МЪГЛЯВИ МИСЛИ - 2
- 4 –
Днес ще посетим едно от чудесата на ранния период на индустриалната революция от края на 18 век. Това е Айрънбридж, селище на река Севърн , в сърцето на Шропшир, Англия . Селището носи носи името си от известния мост от желязо, който е бил построен през реката през 1779, цели 100 години преди Освобождението ни и много преди Парижкото световно изложение с кулата на Айфел.
За около час пристигнахме до градчето. Въпреки облачното време, не валеше. Тази сочна яркозелена растителност излъчваше някакво сияние, от което деня въобще не изглеждаше мрачен. Разбира се, трева има навсякъде, поляни и равнини има и у нас, и у тях, но тук бе съвсем различно! Зеленината просто ти избожда очите. Преглеждайки направените снимки на дисплея на апарата си, същите бяха ярки и контрастни, като направени при почти ясно време. Районът около Ironbridge е описан като туристическа дестинация и "родно място на индустриалната революция ". Тя се основава на идеята на инж. Авраам Дарби, който усъвършенства техниката на топене на желязото, вместо с въглища, с кокс, което позволява много по-евтиното му производство. Моста е първият по рода си, произведен от желязо, и един от малкото, които са оцелели до наши дни и остава важен представителен символ от зората на индустриалната епоха.
Строителството започва през 1779 и моста отворя врати на 1 януари 1781. На хълма над реката е разположена, построена от камък през 16 век ловна хижа в Линкълн Хил, както и много ранни викториански вили, изградени от различни цветни тухли и керемиди от местността. На входа на моста е постройката, в която е плащана тол таксата за преминаване на дилижанси, каруци, конници и пешеходци. Оцеляла е и над 230 годишната табела с изписаните такси в шилинги и пенсове.
През 1986 г. Ironbridge става част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство и се превръща в основна туристическа атракция в рамките на Шропшир. На 10 юли 2003 г. Кралицата и херцогът на Единбург правят посещение в Шропшир, което включва посещение на Ironbridge, и разходка по самия мост. След разглеждането на реликвата, си направихме снимки на фона на желязното чудо и се разходихме из красивото градче и околноста. Посетихме и останките от старите доменни пещи, където са се изливали детайлите му. Заръмя тих дъждец, който поугаси откривателския ни ентусиазъм и ни подгони обратно към топлия и гостоприемен дом на приятелите ни.
Вече у „дома” поспорихме за удобствата и недостатъците на английския живот и фамилната къща, тъй като и двете семейства притежавахме в родината самостоятелни къщи, поне два пъти по-големи от английските и естествено с не толкова миниатюрни дворни места.
Английската къща е красиво нещо и е чудесно, че англичаните никога не биха отстъпили домовете си в замяна на бетонни бункери. По тази причина, нискоетажните им градове са се разпострели на огромни пространства. Набиват ти се в съзнанието със своята чистота, подреденост, пространственост. И няма как покрай кукленско-красивите им домове, да не започнеш да уважаваш и хората, които ценят това, което имат, грижат се за него и го поддържат. Влагат много време и усилия, за да създават, или просто не разрушават вече създадането. И осъзнаваш значението на израза „моят дом е моята крепост”. Но може би това е част от тяхната култура. Може би трябва да опознаеш по-добре някой англичанин, за да разбереш какво го кара да работи с часове, за да оформя чемшира пред къщата си, да чука, боядисва и разкрасява. Защо не извежда кучето си в парка (има глоби за това, последното!), защо си събира боклука, след излет сред природата?
Оказва се, че средният англичанин също живее на тясно, понякога студено, блъска се в транспорта, не харесва работата си, затънал е в заеми. Над 40 % от заплата на „собственици”, купили жилища на кредит, отиват за погасяване на ипотеките им. У нас оплакването е, че подобен процент от доходите ни отиват за храна, но човек без покрив над главата почти няма. От друга страна, наистиана си заслужава да се види един двустаен английски апартамент. Холът е около 20 кв.м. В 80% от случаите едната спалня е малко по-голяма от необходимото място за двойно легло и гардероб, а детската е с размери 2 на 3 метра. Баните и тоалетните, почти като телефонни кабини. Стълбището е тясно и стръмно, като злополуките с падане по стълбите от филмите са често явление, особено със старци. Парното е на газ, пуска се основно вечер, защото в противен случай разходите биха били сериозни. Сутрин обикновено се пътува около час до работата. Задръстване по 2-3 часа, изнервени хора и изтискване до последно са ежедневие за т.нар. средна класа, живееща извън градовете. Всичко е пряко свързано с другия компонент на „светлото бъдеще” - животът на кредит. Системата фунционира така, че за да живееш нормално, си задължен, ама много, много на системата. Средният гражданин има жилище, кола, пералня, хладилник, мебели и други джаджи, но те всъщност не са негови. Пералнята ще стане негова след 5 години, когато ще се развали и ще трябва нова. Мебелите след 10, когато ще са остарели, жилището след цели 30, когато ще трябва основен ремонт. И всичко това, докато си на работа. Ако изпаднеш от системата, оставаш на улицата! Нима при това положение бихте си позволили да роптаете пред шефа за заплатата си, или дългия работен ден? Ами тогава губиш всичко, ако той си мръдне пръста и те уволни. Примиряваш се и живуркаш с каквото ти се даде и имитираш, че си щастлив. При това работиш колкото може повече, защото пенсиите в Англия се формират по много проста формула. Умножаваш заплата си по трудовия стаж в години и разделяш всичко това на 80, т.е. получаваш между една трета и една четвърт от дохода си, докато си работил. И английските пенсионери се жалват като българските, че пенсиите им стигат само за хляб и мляко. Чакат и те с месеци за направление при лекар специалист, или за планова операция. И това е действителността на Запада. Всъщност, каквото у нас, такова е и...там ! И да не забравяме, че цените в магазините в абсолютни цифри са почти еднакви с нашите, но обменния курс е 1 паунд за 2.50 лв. Така, че мита за високите заплати се стопява моментално от разликата в стандарта. Има преуспели българи, но са малцина. Останалите просто оцеляват...
След малки спорове, стигнахме до компромисното съгласие с тези изводи, с уговорката, ча там нещата са по-лежерни и поносими, а при нас по-груби и вулгарни.
- 5 -
На следващия ден дойде ред да проследим генезиса на култовата група „Бийтълс”, чак до дупката, от която са се пръкнали. Но да не си помисли някой, че ще правим генекологичен преглед на града. По късно ще се разбере за какво иде реч. Приготвихме кутиите със сандвичите, напитките, дежурните чадъри и се натоварихме в „Мазда”-та, която като всеки японски автомобил перфектно си изпълняваше функциите. По пътя вече не се взирахме така в някои вече познати за окото ни особености на равнинния пейзаж. Близо двата часа път премина в неангажиращи разговори и предвкусване на удоволствието от срещата с непознатото.
От туристическия справочник предварително ни стана известно, че Ливърпул е град в община Мърсисайд , Англия, по източната страна на устието на река Мърси. Основан е през 1207 г. но му е предоставен статут на град едва през 1880 година. Според Службата за национална статистика, през 2010 г. града наброява 445 000 жители и е част от по-голям градски район от над 800 000 жители. Историческа част от Ланкашър, урбанизацията и разширяването на Ливърпул до голяма степен произтичат от това, че е пристанище. До 18-ти век, търговията от Антилските острови, Ирландия и континентална Европа, съчетана с тесни връзки с търговията с роби в Атлантическия океан е способствала за икономическото развитие на града. До началото на 19-ти век, 40% от световната търговия преминава през прословутите му докове, което допринася за развитието му като голям град. Известен е с особения местен диалект, който произтича от разнообразното му население, смесица от различни народи, култури и религии, особено на тези от Ирландия. Градът е известен с най-старата си африканска общност в страната и най- старата китайска общност в Европа.
Световната популярност на The Beatles допринася за статута на Ливърпул като туристическа дестинация. Туризма формира значителна част от съвременната икономика на града. Градът отпразнувал 800 годишния си юбилей, навършен през 2007 г., като "Европейска столица на културата” заедно със Ставангер, Норвегия.. Няколко забележителности на града имат статут на световно наследство от ЮНЕСКО. Това са кея , Албърт Dock и Уилям Браун Street. Ливърпул е дом на два футболни клуба от Висшата лига - „Ливърпул” и „Евертън” . Мачовете между двата клуба са известни като мърсисайдското дерби .
Влязохме в града през двукилометров тунел под река Мърси. Дебаркирахме на паркинг в града, в близост до старата катедрала на града, умишлено невъзстановена, пострадала от герменска бомбардиравка Тя е без покрив, само с оцелелите стени, със зейнали отвори на прозорците. Наблизо се издигаше внушителната като планина нова катедрала. С великолепната си готически арки, огромно пространство, акустика и могъщо звучащ най-голям в страната орган, катедралата на Ливърпул предлага историческа красота с модерен привкус. Не без основание е гордост на града с най високата кула и камбанария, най големи и тежки камбани, общо 13 на брой, най високи арки и доста други най-най. Освен за религиозни служби, с капацитет за 3 000 души Катедралата е също и едно от най-забележителните места за концерти в света!
Още на входа любезни служители ни запитаха за националноста. Разбрали, че сме българи, след минута ни подадоха диплянка на български език с приветствие към туристите, история на строежа и статистика за грандиозните и параметри. Вътрешността грабва въображението със своята монументалност и прецизна изработка на няколкото си олтара, великолепните скулптори на светци, амвон и всички особености на църковния интериор.
Излизайки от това архитектурно чудо, домакинът ни изчезна за малко и се върна с карта на града. По нея уточнихме маршрута към The Caverne /пещерата, дупката/, клуба, в който са пели и от където тръгват към световната слава Бийтълс. Преди да стигнем до целта си, минахме и за малко влязохме в китайския квартал. След като се докоснахме до екзотиката му, продължихме обиколката към доковете и за кратко спирахме до по-импозантни и интересни сгради за снимки. Накрая след известно лутане, намерихме с питане уличката, на която се помещаваше клуба. Наистина се оказа, че са тръгнали от дупката, както сочи и наименованието на заведението. Същото се намираше около 30 спираловидни стъпала надолу, дълбоко под улицата и беше сумрачно осветено. По това време на ранния следобед имаше малко клиенти. Повечето посетители бяха туристи като нас, които снимаха с фотоапарати витрините със сувенири, оставени от групите концертирали в заведението. И най-вече на великите ливърпулци. Естествено не забравяха да увековечат и себе си на фона на реликвите в култовото заведение.
Завръщайки се в базата си, се отбихме за два часа в Честър, популярна спирка за обиколки на североизточна Англия и Уелс. Известен е с неговата средновековна стена, която обгражда крепост от времето на Тюдорите и викторианските си сгради. Туристите се тълпят в старинния Честър, обикалят историческите места и пазаруват в магазините на двойни нива в сгради, много от които датират от 15 и 16 век. Построени в средновековието от дърво, сега са отлично реставрирани и реконструирани с редиците модерни магазини и ресторанти. Градчето гъмжи от туристи, най вече от гръмогласни американци. Транспорта до него е отлично организиран от летището в Ливърпул и от други големи градове с влакове и автобуси. Центъра остава затворен за моторни превозни средства, така че най-добрият начин да се разгледа града е пеша.
Какво можахме да видим. Естествено катедралата на Честър, която е започнала своя живот като норманско бенедиктинско абатство, превръщайки се в катедрала в 1540 г. Следва Dewa Роман – останки от римско време, показващи живота от това време. Посетителите могат да се скитат по пресъздадените улици и да видят археологическите обекти, някои от които в момента още се разкопават. Популярно е турнето на призраците и духовете от миналото на Честър. От март до октомври, със City Sightseeing-двуетажен автобус се прави турне из забележителностите с 15 спирки и се използва както екскурзовод на живо, така и записи на различни езици на коментар от раздадените апаратчета. За туристите, които просто искат да се отпуснат в историческа кръчма, Честър предлага няколко варианта. Заведението „Мечката” датира от 17 век и някога е било дом на първия граф на Шрюсбъри. Неговото централно местоположение в близост до Стария Dee мост го прави удобно място, за да изпиете една пинта и да се затоплите в предната част на истински огън. За Кръчмата от 1622 г. Ye Olde King, на Bridge Street, се твърди, че там ще бъдете преследван от три призрака, включително плачещата жена и бебето. Особено ако сте на няколко питиета. Всъщност съм скаран с призраците, а жената е със слабо сърце.
В края на престоя си, направихме обиколка по крепостната стена и от високо съзерцавахме гледката и човешкото гъмжило под нас. След което се отправихме към паркинга и потеглихме по обратния маршрут. Преди да се приберем, минахме и през градчето Уелингтън, също бъкащо от туристи. Там архитектурния натюрел бе почти като този в Честър. Обиколихме центъра, в който имаше много благотворителни магазинчета на разни църкви и фондации, в които се продаваха всевъзможни домакински изделия, дрехи втора употреба и всякакви джунджурии. За разлика от почти празните скъпарски магазини, тук цареше оживление и непрекъсното влизаха и излизаха клиенти. Познато, нали? Всеки намираше, нещо, което да му свърши работа, или просто си харесваше нещо случайно, както и ние. Именно от тук жена ми си купи четири декоративни чинии, две от които холандски с характерни мотиви на вятърни мелници и красиви къщи. Особено си хареса една с нарисуван пристан на река с привързани корабчета-жилища, така често срещащи се по тихите канали и ръкави на пълноводните реки. А мен ме очакваше една чудесно изрисувана порцеланова халба с метално калпаче, само за 5 паунда, а у нас струваща 5 пъти повече. За отбелязване е, че продавачките бяха доброволки, повечето пенсионерки, а целия оборот отиваше за конкретни благотворителни цели. Уморени и доволни от видяното, както и от изгодния ни малък бизнес приключихме деня с приятна вечеря на чашка, за да върви по-добре приказката ни. След което се настанихме срещу плазмата на телевизора.
Няколко думи и за английската телевизия. По време на престоя ни течаха финалите на две предавания – първото BRITAIN,S GOT TALENT – чийто еквивалент е „България търси талант” с участие в тройката на журито на самия Саймън Коу, милиардера, собственик на тази марка и редица други ТВ формати. С помощта на синхронния превод от домакините схванахме тънкия хумор, професионалния подбор на кандидатите и непринудена деликатност при обявяване на резултатите. Прословутата английска демократичност се изразяваше в диалога между членовете на журито и публиката. Особено се забавлявахме с гей двойка, танцуваща различни танци, и двамата с фракове, но единия изявяващ се като дама. Публиката се забавляваше искрено и бурно и при елиминирането им дюдюкаше неистово. Състезанието спечели 16 годишната ученичка Ашли в невъобразимо щури и отлично отработени танци с бялото си сладко пуделче Пъдзи, непостижими за който и да е дресьор. Тук прозря и неподправената любов на британците към четириногите любимци.
Другото предаване бе „Британския глас”. Познато, нали? В журито бе самия Том Джунс. Ах, този неостаряващ Томи. Скри топката на всички. Особено в съвместното изпълнение с неговите избранници на „Thе Raud Jack” на „папа” Рей Чарлс. Може би и той отгоре се кефеше на страхотното им изпълнение. Не дочакахме финала, тъй като надхвърляше времето на престоя ни. Та за тяхната телевизия. За хората в една страна най-добре говорят рекламите. Телевизионните реклами в кралството са едни такива, засукани, но остроумни и позитивни. Като английския хумор, елегантен и тънък. Разчитащ на интелекта ти, а не на ниски страсти. Което е коренно различно от всичко познато тук – ползвай Калгон, че ше ти гръмне пералнята; направи си застраховка на колата, че тъпата идиотка с БМВ -то не може да кара. Много лесно ще разберете, колко по-различни са рекламите там, ако си пуснете който и да е британски радио или ТВ канал. Направени за хора, а не за идиоти!
- 6 -
Най- сетне! Предстоеше ни пътуване до Лондон и четиридневен престой там. Черешката в разкошната ни туристическа торта! Но трябваше да изконсумираме още едно апетитно парче от впечатления и емоции, докато пристигнем. За пореден път бяха приготвени сандвичите за из път и с Бога напред потеглихме. Първата ни спирка бе градчето Уорик /Warwick/, който е град в графство Уоруикшир. Градът е разположен на река Ейвън , на 18 км на юг от Ковънтри и има население от около 20 хил. души. В града има училище за момчета от 1088 г. за което се твърди, че е най-старо в страната. Налице е човешката дейност в Уоруик, още през неолита. От ХІ век Уоруик е ограден от крепостни стени. Замъка се е превърнал в крепост и днес е популярна туристическа атракция. В големия пожар през 1694 г. се унищожава голяма част от средновековния град. Всъщност крепостта е основната атракция на града. Дори се разпостранява невярната легенда, че в нея е била затворена пленената Жана Дарк. Там в страховитата крепост, ежегодно се провеждат фестивали на вампирска тематика и това изглежда съвсем уместно. Впечатлени от видянато, изщракахме десетина снимки на крепоста, на дежурната готическа катедрала и някои интересни къщи в центъра. Следваше един от знаковите туристически обекти, до който стигнахме след двадесетина минути.
Стратфорд на Ейвън - града на Шекспир. Разположен е на река Avon, западно от Уоруик с население от около 25 хил. души. Без особени забележителности, като брат-близнак на повечето подобни нему градчета. Но
градът е популярен като туристическа дестинация поради статута си на родното място на драматурга и поета Уилям Шекспир. Ежегодно около три милиона посетители от цял свят посещават градчето. Представете си тълпите туристи, галопиращи по средновековните улички, насочващи се към родния му дом, превърнат в музей. Присъединихме се към тълпата, която ни завлече до култовото място. Група студенти зяпаха захласнато, омаяни от професора си, който вдъхновено им обясняваше нещо. Непосредствено пред къщата, жив епигон на нашенския Пурко, от филма „Господин за един ден”, изобразяваше паметник на Шекспир, стъпил на пиедестал, облечен с патинирани дрехи и подобен грим. Едва при трепването му осъзнаваш, че това не е паметник, а жив човек. Панерчето с банкноти и монети подсксазваше същото. Мнозина се снимаха с него за спомен, като не забравяха да възнаградят стоицизма му. От там се придвижихме до пазарчето с интересен паметник в чест на някакво събитие, с форма на малка готическа кула, висока окола 7-8 м. Отидохме и до речното пристанище с множеството шлепове – жилища, в които живееха хора, предпочитащи движението по гъстата мрежа от канали в страната. В градинката пред порта се издигаше монумент на великия поет, окръжен от бронзовите фигури на героите си – Хамлет, Лейди Макбет, Фалстаф и Принц Хол. Позирахме до тях и се включихме за снимки в прочутото му обкръжение. И продължихме напред по маршрута си.
Ето ни и в най-прочутия академичен град. Тук е Оксфордския университет. Oxford е университет, намиращ се в градчето Оксфорд на Обединеното кралство. Това е един от най-старите оцелели университети в света и най-старият в англоговорящия свят . Въпреки че точната дата на основаването е неясна, има доказателства за преподаване, още от 1096 год. Университетът се разраства бързо от 1167 г. нататък, когато Хенри II забранява обучението на английски студенти в Университета на Париж. Наименованието Оксфордски университет е исторически съкратено на Oxon. (от Латински Oxoniensis), и като Oxf сега се използва в университетските публикации.
След спорове и конфликти между студенти и граждани на Оксфорд през 1209, част от учените и студентите им се преместват на северо-изток в Кеймбридж, където създават това, което днес е Университета в Кеймбридж . Двата древни английски университета имат много общи черти и често ги наричат Оксбридж. В допълнение към своите културни и практически постижения, като историческа част на британското общество, те имат дълга история на съперничество помежду си. Оксфорд редовно се бори с Кеймбридж за първото място в класациите и последователно се нарежда сред десетте най-добри университети в света, в световните класации. Мотото му е „Господ е моя светлина” /Dominus Illominato Mea/.
Въпреки, че акцент на университета традиционно е било класическото знание, неговата учебна програма се разширява в хода на 19 век, за да обхване научни и медицински изследвания. В средата на ХХ век много учени, прогонени от нацизма и комунизма, пристигат в Оксфорд. Списъкът на изтъкнати учени в Университета в Оксфорд е дълъг и включва много, които имат съществен принос към британската политика, естествени науки, медицина и литература. Повече от четиридесет нобелови лауреати и повече от петдесет световни лидери са били свързани с университета в Оксфорд. До 1988 г., 40% от студентите в Оксфорд са били жени, съотношението сега е около 48:52 в полза на мъжете. Университетът е федерация, тя се състои от над четиридесет самоуправляващи се колежи и зали. Академичните мантии все още често се наблюдават в Оксфорд, като до 1960-те студентите са ги носели по всяко време.
Оставихме колата на паркинг извън града и с автобус се придвижихме до центъра. Атмосферата в Оксфорд е неповторима. Стотици велосипедисти, повечето студенти, обикалят из града. Около вековните, внушителни учебни зали са подредени в редици стотици велосипеди, а по моравите се излежаваха десетки младежи с книга в ръка, или оживено дискутиращи нещо. Входовете на библиотеките и учебните зали бяха с избледнили надписи на латински, указващи наименованието на съответните факултети, катедри и науки.. Статуите на заслужили деятели бяха също с латински надписи на пиедесталите, включително и на Петер ван Рубенс, учил или преподавал някога тук. Старинни жилищни сгради приютяват от векове академичната младеж. Част от тях са стипендианти, но за останалите наемите са доста солени. Но да му мислят родителите! По улиците срещнахме автентични професори, тежкареещи се снобски с лулите, които пушеха с достойнство и стил. Дали и в този демократичен рай, пушачите ще бъдат прогонени като грешника Адам ?
След като се нагледахме на английския Академгородок, се изнизахме обратно до паркинга с двуетажния автобус. Прехвърлихме се на вярната „Мазда” и скоро се качихме на магистралата, която ни отведе в Лондон. След обяд, навлязохме в града, изпреварвайки задръстването от напускащи работа и града хиляди коли. След около 15-20 минути бяхме пред дома на семейството на дъщерята на приятелите ни в тихия квартал Илинг, убежище на представителите на средната класа. Оказа се, че за да ни улеснят, а може би и непланирано, младите са уговорили едноседмична почивка във Франция. Рано сутринта на същия ден бяха отпътували с двете си деца и жилището им бе на разположение на родителите и нас, техните гости. Всъщност отсъстващите домакини ни бяха оставили приятен сюрприз като подарък от тях – абонаментните си карти за метрото и ваучери за закупуване на билети за туристическите обиколни автобуси с гидове, в комплект с разходка с корабче по Темза от Тауър Бридж до Парламента и Уестминстърското абатство. Съпругите приготвиха импровизирана вечеря с продуктите от хладилника и каквото бе останало от санздвичите за из път. Макар и доста изморени, след вечерята се настанихме пред плазмения екран и гледахме поредните епизоди от течащите шоута «Великобритания търси талант» и «Британския глас», както споменах напълно идентични с нашите формати, но с класа над тях, по отношение на журиране и непринудено истинско развлечение. Все пак те са автори на тези формати и имат дълга традиция в шоубизнеса. Накрая уморени и преизпълнени с впечатления и емоции, след задължителния душ се отправихме в спалнята и заспахме почти мигновено.
