Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.05.2011 09:27 - КРИМИНАЛНО, НО НЕ СЪВСЕМ.
Автор: djani Категория: Изкуство   
Прочетен: 1842 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.06.2011 14:15


Djani.blog.bg

 

 

 

Д Е К А П Т А Ц И Я*

 

  

         Беше в края на епохата на „развития социализъм”. Наближаваше първомайския празник. Времето беше ведро и слънчево. Раззеленяващите се дървета, храсти и полски растения изпълваха въздуха с омайващи аромати. От високоговорителя на площада се носеха бодри маршове, провъзгласяващи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Струваше ти се, че още миг и всички с бодра стъпка ще замаршируват из площада.

         Пред районното управление на милицията обаче никой не маршируваше. Но беше оживено, даже твърде много. Тълпа от няколко десетки, пъстро облечени цигани се бе разположила на бивак пред районното. Носеха се възбудени гласове на цигански и турски език, две млади майки кърмеха на стъпалата пред районното невръстния, бъдещ контингент на криминалната служба. В момента разпитваха „Куция Хасан”, един от тарторите им и цялото племе демонстрираше солидарността си с невъобразима врява.

         Независимо, че близките химически заводи бяха оградени с бетонни три метрови стени и по входовете имаше въоръжена ведомствена милиция, по неведоми начини той бе организирал влизането и натоварването на 15 тонен „КрАЗ” с тръби и други метали, демонтирани при основния ремонт в един от цеховете. Но бдителното око на една от портиерките бе разпознала брадясалата Хасанова физиономия до шофьора и сигнализарала овреме в дежурната на милицията. Патрулката застига каръците почти пред входа на пункта за предаване на вторични суровини. Естествено и пътния лист и складовата бележка са напълно фалшиви. Оказа се, че в този ден добре разработената схема не сработи, по назависещи от тях причини и злополучните хитреци се озовават в районното, оковани с белезници. Мъка, черна мъка...а...а.

         Но този ден се оказа черен и за други.

         Полицаите от дежурната част и портиера на входа на районното с усилия  овладяваха желанието на обсаждащите сградата да проникнат в нея. В един момент суматохата стана пълна. Ганка, съпругата на Хасан / А защо Ганка, като почти не знаеше български? / дереше гласа си над всички и искаше да я пуснат при криминалния началник.

За да успокои обстановката, криминалния началник излезе навън и мигом бе обкръжен от всички страни от възбудените водачи на клана. Съпругата му извиси глас като пожарникарска сирена:

- Началник, какво направил мой мъж, да пуснеш на мойто Хасан, нали сега е намокрацията...

- Ганке, сега е демокрация, но това не значи, че може да се краде от завода. Защо Хасан не се залови на работа? – отвърна той, но думите му бяха заглушени от мощния, нестроен хор на гласовитите му опоненти.

Може би разправията щеше да се проточи, ако на площада с рев не се изсипа огромен тир „Волво”, който с писък на спирачките се закова на метър от тълпата. Инстинктивно всички се отдръпнаха и смълчаха. От кабината слезе пребледнял, млад, едър мъж, който с празен поглед и олюляваща се походка тръгна към входа, където стоеше униформен служител. Попита за началника и той го посочи. Шофьора дойде до него и започна нещо да пелтечи. В първия момент той помисли, че не е трезвен, но усети, че всъщност е много уплашен и развълнуван. Попита го какво е станало.

- Глава! Човешка глава! Отрязана глава! Там под едно дърво. – с пресипнал глас и изхвръкнали от страх очи повтаряше в скоропоговорка, без да се сети да спре и обясни за какво става реч.

Неволно криминалиста изстина и изтръпна при мисълта за предстоящата вакханалия, съпровождаща всяко произшествие, свързано с убийство и разчленяване на труп.  Бленуваната мисъл за почивка със семейството по време на празниците се изпаряваше като сутрешена мъгла и на нейно място се настаняваше мрачната решителност за действие.

Офицера прекъсна младежа и го покани в кабинета си. С влизането си му наля чаша вода и му каза да се успокои и да разкаже свързано, какво е станало. Той пи вода и седна, като постепенно лицето му придоби цвят и дишането му се успокои. Започна да обяснява.

- Спускам се по главния път към кариерата. Карах бавно, защото е доста стръмно. Кабината на камиона е висока. От двете страни на пътя има големи дървета, между които има храсти високи около 2 метра. Видях в един  момент просека в храстите и на земята до дънера на дървото човешка глава, застанала на врата си. В първия момент помислих, че може да е глава на кукла или манекен, но нещо ме накара да спра. Оставих камиона на около сто метра надолу и се върнах. И ужас, боже какъв ужас! Оказа, се че действително е човешка глава, насадена на врата си и с кръв под шията. Очите и бяха отворени и от където и да я погледнех мислех, че гледа право в мен. Върнах се при камиона, запалих и идвам право тук.

Каза още, че бърза и иска веднага да потегли, но му отговориха, че е невъзможно. Ако трябва ще се обадят на шефовете му, но трябва да ги заведе на место и след това ще му се снемат показания.

За броени минути бе организирана следствено оперативната група – следовател, експерт, криминалист и униформени, за да отцепят района. Обадиха се в областния център, да изпратят на место съдебен медик. Всички се натовариха на две коли и заедно със свидетеля и две поемни лица тръгнаха за местопроизшествието. Пристигнаха след няколко минути. По главния път непрекъснато минаваха върволици от коли – тежко натоварени камиони от заводите, частни коли, автобуси. Разположиха полицейските коли от едната страна на банкета и тръгнаха към злополучното дърво, където бе видял отрязаната глава. Тя си беше на местото и ги гледаше страдалчески. Интересно, как насилствената смърт променя изражението и на най – младото и красиво лице. А лицето бе на млад мъж с бледа кожа и буйна коса. На около 40-50 см от земята, кората на дънера на дървото бе обелена от удар с нещо твърдо. Облекчено въздъхнаха. Налице бяха признаците на пътно произшествие, което по принцип се изяснява бързо. Отново плахо в съзнанието на криминалистите се прокрадна миража на празничната почивка, колкото и това да изглеждаше като професионална деформация от негова страна. Тръгнаха в просеката, отворена в храстите между дърветата. След тях се показа нисък насип, изоран от преминаване на нещо масивно. Зад насипа се виждаше вирната задница на почти нов „Москвич”. Минаха пред него и видяха, че предното стъкло, заедно с покрива на купето липсва. На шофьорската седалка нямаше никой. Пред автомобила започваше блока, засят с пролетници, вече стигащи почти до коленете. На няколко метра сред поникналата пшеница се виждаше гръб на човек в яке. Приближиха се и видяха обезглавения труп, обърнат на лявата си  страна. Дясната му ръка в страни по бедрото бе ожулена. Останаха на место и изчакаха пристигането на съдебния лекар, който да направи оглед на трупа. При пристигането си, той   обърна трупа и... още една изненада. Оказа се, че липсва лявата ръка. Същата беше отрязана като с нож. Още веднъж призрака на насилствената смърт нахлу в съзнанието им. За щастие след известно лутане в храстите намериха липсващата ръка.

В резултат на огледа стигнаха до заключение, че водача на „Москвича” вследствие на високата скорост на завоя е изпуснал управлението. Колата се е блъснала в дънера на дървото, като от удара  предното стъкло се откача и пада, а ламарината на покрива отрязва главата на тялото при излитането му  напред. Голямата ирония бе в това, че шофьора е бил с предпазен колан, но при страшния удар той не е удържал тялото и опънатия като струна колан е отрязал ръката му.

Но  още по - голямата ирония предстоеше...

Върнаха се при потрошения автомобил и отвориха джабката на арматурното табло. Сред дреболиите – резервни крушки, пликчета с винтове и болтчета и разни хартийки се намери тевтерче,  в което беше пъхнат регистрационния талон на колата и свидетелството за правоуправление на водача. Тогава снимките бяха черно-бели и с не много високо качество, но лицето на нея почти отговаряше на това от отрязаната глава, а и смъртта му бе придала друго изражение – на страх, ужас и изненада.  Данните за водача бяха на младеж на възраст около 30 години, от градче отстоящо на около 10 километра от районното.

След разговор с началниците от центъра беше възложено на началника на криминалната група да съобщи на близките за сполетялото ги нещастие. Служебния шофьор го чакаше в двора на районното. Погледна го очаквателно. Той въздъхна тежко и каза:

- Впрягай конете. Като стигнем ще говоря само аз, а ти се дръж подобаващо за случая.

След двайсетина минути влязоха с колата  в градчето, разположено на двата бряга на езерото. Наложи се да изчакат и  ползват ферибоота, тъй като местния полицейска участък бе от другата страна на канала и местоживеенето на младежа също. От дежурната бяха предупредили местния районнен инспектор и той ги чакаше на малкия кей. Тъй като адреса бе наблизо, отидоха до там пеш. По пътя колегата ги уведоми, че загиналия е от много добро семейство и две поколения от него работят в местния стъкларски завод, жените като гравьорки, а мъжете   надуват и обработват стъклото при пещите.

Когато стигнаха до едноетажната къща с китно дворче, районния инспектор пъхна ръката си зад вратата и дръпна резето отвътре. Влезе  в двора и въпреки яростния лай на вързаното до колибката си куче почна да вика свойски:

-         Бай Митьо, отвори, свои сме.

След малко от къщата излезе жена на около петдесет години. Разбраха,  че е майката на загиналия. Изражението и беше очаквателно, но не и тревожно. Попитаха я дали „Москвича” с въпросния номер е техния. Тя се засмя облекчено и попита дали са го открили. Спогледоха се озадачено и казаха, че затова са дошли, но има и нещо друго...И с тежка въздишка и казаха, че са намерили и Стоян.

Тя се засмя още по-широко и им каза, че Стоян си е в къщи и още спи, защото снощи се е прибрал много късно, но без колата.

Спогледаха се невярващо и  я помолиха, ако наистина Стоян е в къщи, да излезе веднага. Тогава тя наистина се разтревожи и влезе в къщата. Останаха да чакат отпред и мълчаха смутено.

След няколко минути тя излезе с висок рус младеж, който сънено търкаше очи и се прозяваше. Погледнаха снимката в свидетелството и лицето срещу тях. Грешка нямаше. Това беше човека от снимката, но доста приличаше и на загиналия.  Без да влизат в подробности попитаха Стоян къде е колата му и защо снощи се е прибрал без нея. А историята бе следната:

Вечерта с компания от завода са били в широкоизвестното заведение „Трите курни” до туристическия обект ”Побити камини”. По традиция след получаване на заплатите, веднъж в месеца ходели в заведението да се почерпят. Имало оркестър, певици, музика на живо и мадами. И тази вечер било препълнено. На съседна маса имало и друга компания от градчето им. Там бил е Петър, негов връстник и бивш съученик. Наскоро излязъл от затвора за дребни кражби и противозаконни отнемания на коли.  Около 1-2 часа след полунощ компанията им станала да се прибира. Отишли на паркинга и там установил, че колата му е изчезнала. Петър също не бил вече в заведението. Тъй като му бил градски, макар и хайта, помислил че на следващия ден ще му докара колата. Прибрал се с кола на приятел.

Обадиха се от радиостанцията на служебната кола в районното да отидат пак при потрошената кола и да видят дали ключа за запалването е там. След малко отговориха, че в патрона за запалване липсва ключ, а кабелите отдолу са свързани „на маса”.

Тогава казаха на Стоян и майка му какво се е случило и потърсиха родителите на приятеля му, които живееха през две-три преки. Установиха, че не се е прибирал вечерта и им съобщиха какво се е случило. След това откараха съкрушените хорица в Съдебна медицина на областния град, където разпознаха останките на сина си.

За пореден път ставаха свидетели на странностите на човешката съдба. Това бе един от малкото случаи в практиката, когато възмездието, макар и жестоко и неадекватно на тежестта на пресъплението застига този, който го е извършил. Но кой ли се учи от уроците и ..?

 

 

декаптация* - обезглавяване 

 

 

 

 

Т Р А Н С Ц Е Д Е Н Т А Л Н О*

 

 

 

Коледните празници отминаха с хубаво и приятно време. В провинциалния полицейския участък ежедневието  течеше с бавния и ленив ритъм на следпразничната умора. Но независимо от това ежедневната престъпност - дребни кражби, нарушения на обществения ред и  битови скандали поддържаха ритъм, непозволяващ отпускане на състава.

Новата година буквално връхлетя цялата страна със снежна виелица, ураганен вятър и пронизващ студ. За около денонощие се натрупаха огромни преспи, на места до три метра високи, които направиха непроходими междуселските пътища и сковаха трафика. Ден след утихване на стихията, в почти празния участък дойде  около 50 годишен мъж от съседно село и заяви, че по време на фъртуната е изчезнала жена му. Излязла от къщи малко преди да се разрази стихията и вече две денонощия няма вест от нея. Потвърди, че по телефон е питал всички роднини и приятели от селото им, но никой не знаел къде може да е.

След снемането на писменни обяснения и попълване на молба за издирването и същия бе освободен, като пое ангажимент веднага да се обади, ако жена му се появи или получи накаква информация за нея. 

Измина седмица без никакви новини. Жената бе потънала в снежната стихия и „ни вест, ни кост” за нея. Както обикновенно се процедира, заведена бе преписка за изясняване обстоятелствата около случая, свързана с пълно проучване на изчезналата и близките и. Една от версиите бе, че същата може да е убита, като се използва претекста за изчезването  и по време на бурята.

Почти веднага в хода на извършваните проверки и разговори с близкия кръг от роднини и познати се разбра, че в това семейство е тлеел сериозен конфликт. От години „загрижения” съпруг е имал млада любовница, с която поддържал почти открити взаимоотношения. Често отсъствал от дома си и в малкото населено място е било публична тайна, че е прекарвал повече време при младата парясница, отколкото при законната си съпруга. Скандалите между съпрузите са били ежедневие, дори съпругата му е получавала нервни кризи, които са довели и до престой в областната психиатрична клиника. Това коренно промени отношението към случая. Веднага от областта се изсипаха криминалните „спецове”. Разработен бе подробен план за изясняване на случилото се и с бързи  и динамични мероприятия да се достигне до истината. Закипя усилена работа, започна активна дейност по изясняване на алибито на съпруга. Направен бе оглед на всички възможни места, където можеха да се открият следи от евентуалното умъртвяване на изчезналата жена.  Заподозрения бе поставен под „похлупак”, с организиране на подслушване и непрекъснато негласно проследяване.

Този организиран полицейски тормоз над него продължи  около два месеца, като през това време бе почти ежедневно привикван. Отново и отново той отричаше да има отношение към изчезването на съпругата си и евентуалното и премахване от живота си. В края на февруари той изчезна от местоживеенето си за около седмица, независимо, че бе подписал протокол за неотклонение. Тъй като имаше роднини в чужбина, предположихме, че е напуснал страната.

Изненадващо  една сутрин той се появи в участъка и заяви, че иска да говори с началника. Той го прие в кабинета си и очакваше, че е дошъл „мига на истината” и ще започне да говори за извършеното от него престъплиние.

С пресипнал от вълнение глас заразказва:

- Първо се извинявам, че изчезнах без да се обадя. След като разбрах, че се затяга примката на косвените улики и ще му опандизите се реших на отчаяна постъпка. Една сутрин взех влака за София, а от там с автобуса направо в Петрич. Записах  се и чаках ред близо седмица за сеанс при сляпата пророчица на България. Както ми казаха носех бучка захар, с която преспах под възглавницата ми. Предавам дословно думите и:

- „Виждам жената ти в ЧЕРВЕНА дреха. Виждам над нея МОСТ и ВЛАК минава по него. Търси там жена си.”

- Дори не ме попита за какво идвам, а направо от вратата ми каза това!

Независимо от огромната убеденост и искренност в думите му и представените билети за пътуването, останаха служебно скептични и продължиха с планираните мероприятия.

Така измина още около месец. Зимата бе необичайно студена и снега се задържа почти до края на март. Изведнъж рязко се затопли. Твърдия и вледенен сняг започна да се топи не с дни, а с часове. На полето излязоха трактори и пролетната оран започна. В началото на април се обадиха в дежурната на полицията от местна селска кооперация, че техен тракторист едва в последния момент е забелязал сред блока, преди да прегази с трактора и плуговете купчина парцали. Слязъл да разбере какво е и с ужас вижда да се подават ръка и крак от тях.

Като отидоха на местото с раздрънканата полицейска „Лада” тракториста още не беше се успокоил и заяви, че нищо не е пипал. Действително находката му бе труп на жена, свита в ембрионална поза. Облечена с обикновенна синя дочена престилка, върху която беше навлечен дебел, домашно плетен кървавочервен пуловер. От престоя в снега и разтопената вода престилката бе поела от боята и почти цялата оцветена в червено. Доведоха и съпруга, който разпозна изчезналата си съпруга, повърна и припадна до нея.

Нивата бе в подножието на два ниски хълма, свързани с мост – ЖП надлез. Изведнъж се чу изсвирване на дизелов локомотив и от завоя се появи композиция, която бавно и лениво като гъсеница се изниза над главите на групата служители и цивилни.

Всички пресъстващи станаха свидетели на ЧУДО – видението на сляпата пророчица се материализираше пред очите на цялата следствено – оперативна група. Нейното могъщо и всевиждащо вътрешно трето око бе провидяло на стотици километри разстояние и дочуло гласа от отвъдното на нещастната женица! Гледаха невярващо и започнаха оживено да коментират случилото се. След идването на патолого-анатома се установи, че жената действително е загинала от измръзвъне и нямаше следи от насилие върху трупа, с изключение на изгризване на пръстите на крайниците от дребни гризачи.

Впоследствие в живота станахме неведнъж свидетели на могъщите и необясними сили, управляващи битието и потвърждаващи, че не всичко което виждаме е това което е!

 

   

* Трансцедентално - свърхестествено, необяснимо.

  

 

Р  Е  Т  Р  О  С  П  Е  К  Ц  И  Я

 

 

 

Многочасовото тракане на пишущата машина спря. Бе поставена и последната точка на обвинителното заключение. Следователят уморено протегна изтръпналите си крака, запали цигара и се замисли. Възбуденото му въображение оживяваше хората и събитията от последните два месеца, през които се водеше това необикновенно дело...

От края на горичката се виждаше насипа на ЖП линията и малката сграда на спирката с кантона до нея. Двамата униформени полицаи едва се справяха с групата възбудени от любопитство граждани, отправили поглед към произшествената полицейска  кола, бялата линейка до нея и мяркащите се между дърветата цивилни и униформени фигури. Нещо ставаше...

И наистина всички погледи на служителите от оперативната група бяха приковани в трескаво ровещите есенната шума ръце на дребничкото, пребледняло девойче. След малко те се спряха. Прошепна –„Тук е” – и заплака. Отдръпнаха я в страни. Внимателно отместиха буците пръст и изсъхнали листа. В дъното на естествена трапчинка лежаха две деца. Едното почти бебе, другото малко по-голямо, с конвулсивно свити крачета и застинали в страдание личица. Под ноздрите на по-големичкото, момиченце се бе спекла струйка кръв. В сумрака на гаснещия ден неколкократно проблесна фотосветкавица. Донесоха едно болнично одеало и ги положиха в него. Един униформен капитан го повдигна и неволно възкликна, че са леки като котенца. Подаде ги на лекаря, който ги отнесе до линейката на съдебна медицина.  След малко мрачния ескорт се понесе към града.

Беше приключило няколкодневното лутане, безкрайните проверки в болници, детски домове и роднини. С фанатично упорство разпитваната ги тласкаше от една крайност в друга, караше ги да проверяват и най-нелепата версия, докато неиздържала играта на нерви прошепна:

-         Ще ви заведа!

На следващия ден стоеше пред бюрото му, забила поглед в пода, с мокро от сълзите миловидно лице – дребничка, скоро навършила 20 години, почти момиченце. Стария криминолог от деветнайсти век Ломброзо би се обърнал в гроба, ако му кажеха, че това крехко създание е способно на престъпление, а и следователят не би допуснал това, съдейки по вида и, който в момента бе съвсем окаян. Най-малко тя се покриваше с представатя му за митологичната детеубийца Медея. Но фактите са упорито нещо. Съдебномедицинската и химическа експертиза доказваше, че причина за смъртта на децата е отравяне с гъби от вида „Инокубе”, което не биха могли да си причинят сами, пред вид тяхната невръстност и безпомощност.

Като мътна река рукна дълго спирания поток от думи, прекъсван от плач, който постепенно премина в спазматично хълцане. Все по-ярко се очертаваха контурите на една горчива съдба, чудовищната безотговорност на двама млади и анемичните опити на обществото и близките им да спрат зловещия развой на събитията.

Биографията и започва съвсем тривиално. Добро и послушно дете. До завършване на основното си образование е даже отличничка, с примерно поведение. Обича да чете книги. Въображението и е живо и подвижно. Но идва пуберитета. Започва да се прибира все по-късно. Предпочита весели бохемски компании. Скъсват се и последните нишки на родителския контрол. Няколко поредни бягства от къщи, докато на 16 години пристава на момче, не по-голямо от нея. Заживяват без да сключат брак и последователно им се раждат две деца – момиченце и момченце. Скоро бащата отива в казармата, без да е оформил бащинството им. Но там за системни бягства попада в затвора – в дисциплинарния батальон.

В този момент на изпитания среща другия – мъжествен, самоуверен и нахален. Не устоява на напора му и му се отдава. Решават да създадат семейство. Но съществува ли в него онази душевна сила и пожертвователност, за да поеме грижите за чуждите деца. Ще надмогне ли горчивата смесица от чувство на ревност към предишните обладатели на това младо и гъвкаво тяло и съжалението, че не е първия? 

Но място за такива възвишени чувства в мътното му съзнание няма. Все повече примитивната му личност се изпълва със злоба и тя се излива върху нея, а впоследствие и върху децата. Близките и обществото не искат да признаят връзката им, но напук на тях те сключват брак. Приятелите му се подиграват, че той ергена е взел жена с две деца и той се разкъсва от противоречия. Желае тялото и с дива, неутолима страст, а съзнанието му робува на вековни предрасъдъци. И започва необяснимото...

Въпреки системните побоища, които преминават в изстъпления спрямо нея и децата, тя понася всичко с робска покорност и се стреми да запази  на всяка цена окаяния си брак. Показанията на свидетелите са кошмарни:

Осемдесетгодишната хазайка:

- „Риташе двегодишното момиченце, което едва бе проходило, като футболна топка. Като го ритнеше то допълзяваше до мен. След това се захващаше с момченцето. Беше пеленаче. Хващаше го за краката и го въртеше в кръг, докато от носа и устата му потечеше кръв! Умолявах го да не прави това, но не ме чуваше.”

Друг свидетел:

- „Виждал съм го как хваща момченцето и с пелените го потапя в корито със студена вода. Натиска главата му в нея, направо иска да го удави. После го хваща за единия крак и го върти над главата си. Горкото пищи, посинява, от устата и носа му започва да тече кръв. Жена му плаче и го моли да не прави това, но той започва да я псува и упреква, че е ходила с чужди мъже. За мен той направо бе сaдист, без всякаква жал към хората. Не смеехме да се обадим, защото посягаше и на нас.”

А да посяга, той е научен от малък. До влизането в казармата се оформя като селския бабаит и побойник. Постоянен клиент на детската педагогическа стая. Върши дребни кражби. Родителите му го защитават пред властите, докато започва да налага и тях. Не го оправила и казармата. Ходел постоянно с нож и дръзко се заканвал.

Веднъж след след тежко пиянство и побой над жена си я изхвърля от стаята и остава сам с децата. Изведнъж отвътре се чува отчаян детски писък. Когато я пуска обратно в стаята, тя вижда гърчещото се пеленаче под масата със счупено краче. Уплашен от постъпката си и евентуално наказание той прекратява временно тормоза, но в  последствие го подновява. Целта му е децата да се махнат на всяка цена.

През тези месеци той почти не работи и нищожните им спестявания се стопяват. Не можейки да плащат наем, започват да се настаняват в изоставени къщи и дори бараки в крайградската вилна  зона. Често изоставят децата в някоя запустяла къща, но под страх от побой тя не се съпротивлява на това.

Получавайки сигнал, местните органи на властта се намесват и ги задължават да приберат децата и да се грижат за тях. Тогава започват да ги оставят на близки и роднини, но пак им ги връщат. Намесва се и прокуратурата. Но вместо да вземе под закрила беззащитните деца и ги настани в детски дом, тя пак ги предоставя на безотговорността им, въпреки явното нежелание на „бащата” и показанията на свидетелите. Но победата на бюрократизма и формализма се оказва пирова.

Настъпва трагичния епилог. Останали без всякакви средства, той я изгонва, като я предупреждава да не  се връща при него с децата. С притъпено съзнание и мрачна решителност, тя се качва на случаен влак. В купето срещу нея млада жена храни три годишното си детенце. Момиченцето и посяга към храната, но в изблик на гняв тя го удря. От  устенцата му потича кръв. През купето минава кондуктора, но тя няма билет. Отчаяна и разплакана слиза на следващата малка гаричка. Свечерява се. Настаняват се в малка долчинка близо до ЖП кантона.  Дава вода на децата, но няма храна. Там и пренощуват. Сутринта децата започват да пищят от глад. Пълзят наоколо и слагат в устата си каквото намерят. Момиченцето намира дребни гъбки. Започва да яде. Малкото също посяга. Тя става и намира още. На вкус са блудкави и безвкусни. Струват и се безвредни. Дава още на децата. Успокоени те заспиват. Скоро тя се събужда от адски болки в стомаха и започва да повръща. Мъчи се да разбуди децата, но за тях е вече късно...

Следователят потърка слепоочията си и се замисли:

- Вината, да вината... Естествено тя е лична, но само лична ли? Как му се искаше това да е драма от друг свят и друго време!

 

 

Ш  П  А  Г  И  Н

 

Руснакът с легендарната фамилия живееше до канала, пресичащ целия град в посока морето и събиращ дъждовните и отпадни води на франгенските баири. Имаха симпатичен ушат кокер-шпаньол, който синът му в предпуберитетна възраст, ежедневно по график извеждаше в дерето. Коки метеше с ушите си тревата, душейки по нея и дънерите на дърветата за следи от урина и екскременти от негови събратя, които изследваше задълбочено като истински експерт-криминалист. За него те носеха информация от изключителна важност – за пола, личността, характера и дори здравословното състояние на анонимния индивид, минал оттам. При една от рутинните утринни разходки, бяха слезли по стръмната пътечка в самото дере и малкия Коля ровеше с една пръчица в течащия по бетонното корито ручей. Изневиделица по пътеката към тях се втурна огромно овчарско куче, профуча покрай Коля и се нахвърли върху нещастния Коки. Захапа го за гръкляна и след секунди се дочу предсмъртното му квичене. Захвърляйки го в храстите и настървен от кръвта се нахвърли върху разтреперания Коля. Събори го на тревата и го захапа за главата. Стръвно разтворената му паст обхвана почти цялата и горна част, обвита с плетена шапка, тип скиорска с голям  помпон на върха. Точно в този момент, момче на възраст 15-16 години, гледащо ухилено отгоре, от края на бетонния ръб на канала извика:

- Джек, тук! Бързо! Бързо!

Огромния пес отпусна яката си захапка, и дъвчейки окървавената шапка, с отработен рефлекс я отнесе на стопанина си.  Отдалечиха се по надолнището на улицата и се шмугнаха в двора на къща, на стотина метра от мястото на инцидента.

         Коля стана бавно, треперейки от страх и прилив на адреналин. Бършейки стичащата се в очите му кръв, плачейки на глас, хукна към тях. Всъщност те живееха на две преки от  двора, в който хлътна юношата с овчарското куче. У тях, уплашената и изпаднала в паника майка Маруся извика съседи и откараха с кола в болницата детето. Там обработиха раните, някои от които дълбоки и омотаха  главата му с бинтове, като арабски шейх. Ваксинираха го срещу тетанус, с болезнена инжекция в корема и малкия неистово се разпищя. Скоро дойде и бащата, който беше художник и продаваше свои картини, изложени по тротоара до входа на Морската градина. Доктора му каза, че само с милиметри зъбите не са засегнали и ослепили лявото око на сина му и че ако звяра е продължавал да стиска малката му глава е можело да стане и непоправимото. Дебелата шапка е смекчила донякъде ухапването.

         Валера Шпагин слушаше и стискаше ръцете си в юмрук. Пръстите му бяха побелели от напрежение. Без да каже нищо, излезе от кабинета. Качи се на колата си, запали и отиде до едно от близките до града села. Там живееше брат му. Същият имаше ловна пушка – „Туловка”- двуцевка. С няколко думи обясни на брат си ситуацията. Поиска и два едрокалибрени патрона за глигани. Хвърли пушката на задната седалка и отпраши обратно към града. Още отначало, разбрал за кой злобен пес става въпрос и за разгащения хлапак, той се насочи право към двора, в който бе и едноетажната им къща. Спря колата пред вратата им. Погледна през оградната мрежа и видя животното, вързано на синджир, лежащо до колибката си. Момчето също се шляеше из двора. Върна се и взе пушката Тя бе предварително заредена и петлетата на двата спусъка опънати. Най-спокойно подпря дулото на арматурната решетка на дворната врата и се прицели. Натисна първото петле. Чу се силен трясък и големите сачми се забиха в торса на звяра. Не успя и да мръдне, само неколкократно ритна с крака и замря. Юношата, замръзнал го гледаше с широко отворени и невярващи очи.

         Обърна дулото към него и постави пръста си на спусъка на второто петле. Момчето, заковано на место, само отваряше и затваряше устата си, без да може да издаде и звук. Тогава се разнесе неистов писък:

-         Не…е…е…!!!

Майка му, която в момента хранеше няколкото кокошки в малкия курник отстрани, се втурна към детето си, събори го на земята и го закри с тялото си, пищейки истерично.

         Това го извади от вцепенението. Помисли си, че за секунди не стана и убиец на човешко същество. След това отиде до колата, хвърли  ядно в нея пушката и си отиде.

         Последваха неизбежните разправии с полиция, следствие, делата в съда… Комплицирания случай с изпадналия в амок родител, затрудни всички разследващи. Съчувстваха и на двете страни, но като че ли влязоха в положението на руснака. Налице бе типичен случай на извършване на престъпление при изпадане във „временно разстройство на съзнанието”, причинено от гняв, паника, страх и др. На първа инстанция го осъдиха на година лишаване от свобода - условно. Впоследствие, с намесата на опитни адвокати,  двете висшестоящи го оправдаха. Раните на лицето на Коля оставиха дълбоки белези и независимо от двете пластични операции, поради засегнат нерв, изражението му остана, като замръзнала гримаса на поразен от фациалис.

         Сега, вече и да се прибереше в приюта такъв агресивен екземпляр, природозащитниците правеха и невъзможното, за да го спасят от заслужената участ и след броени дни пак ще се разхожда из улиците с оголени зъби.

 



Тагове:   търся издател,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: djani
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1260826
Постинги: 354
Коментари: 2460
Гласове: 3866
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930