Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.06.2011 18:29 - ДЖАНИ /БАЛАДА ЗА МЛАДИЯ РОКЕР/ Част 1
Автор: djani Категория: Изкуство   
Прочетен: 5279 Коментари: 3 Гласове:
5

Последна промяна: 18.08.2011 15:23


 

Ще ти издигна

паметник неръкотворен...

 

По А.С. Пушкин /К Чаадееву/

 

 

Д Ж А Н И

 

( БАЛАДА ЗА МЛАДИЯ РОКЕР )

 

 

ЗА  КНИГАТА

 

Почти е задължително автора да каже няколко думи за написаното. Явно всичко е много лично. Но и много обществено значимо като тема. А тя е ежедневна – в сводките за пътната обстановка, в телевизионните и радио емисии, в Интернет. Среднощни състезания по опустелите магистрали, безумно препускане, едва ли не на живот и смърт, за да изпреварим останалите, дори и с минута. Снимки, кадри, интервюта, цели предавания, форуми и какво ли не. Особено болно е, минавайки по алеите на гробищните паркове, под погледите на млади и красиви лица, наблюдаващи ни безмълвно от налепените по табла, дървета и стълбове некролози и гледайки съкрушените роднини и приятели, суетящи се около пресните гробове.

Всички сме подвластни на емоциите, и почти не мислим за последствията - за нас самите, близките, приятелите, че и за обществото. А то прави зависещото от него, да ограничи епидемията.  Резултатите не са особено окуражителни. Все пак тези акции и мероприятия са рутинни, пожелателни и въздействащи външно и повърхностно, без да ни засегнат в дълбочина. Надявам се, че историята на Джани, може би ще накара някои по-интелигентни и задълбочени натури, независимо от възрастта си, да преосмислят възгледите и поведението си на пътя, зад волана и в живота.

Около 90 процента от описаното в новелата е реално случило се и преживяно, с изключение на баладичните и трансцедентални моменти. Контактите с приятелите на Джани и посещението на мотористките сайтове в Интернет даде материал за главите със специфична рокерска тематика. Цитирането им е повече жест на уважение към увлечението им, а не на  нескопосано плагиатстване.

 

- 1 -

 

Пролетта бе необичайно хладна и лятото закъсняваше. Дори астрономическото му начало тази година беше дъждовно и кишаво. Едва в събота сутринта слънцето се показа изкъпано и ярко на вече изясненото и ведро небе. В първия ден на уикенда всички свободни от работа и многобройните туристи, изнемощели от очакване на хубавото време, хукнаха към курортните комплекси в близките и по-отдалечени околности на най-големия черноморски град. Преваляше пладне. Въздуха започна да трепти над асфалта. По тесния двулентов път с многобройни завои, като леандър на река преди вливане в широката магистрала, автомобилното стадо пъплеше с разрешената от пътните знаци скорост. Изведнъж пред колоната от автомобили се отвори свободно пространство и те се втурнаха с бясна скорост да се изпреварват преди недалечния завой, въпреки непрекъснатата осева линия. С грохот, който се извисяваше над всички, тежък и мощен мотоциклет, изскочил изневиделица, полетя, изпреварвайки външно и вътрешно, между две коли всички. За секунди прелетя покрай тях и се скри зад завоя. След което колоната спря. Минута, две, три… Никакво движение и в двете посоки. Хората започнаха да излизат от колите, а по нетърпеливите тръгнаха напред. Както и предполагаха – катастрофа!

         Веднага  след завоя се виждаше лъскава нова „Астра”, неестествено килната наляво върху осевата линия. Лявото предно колело бе изкъртено и лежеше на няколко метра встрани. Капака на двигателя стърчеше нагоре и от горещия двигател се вдигаше облаче пара, а от пробития картер изтичаше двигателно масло, което се смесваше с друга също гъста, но червена течност. Сравнително младата дама зад волана, стоеше заклещена от предпазния колан на седалката с широко отворени очи и истерясало мълвеше нещо неразбрано. Мотоциклетът беше отскочил насред платното, леко деформиран, но почти читав. Същото не можеше да се каже за моториста и спътничката му. Тялото на младежа бе навряно до кръста под купето на автомобила, а младата жена лежеше безжизнена на около метър от него. И двамата бяха с каски, той с червена, а тя с черна, облечени в тънки спортни анцузи. Докато момчето почти не даваше признаци на живот, девойчето дишаше учестено  и се чуваха тихите му стенания. Няколко души от колите се приближиха, без да смеят да ги докоснат. По-възрастен мъж се престраши и хвана моториста за краката. Извика да му помогнат и внимателно го издърпаха изпод потрошената кола. Опипа врата му за пулс и го долови – слаб, но го имаше. Внимателно подхвана главата му и свали каската. Беше чувал за случаи, при които ремъка задушава пострадалия. По нея нямаше деформации и лъщеше на яркото слънце. Главата също изглеждаше запазена – без видими рани и охлузвания. Но имаше счупени ребра, които бяха в долната част на гръдния кош и от там кървеше обилно. Няколко души трескаво набираха по мобилните си телефони „Бърза помощ” и „Пътна полиция”.

Скоро се чу вой на сирени и покрай вече почти километричната колона от коли профучаха линейка и автомобил на КАТ. След това пристигнаха още една линейка и два полицейски автомобила. Настаниха ранените на носилки и ги вкараха в линейките, които направиха обратна маневра и с пронизителен вой се втурнаха по обратния маршрут. Полицаите тръгнаха да записват данни на очевидци, но повечето от водачите припряно запалиха двигателите и с мръсна газ избягаха от местопроизшествието. Останаха едва двама, блокирани от полицейската кола, които унило диктуваха данните си. Денят им беше пропилян. По радиостанцията униформен служител викаше следствено-оперативна група. Останалите полицаи се заеха да оградят с жълта лента района на катастрофата и да регулират движението. За около половин час трафика бе възстановен. Скоро пристигна и следователя с експерт – криминалист. Заедно със свидетелите опънаха рулетките. Фотоапарата засвятка и фиксира подробностите от местопроизшествието. Направиха протокол, който се подписа от присъстващите. Дойде и автомобил от пътна помощ, който натовари на платформа катастрофиралата кола и злополучния мотоциклет, който лъщеше с хрома и никела си под блестящото слънце. Пред вид състоянието на пострадалите, разпитите им бяха отложени до тяхното евентуално подобрение.

След приключване на формалностите, малобройната група се натовари на колите и напусна пътния участък, пред който се кипреше табела с надпис „Участък с повишена концентрация на произшествия”. Свечеряваше се и трафика взе да се разрежда. Дочуха се птичи трели  и  песен на щурец. Само едно червено-кафяво петно, размазано от преминаващите коли свидетелстваше за станалото. Но вече никой не му обръщаше внимание. Мястото опустя. Но не съвсем…

Невидима, недоловима и безплътна над него витаеше една душа!

 

- 2 -

 

Вече две години стария следовател бе пенсионер след над тридесет години служба. Премина през всички низши и средни ръководни длъжности по криминална и икономическа линия на полицията. Познаваха го в целия град и областта. Ползваше се с репутацията на честен и съвестен служител. Не се поддаде на политически и материални изкушения, които изобилстваха в мътното време на прехода. На няколко пъти отказа „подаръци” за хиляди долари, само за едното благосклонно  недовиждане и недочуване от негова страна. Около него повечето грабеха без насита. Именно по тази причина не бе оценен като переспективен и не направи бляскава кариера. Приключи я на средно ръководно равнище, като в последните години бе изключително на административни, а не на активни оперативни длъжности. Независимо от това висшето началство му имаше  пълно доверие и през последните няколко години бе назначаван за несменяем председател на комисията по секретните материали, която бе „светая светих” на тайните служби. В качеството си на такъв той знаеше абсолютно всичко за течащите и приключени разработки, тайните аудио и видео записи, за насоките на агентурната работа и косвено бе идентифицирал много от сътрудниците на службите. Притежаваше необходимия опит и рутина. В ръцете му бяха всички дневници и оперативни дела. Оперативните работници с охота споделяха всичко, особено по-младите и наивните. Мнозина на негово място щяха да развъртят изгодна търговия с информация, подшушвайки това каквото трябва, на тези на които не бива. Впоследствие следейки изтичането на информация, установи, че други над него са осребрили тази възможност. Въпреки това предпочете скромния живот и спокойния сън.

Скоро след пенсионирането установи, че дори и с една сравнително по-висока пенсия, не е в състояние да удържи посредствения си стандарт на  живот. Поканиха  го в частна фирма, но след няколко месеца напусна, тъй като искаха да ползват специфичните му познания, за да заобикалят закона и да не се отчитат на държавната хазна. Скоро дойде друга оферта за работа в общинската администрация. Прие я и с присъщата си упоритост приведе обърканите  финанси и бюрокрация на службата си в унисон с изискванията. Бе дошло времето за относително спокойно и безпроблемно изживяване на така наречената „златна есен” на живота. Поне така си мислеше…

        Със съпругата нямаха особени ангажименти. Двете им момчета отдавна бяха станали зрели мъже и веднага след  казармата започнаха постоянна работа. Големият син завърши задочно висше образование. Няколко години работи в железниците и като машинист кара на сменен режим пътнически и товарни влакове. Но „грижовния” собственик на БДЖ – държавата, съсипа отрасъла и  почнаха масови съкращения. За да не отиде на борсата със специфичната и неприложима другаде професия, бащата използва влиянието си и го уреди в техническа служба на полицията. Там той скоро влезе в амплоато си на компютърен спец, което му бе хоби още от годините на клубовете по ТНТМ. Четеше много специализирана литература и редовно правеше дисекция на всички преминали през ръцете му машинарии. Утвърди се като хардуерен специалист, като поназнайваше доста и за софтуер. Беше си намерил мястото и бащата бе спокоен за него.

       С по-малкия нещата също изглеждаха добре. Завърши техникум по химия и влезе в казармата като моряк. През ваканциите работеше като киповист в един от заводите около града. По време на службата се подготвяше за реализация на детската си мечта, да постъпи в авиационното училище в Долна Митрополия и да стане пилот на свърхзвуков изтребител. Тренираше усилено. Вдигаше щанги, бягаше, играеше на успоредка, ходеше на фитнес до пълно изтощение. Направи желязна мускулатура и тяло, което момичетата поглъщаха с жаден поглед. Стаята му бе изпълнена с постери на всевъзможни самолети, най-вече военни. С годините бе натрупал купища списания „Криле” – за авиация и космонавтика. Водеше компетентни разговори на авиационни теми. На компютъра и по домашното видео се въртяха непрекъснато игрални и документални филми с авиационни сюжети. Яви се на приемни изпити, но го приеха в друга специалност -„Въоръжение” – бомби, картечници, оръдия и ракетни комплекси, като предлога за неприемане в жадуваната специалност беше заболяване в детска възраст от алергия, която с присъщата си честност и простодушие спомена, въпреки че не фигурираше в здравната му книжка. Попита за евентуално повторно кандидатстване. Казаха му, че е изключено и няма да го допуснат. Тъкмо бяха започнали процесите на „демократизация” и пълно сваляне на гащите пред бившия политически противник. В армията предстоеше голямото клане, тоест съкращение.

      Това го срина. Ходеше с блуждаещ и замаян поглед. Затвори се зад стена от мълчание и от жизнерадостния му характер не остана и следа. Но времето… Ех времето… Накрая си каза думата и постепенно започна да се възстановява, но остана една вялост и отпуснатост, като у човек без реална цел в живота.

      Тогава се появи Ники. Малко по-възрастен от него. Едър, буен с лековат характер и страстен моторист и техничар. Най - щастлив бе, заровен в автомобилни и мотоциклетни чаркалаци, да човърка,   развива и навива гайки, болтове, да регулира обороти... Мазата на масивната им къща бе затрупана с всякакви железарии и един пункт за вторични суровини можеше цял месец да се издържа, ако ги предаде. Той го извади от депресията и го запали… по моторите. Авиационните списания бяха прибрани набързо и вдигнати на тавана на вилата. Появиха се списания с ярки илюстрации и постери на японски и италиански мотоциклети. На компютъра и видеото се завъртяха дискове с „рейсинг” състезания на мотоциклети и автомобили. Не се изтърваше нито едно състезание от „Формула 1” и от световните на писта за мотоциклети. Правиха се записи и се гледаха и коментираха до припадък. Веднага завърши курс за мотоциклетисти и допълни категория „М” към шофьорската си книжка, изкарана в последния курс на техникума. Тъй като работеше добре платена работа и вуйчо му - преуспяващ адвокат често го спонсорираше със солидни суми, не закъсняха и самите мотоциклети – цели седем на брой, които купуваше от ръка и почти редовно препродаваше. Най-често това бяха „резачки” – високооборотни машини, с които огласяше пътищата с неистов рев. Често летеше по магистралата с 200 км и адреналинът избиваше по лицето и в очите му. А  като малък се страхуваше и плачеше, когато го качваха дори на люлките. Въпреки тази си страст се захвана да следва задочно в техническия университет. На работното си място в завода бе дисциплиниран, стриктен и изпълнителен, но въпреки това с мек и отзивчив характер, заради което го обичаха и уважаваха. Доверяваха му се и го направиха началник смяна. Отговаряше за хора на двойно по-висока възраст от неговата, с дългогодишна квалификация и опит. Благодарение на благия си характер и вроден такт работата му вървеше леко и безконфликтно.

 

- 3 -

     

  Уикендът се очертаваше да бъде топъл и подходящ за излет или плаж. Живееха в панелен апартамент в края на града и граничеха с вилната зона. Наблизо имаха дворно място със скромна вила, където бившия полицай и настоящ работещ пенсионер с присъщия си работохолизъм все чоплеше безкрайните довършителни работи по вилата. Суха пара нямаше, но пък труда, макар и неквалифициран бе в изобилие.

Сутринта с жена си се залисаха с пазаруване и почистване в апартамента. Моториста им се бе прибрал от нощна смяна и легнал да спи. Прецениха, че пясъка на плажа е още мокър от вчерашния дъжд. Ако изсъхнеше, на следващия ден можеха с приятелско семейство да открият сезона и направят първата си баня. Малко след като обядваха им се обади съседката и ги покани на местото си, да оберат късна череша – бяла „драния”. Откликнаха със съпругата с удоволствие. Кой не обича пресен плод от дървото.

Поредният мотоциклет на сина им не бе на платения паркинг, а бе паркиран пред блока, тъй като смяташе след обед да го раздвижи. Минавайки покрай него бащата забеляза, че на едната ръкохватка бе гравиран хромиран череп с червени очи.  Това леко го озадачи, но почти веднага го забрави. Съседите ги посрещнаха радушно. Цели два часа навеждаха клони и хвърляха в пластмасови кофички свежите плодове, като между другото си приказваха и похапваха сладко. Под сянката на дървото бе приятно. Двете им кучета и най вече огромния, дебел Макс се отриваше и глезеше  на всички. Стопанина му не изтрая лигавщините му и го хвана за каишката на врата и го върза за синджира, за да не отегчава гостите. Пчелите тихо жужаха в цветята и неволно през главата му мина стиха на Гьоте от „Фауст” – „О миг поспри, така прекрасен си.” След като  изядоха и по една паста, се сбогуваха и мързеливо се насочиха към къщи за една следобедна дрямка. По пътя жена му спомена, че черешите леко и загорчали, но той го отдаде на признаците на лек диабет, който напоследък се бе промъкнал в лабораторните и изследвания.

 

- 4 -

 

Отключвайки апартамента, дочуха откъм хола непрекъснат звън на мобилния телефон, който поне през уикенда замлъкваше и често го забравяха. Влязоха в спалнята да облекат по-леки дрехи, но телефона не преставаше да звъни настоятелно. Бащата влезе в хола и вдигна телефона. Обаждаше се  Уйли, приятеля на синовете му - Веско. Позна го по гласа.

- От близо час непрекъснато звъня – гласът му звучеше неестествено напрегнат. - Ще кажа нещо, но ти не се тревожи излишно. Джани катастрофира с „Ямахата”. Жив е, жив е, но е в кома. Сега е в реанимацията. С брат му сме тука, на   местопроизшествието.

         След това с леко треперещ глас обясни къде и как е станало това, че в момента правят оглед на местопроизшествието и след малко ще тръгне за окръжна болница, където да се срещнат.

По време на разговора, майката бе влязла и стоеше плътно до мъжа си, стараейки се да разбере какво е станало. На лицето и бе застинал тих ужас. Изключвайки телефона бащата я погледна измъчено, а тя изстена:

-         Край, край, свършено е с детето ми!

Разрида се тихо и неутешимо. Той нескопосано се опита да я успокои, но вътрешно в себе си почувства необяснима пустота и някакво чувство на обреченост, нещо напълно чуждо за него.

         Трескаво се облякоха, заключиха апартамента,  качиха се на колата и след няколко минути, въпреки засиления трафик бяха пред спешното отделение на болницата. Възрастна служителка от регистрацията ги насочи към втория етаж. Там застанаха пред врата с автоматично заключване, на която пишеше „ОАРИЛ” - „Влизането строго забранено. Позвънете!”.

         Позвъниха. Скоро излезе сравнително млад лекар със зелен операционен костюм и марля на устата. Казаха му, че са родители на  катастрофиралия моторист. Той ги изгледа преценяващо. Помълча известно време и каза:

         - Състоянието на рокерчето е тежко. Извадихме му далака, зашихме белия и черния му дроб, пробити от ребрата. Но това не е най- лошото. Има тежка мозъчна контузия и не реагира на тестовете. Поставихме го на апарат за изкуствено дишане. В момента томографа ни не работи и не можем да направим снимка, за да разберем доколко е увреден мозъка. Докато нямаме снимките, не можем да предприемем нищо. Състоянието му е тежко. Много тежко...До половин час ще направим консилиум, за да преценим дали да отворим главата му.

         На въпроса на бащата дали в друга болница има компютърен томограф, отговори утвърдително. Да, има такъв в Терапията – голямата болница на околовръстното шосе, но там има друга администрация.

         Следващите два часа преминаха в телефонни разговори и срещи с хора, които имаха властта да преодолеят медицинските  и административните бариери – кмета на града, общински съветници, директорите на общинското и държавно здравеопазване, някои от които му бяха задължени, заради минали услуги или добри лични взаимоотношения.

         Междувременно, от мястото на катастрофата се върна големият му син и няколко от най-близките приятели на синовете му, както и родителите на приятелката му, млада току що завършила лекарка. За разлика от Джани, тя бе още в шоковата зала, в шок, но в съзнание. Беше и оказана медицинска помощ, омотана в превръзки, но гледаща невиждащо в тавана, без да е в състояние да отговори смислено на плахо зададените въпроси.

         Време за губене нямаше. Започна битката за спасяване на един млад живот. Неусетно беше се мръкнало. Пред входа на реанимацията спря линейка. Вратата на интензивното се отвори и същия лекар, заедно с две медицински сестри изтикаха голямото специално реанимационно легло на колелелета, със светещи монитори, мрежа от кабели, стойка за преливане на кръв и други течности. Едната сестра мачкаше голям пластмасов балон, тъй като болният беше откачен от апарата за изкуствено дишане и манипулацията се извършваше мануално. След настаняване в линейката, лекаря се качи до шофьора, а една от сестрите се настани отзад, на скамейката до носилката на безжизнения младеж.. Шофьора включи сигналната лампа и сирената и линейката се изтегли през входа на болницата и насочи към намиращия се на 2-3 км „Терапевтичен блок”. Близките се качиха в два автомобила и я последваха, карайки почти залепени за стоповете и. Пронизителния вой, късаше сърцата им и създаваше чувство на нереалност и безнадежност.

Вече бе около 23 часа и трафика бе отслабнал значително. За няколко минути стигнаха и влязоха в обширния двор на болницата. Когато спряха пред входа, ги посрещнаха дежурните лекари и сестри от персонала на „Терапията”. Свалиха с общи усилия носилката и надувайки ритмично с ръце пластмасовия балон я придвижиха по неравния тротоар. Тялото на ранения се тресеше безпомощно и го придържаха, за да не се изплъзне. Влязоха в дълъг коридор и след два завоя бяха пред масивна дървена врата с месингова табела „Компютърен томограф”. Помолиха придружаващите младежи да влязат вътре и да помогнат за снемане на тялото от носилката и прехвърлянето му на шейната на апаратурата. Родителите останаха в коридора.

След около половин час вратата се отвори отново и изнесоха безжизнения младеж. Едно от момчетата бе заместило сестрата и енергично натискаше пластмасовия балон, въздуха от който с тихо свистене издуваше ритмично гърдите на приятеля му. Отново настаниха ранения в линейката, след което захлопнаха вратите и потеглиха обратно към реанимацията на Окръжна. Остана само бащата. Скоро от кабинета излезе жена над средна възраст с изморено и загрижено изражение, за която беше разбрал, че е доцентката, която работеше със сложната апаратура и най-вече разчиташе направените компютърни изображения.  Представи се и попита как оценява състоянието на сина му. Тя въздъхна тежко:

         - Ще се опитам да Ви обясня, възможно най-популярно. Мозъкът е с изключително сложна структура. Мога да Ви говоря с часове за него. Момчето има мозъчен кръвоизлив. Ако беше в повърхностните слоеве, където клетките са взаимозаменяеми и оперативната намеса възможна, може да се оперира веднага и няма да има проблеми с възстановяването му. За съжаление, хематома е на възможно най-лошото място – в ствола му. Там е продълговатият мозък, който е продължение на гръбначния. В сивото му вещество са разположени центрове за регулиране на кръвообръщението, дишането, слюноотделянето, повръщането и други. Увреждането на центъра на дишането или на кръвообръщението води до смърт. В ствола на мозъка не се интервира операционно по принцип. Така че според мен проблемът е преди всичко реанимационен, а не хирургичен. Колегите от Окръжна са много опитни и квалифицирани и ще направят всичко възможно. Шефката им – д-р Баева също. Имайте им пълно доверие. Все пак трябва да се изчака… Разбрах, че сте бивш следовател, затова съм възможно най-обективна и жестоко откровена. Има малка надежда, но се подгответе за най-лошото. Ако сте религиозен - молете се, молете се горещо и настоятелно.

         Тя подаде ръка и стисна неговата енергично и го погледна с  топло съчувствие. След което отиде към чакащата я кола, която потегли веднага. Бащата въздъхна тежко. Казаното преди малко го удари като парен чук по главата и той се мъчеше да го осмисли трезво. В съзнанието му изплува случай от практиката, отпреди около 15-20 години.

 

- 5 –

 

         В дежурната на провинциалното районно управление, където работеше тогава, постъпи сигнал за самоубийство с ловна пушка в едно от близките села. След около половин час, заедно с експерт-криминалиста бяха на местото. Заедно с кмета на селото и съседи, взети за поемни лица, влязоха в плевнята, където на земята лежеше тялото на простреляния. Дулото на пушката бе почти до лицето му и от устата бе протекла малка локвичка кръв. Прошарената коса на темето му бе окървавена и се виждаше изходната рана, а в горната част на варосаната стена и ниския таван кърваво петно, примесено с белезникави частици от мозъчно вещество. Фотографа започна припряно да снима, а той приседна на една обърната крина. Случаят бе елементарен и не изискваше особена издирвателна работа. Зачакаха идването на съдебния медик с трупната линейка. Обикновено се бавеха, понякога с часове. Мъртвите няма за къде да бързат. Беше лято и около трупа закръжаха мухи. Изведнъж му се счу тихо гъргорене, на което не  обърна внимание, тъй като пресните трупове издаваха подобни шумове от движението на газове и течности в телесните кухини. След малко шумът се повтори. Погледна към лежащия на земята мъж и видя, че от устата му излизаха и се пукаха червеникави слюнчени балончета. Трупът дишаше! 

         Експерта извади от куфарчето малко огледалце, постави го пред устата му, и то се изпоти. Веднага извикаха по радиостанцията дежурния от полицията и му разпоредиха да извика истинска линейка с реанимационен екип. След около 15-20 минути линейката пристигна и транспортираха простреляния направо в окръжния град. Няколко дни по-късно с удивление научи, че след направената операция човека е оживял. Дошъл в съзнание и дори проговорил.  Впоследствие, години наред, като минаваше през същото село, се интересуваше за състоянието му. Възстановил се беше напълно физически, но понякога му се губела паметта. Все пак се случваха и чудеса… Онзи отгоре прибира само тези, на които им е дошло времето!

         Бяха му разказали и за друг случай в районното управление, когато някакъв мъж в самоубийствен афект, заковал с чук в главата си 12 сантиметров дебел гвоздей и отишъл на собствен ход до поликлиниката. Няколко часа бил жив и в пълно съзнание и разговарял напълно адекватно, но впоследствие при операцията за изваждане на гвоздея починал, поради необратимо увреждане на жизнено важни мозъчни центрове. До скоро в базовата криминалистична лаборатория на полицията се пазеше като куриоз въпросния пирон и снимки на човека със стърчащото от главата му желязо.

         Беше чел за редица случаи на чудодейно оздравяване, най вече след ранявания през войните, когато са отнасяни от куршуми и шрапнели  цели парчета от черепа с част от мозъчното вещество. Всъщност освен силно уязвим, мозъка е имал и силно регенеративни възможности. Молеше се и случая с неговия син да е такъв и Господ да сътвори поредното чудо, колкото и нищожен да е шанса.

 

-         6 –

 

      Наричаха го Джани. Не на името на известния италиански певец Джани Моранди. Просто тази съставка се съдържаше в дългото му и непривично фамилно име. Уж за накратко в казармата, а впоследствие навсякъде и всички го нарекоха така. Възприеха го като име, а не прякор. Впрочем, то чудно съвпадаше с характера му. Думата „джан” в повечето от езиците на изтока означава душа. По презумпция душата е блага, добра и отзивчива. Такъв беше и той. 

Роди се и отрасна в обикновено, но сплотено семейство на добри и образовани родители, брат, вуйчо, дядо и баба. Израсна, обсипан с възможно най-голямата любов. Наричаха го с мили и умалителни имена. Беше с кротък и стеснителен характер, заради което го обичаха всички. На детските и ученическите снимки беше винаги на последния чин или ред и никога не парадираше с личността си. Години наред, вечер като малко дете се заключваше в една от стаите и с часове наред си говореше сам. Казват, че до петатата си година, децата разговарят с ангели... А може би беше в диалог с висшата сила, която го беше припознала като сродна душа.

Постепенно порасна. Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жад­ен за знания син, който изчете набързо многотомната им библиотека, не заспиваше без книга и спортуваше редовно. Той виждаше да расте достойната му отмяна, трудейки се рамо до рамо във всичко, заедно с него. Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става, нейният син, силният, хубавият, кра­чещият със стройна снага, поздравяващият всички с достойнство и вродена доброта.

Любов се събуждаше в сърцата на младите момичета, когато го виждаха да върви из улиците на квартала със сия­ещо лице, с одухотворен поглед и гъвкаво тяло. Всички обичаха погледа и топлия му дрезгав  глас, обичаха всичко, което правеше и казваше, а най-много от всичко обичаха духа му, силната му воля, високият му интелект. Знаеше се, че ня­ма да бъде обикновен, не ще бъде ленив чинов­ник, нито алчен търговец, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав политикан, ни­то пък добродушна глупава овца в общественото стадо. Всички го обичаха и очакваха много от него. На всички създаваше радост, на всички бе драг. Ала самият той не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг - той бе оби­чан от всички, бе радост за всички, които го познаваха, но не носеше радост в сър­цето си. Спохождаха го сънища, мисли и видения, които идеха незнайно от къде. Бе започнал да чувства недоволство от себе си. Усетил бе, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятелите му няма да могат да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да разбира, че баща му, всичките му учи­тели и университетски преподаватели вече са му предали мъдростта и знанията си, но духът му не е заситен, душата не е удоволетворена, сърцето му не е намерило покой.

В зодиакалния му хороскоп бе записано – „Способен за водачество с големи резултати. Чрез силата си можеш да докараш на себе си, или на другите, съзидание или разрушение. Краен си във всичко – интензивен в любов и разсъдък, или подтиснат, или радостен. Трябва да се пазиш, да не изтървеш контрола върху нервите си! ”

И още. За рожденната му дата: -  „Образ на жена, която държи в едната си ръка земното кълбо, а в другата – жезъл. Градус на превъзходството. Важни служби, призвание на водач и управник. Сполука!”

 

-         7 –

 

На всички ни е край­но неприятно да поемаме пълна отговорност за съ­ществуването си и за всички събития, които проти­чат в него. Постоянно търсим възможности да търсим вината за случващото се навън. И непрекъснато се ядосва­ме, когато бъдем разобличени в тези си опити. Ние си търсим злополуките и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота, винаги носим самите ние. Тук няма изключения. Когато някой страда, винаги страда само от себе си, независимо от тежестта на страданието! Всеки е едновременно и извършител, и жерт­ва. Докато човек не открие и двете в себе си, е        не­възможно да стане отговорен. По силата, с която хората ругаят причината извън себе си, може лесно да се отсъди колко много ненавиждат винов­ника в себе си.

Ударите на съдбата почти винаги са само пасивният аспект на един неприет доброволно учебен про­цес. Кратката му формула гласи: който не се учи, пати! А уроците на живота често са сурови и дори жестоки. Като цяло хората поставят много своеобразни изисквания към живота и към съдбата си. Държат се така, сякаш имат право да им е добре, да са богати, здрави и щастливи. Какво гротескно изкривяване на действителността! Откъде те извеждат това право?

Човек не се ражда на този свят, за да се наслаждава лениво на светлината и топлината на слънцето, а за да се развива и да служи според възможностите си на света. Който прави то­ва съзнателно, ще намери щастието. Човек непрестанно търси щастието. Това не е само не­гово право, но и дълбоко скритата пружина на действията му. Почти винаги в живота започва едно безкрайно и често безсмислено преследване. Гладният смята, че ще бъде най-щастливият човек на земята, ако може да се нахрани до насита. Когато му дадат бленуваната храна, той ще започне да си мисли, че щастието му ще е пълно, ако има и жилище. Когато получи и жилището, ще започне да копнее за собствена къща с градина. След това ще иска удоволствия и любовници.  Като получи и тях, за да бъде щастлив, ще му трябват слава и признание. След като постигне и тях, за съжаление, някаква болест или завистта на околните ще започне да пречи на щастието му. И накрая смъртта ще сложи точка на всичко! Голямата пречка пред щастието е очакването за твърде голямо щастие.

Грешката се дължи на заблуждението, че щастието зави­си от външни неща. Пропускаме да забележим, че неща­та са привлекателни, само когато не ги притежа­ваме. Щастието не може нито да се преследва, нито да се притежава. Можем само да бъдем щастливи. Щастието е състояние на съзнанието, на душата. То е напълно независимо от външния свят. Щастието има там, където човек е в хармония със света и най вече със себе си. Расте там, където човек осъзнава задачата си и разбира каква радост е да служи на всички. Колкото и да е странно едно световно изследване е установило, че най щастливи се чувстват хората в...Бангладеш!? А това е може би най-бедната страна в света, където половината от населението се ражда и умира на тротоара на улицата, без да е имало някога собственост.

Страданието е противоположният полюс на щастието и затова в края на краищата е същото. То има грижата човек да не се лута вечно по грешни пътища. Страданието се грижи той да не се отказва от търсенето, пречи на покоя. То е обиколния път, но това не го прави по-малко - верният път.

 

- 8 -

 

      Преваляше полунощ. Нощта се очертаваше да бъде тягостна, изпълнена с огромна тревога и напрежение. Бащата отведе майката обратно в апартамента, взе си едно тънко яке и каза, че ще остане в реанимацията да изчака сутринта новия екип и по-възможност да получи по-пълна информация за състоянието на сина си. За лош късмет инцидента се случи през уикенда. И лекарите са хора като всички останали. Имат нужда от почивка и релаксиране. Особено хирурзите. Тогава обикновено дежурствата се възлагат на най-младите и все още неопитни специализанти. Тогава е царството на сестрите и санитарките. Тъй като бе лежал цял месец в болница с потрошени крака, бе наясно с болничните порядки. Особено през нощта, парада се командва от тях. А те знаят отлично крилатата максима – „Болният се дои, докато е на леглото”. Разбира се неговите близки и роднини също. Точно тогава те са готови да дадат мило и драго за едно по-специално отношение и обслужване на драгоценния им  роднина.

       Привилегированите и добре обгрижвани пациенти се познават от далеч. Добре оправени легла, подредени шкафчета, лъснат под в стаята, почистени и облечени с чисто бельо и пижама, внимателно извършвани манипулации. Макар по презумпция всички болни да са равни, някои са значително по-равни, особено ако са с големи финансови възможности, или на по-високо ниво в обществената йерархия.

         Бидейки на ти с тези немаловажни подробности, загрижения баща се отби първо в денонощния супермаркет в съседство с болницата и напълни две големи найлонови торби с газирани напитки, сладки и солени закуски и голяма шоколадова бонбониера и почука на вратата на стаята на дежурния персонал. Покупките бяха приети равнодушно, като нещо напълно естествено. Попита кои отговарят за обслужването на новоприетото рокерче. Остави по една по-едра банкнота на дежурната сестра и санитарката и ги помоли, ако е възможно да го свържат с дежурния лекар.

         След около десетина минути вратата на отделението се отключи и в коридора излезе младо докторче с набола рядка брадица и  очила. Виждайки измъчения баща, той съчувствено взе да обяснява състоянието на сина му, като в общи линии повтори думите на лекарката от томографа. Допълни, че непрекъснато му преливат лекарства, с цел разнасяне и размиване на хематома, като едновременно подхранват организма. На командно дишане е, защото е в дълбока кома. Независимо, че е след полунощ, вече е неделя и около 10.00 ч. сутринта ще има консилиум, който да обсъди състоянието му и по нататъшната терапия. После каза, че му се обадил Румен, един от близките приятели на големия му син, с който се познават добре и че винаги е на разположение за информация и връзки с ръководството на ОАРИЛ - интензивното. Даде си номера на мобилния. Не се ангажира с прогноза. Каза, че преди месец са имали идентичен случай с друг мотоциклетист, който е бил близо седмица в кома, но след направената операция и отстраняване на съсиреците в подкорието на мозъка му се възстановил напълно и преди около две седмици е изписан напълно здрав.

         Бащата плахо попита, дали вече е възможно да го пуснат и да надникне за кратко. Лекарят се поколеба, погледна часовника си и отговори утвърдително. Каза му да почака. След няколко минути излезе сестрата, кимна му заговорнически и го покани в тесния коридор. Там на рафтове бяха подредени дезинфекцирани чехли и зелени найлонови престилки. Облече се и я последва. Влязоха в широко помещение с няколко реанимационни легла и шкафове към тях с кардиографи, монитори и друга непонятна за него апаратура, която тихо жужеше.

Заведе го до леглото на сина му. Погледна го. Напълно гол, босите му нозе се подаваха изпод голям бял чаршаф, с който бе покрит до гърдите. Изпод него излизаха тръбички с циркулираща течност и тънки проводници. От найлонов плик, окачен на стойка капеше в системата бяла течност, навярно гликоза или физиологичен разтвор. Лицето му бе леко зачервено и по челото избили ситни капчици пот. Гърдите му се повдигаха равномерно и даваха илюзия за пълноценно дишане. Сестрата прошепна, че от няколко часа не е в състояние да диша самостоятелно и вече всичко се командва от апаратурата.

Никога не беше го виждал толкова безжизнен и безпомощен. Неговия Джани, който кипеше от сила и енергия! Който спеше леко и се будеше от най-малкия шум. Сега лежеше някак странно безучастен, с безстрастно изражение на лицето. Дали усещаше болка? Чуваше ли го? Усещаше ли присъствието на баща си?

Сякаш прочела мислите му, сестрата каза, че може и трябва да му се говори. Това би помогнало за възбуждане на заспалите му мозъчни центрове, след което дискретно се отдалечи и започна да обслужва един от заспалите пациенти с масивен инфаркт.

Изтерзания родител се приближи и наведе над главата на детето си и започна тихо да му шепти:

- Какво направи момчето ми? Как стана? Защо? Колко пъти ти говорих и предупреждавах. Откога ни обещаваше, че ще приключиш с моторите. Какъв беше този Голиат - „Ямаха – Макс”, 1100 кубика, 85 киловата, 330 килограма! За какво ти беше този звяр? Вече близо година имаш и кола - „Мазда”! Все пак, като си с нея си като костенурче в черупката си. Защитен си! Не си като гол охлюв. Ето, че и каската не можа да защити дебелата ти глава. Все пак си жив. Господ да е с нас. Кураж, татковото! Бори се! Живота е пред теб. Навън те чакат приятелите и момичетата. Много момичета…

Никаква реакция. Лицето му оставаше каменно неподвижно. Такава мъка го стисна за гърлото, почувства че се задушава. Тръгна към изхода. Сестрата го доближи. Попита я, къде е приятелката на сина му. Беше в същата зала, през едно легло. Спеше, дълбоко упоена. И на нея и предстоеше операция на счупената ръка и ключица.

Излезе в коридора и седна на тръбната кушетка, тапицирана с черна изкуствена кожа. Никога не беше се молил. Не беше религиозен, дори мислеше, че е атеист. Все пак смяташе, че съществува висша сила и целия видим и невидим свят  си има Създател. Този безпогрешно цъкащ вселенски часовник, би трябвало да има и Часовникар. Не би могъл да се самосъздаде. Всички наукообразни еволюционни теории, дори и Дарвиновата му се струваха непълни и дори несъстоятелни. Правеше аналогия с компютъра. Без софтуер е мъртва купчина. На екскурзия в Италия, беше посетил Сикстинската капела във Ватикана и беше разглеждал стенописа на тавана – „Сътворението” на Микеланджело. Къде е Бог Саваот, който да вдъхне живот и на неговия син с божествения си показалец!
       Потърси в паметта си думите на „Отче наш” и започна страстно да се моли. На Христос, на Богородица, на Бога Отец, но съзнанието му някак се раздвояваше. Припомни си…

 




Гласувай:
5
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - backlink building service
18.08.2011 20:00
I think this is one of the most important information for me. And i am glad reading your article. But should remark on few general things, The website style is perfect, the articles is really nice
цитирай
2. djani - Мисля, че това е един от най-важната ...
19.08.2011 15:28
Мисля, че това е един от най-важната информация за мен. И аз се радвам, четене вашата статия. Но трябва да се забележка на няколко общи неща, уебсайт стил е добра, статиите е много хубаво

цитирай
3. rut71 - "Голямата пречка пред щас...
02.09.2011 23:14
"Голямата пречка пред щастието е очакването за твърде голямо щастие."-kolko viarna i izstradana istina...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: djani
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1260826
Постинги: 354
Коментари: 2460
Гласове: 3866
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930