З А С Е Д А Н И Е - от Боян Иванов
Иде оня ден, сестрице, слугинчето на Стефанка Моралийска, сополиво едно такова, от гурели едва вижда и вика:
- Как,Минке, госпожата поръча да дойдеш у нас, нещо такова... щели сте да правите, че и ти си трябвала!
- Кво такова, мари?
- А бе каза ми, ама забравих...
Не вярвам да беше важно, сестрице, нал знаеш че не дружа много с тази мисирка. Надува ми се и се главна иска да бъде. Сигур за благотворителното дружество ме викаше, нал си имаме този илинджек, га ни омръзне с комшийките да се дърпаме, събираме се по-далечни и здравата езиците си начесваме. Връщам се аз един ден, едва мъкна мрежата и на ума си пращам кмета по дяволите, че измести пазара там, дето зайците се гонят и насреща ми Стефанка.
- А-а-а, добър ден, госпожа Минке, тъкмо теб идвах да търся. Виж бе, госпожа Минке, решихме да те турим в благотворителното дружество, че си много известна.
- Кво да ти кажа, Стефанке, аз си имам толкова бели на главата, че...
- Хайде, хайде, бели. Ние от уважение, решихме да те поканим, един вид чест да ти направим...
А бе! Голяма чест, като ще плащам членски вноски, вижда се ква и за кво е честта, ами...
- На, госпожа Мария Бакалката голям зор дава да я приемем в настоятелството, но ние предпочитаме тебе.
- Коя Мария казваш? Бакалката ли? Коя бакалка?
- Каймак Мария.
А, таз ли се е натискала толкоз много? Чакай ти, нек се пукнеш от завист!
- Е, тогаз приемам! И най-големия членски внос да ми турите!
Та така. И аз главна станах, жените от махалата с по-голяма почит ме поздравяват, пък и мен ми е драго, че над душманката си по-първа излязох.
Сега слугинчето за дружеството нещо ме викаше.
- Мари, да не нещо за заседание?
- Аха, тъй, за сядане!
- Добре, ще дойда.
То, да ти кажа, хич не ми се излизаше, тъкмо една кокошка в полог щях да слагам, ама хайде, нали полезна работа се събираме да вършим. Май, че най-полезното е останало в коремите ни, на-а-атъпчем се здравата с корабии, кафе, сладко, че после пий вода, пий вода, та като балон се надуеш и сума пъшкане удариш, докато краката ти се размърдат, ама кат е казано – благотворителност, та благатворителност да е.
Подокарах се, теглих една пудра по лицето, че госпожа да стана, иначе съм си как,Минка, па се погледнах в огледалото и се разсмях – ма на плашило мязах, га съм ти слагала таквиз боклуци по лицето, ама как ще бъда важна и как иначе ще се чудя на какви гънки устата си да свия и мазно да говоря, кат не съм пудросана? Па и машата нагрях, шипняах тук-там косата си, хептен благотворителен фасон да добия.
Кат тръгнах по улицата, хем ма е срам, хем ма е смях. Срещнат ме познати, поизгледат ме, подхилят се и:
- Къде ма, как,Минке, нещо на увеселение да не отиваш?
Пък аз сбера устни и бързо, бързо, уж кат че ли съм вряла и кипяла в тия работи:
- А не, заседание имам с благотворителното дружество!
И ги отмина. Не знам дал се смеят подире ми, ама мен ме издува отвътре и си говоря:
- Ей главо, главо, започна веч да изкуфяваш!
Както и да е, събрахме се. Отначало всички важни, кат че ли кой знае каква работа ще вършим!
- Повиках ви, уважаеми госпожи, почна Стефанка, да разменим дебати относно няколко бедни наши гражданки. Пред вид близкото Възкресение Христово, трябва да ги подпомогнем с известни хранителни продукти.
- Разбира се, горкичките, трябва да ги зарадваме с нещо хубаво и файн – обади се Тодорка, примлясна и оправи гънките на роклята си. Да, непременно, файн...
От всиечки, нея никак не мога да търпя. На всичко, като лепне едно „файн”, като млясне, лошо да ти стане. Кат я слушам нервите ме хващат. Иде ми да я мацна веднъж – „файн” през устата, че да ми олекне.
- Да, да, мили приятелки...
Тая пък, Гинка, умираше, ако през дума-две не окачи едно „мили приятелки”. Уж всичките и бяха мили, пък като се счепкаха веднъж със Стефанка, кво ли не си рекоха, ама се сдобриха. Гарга на гарга, око не вади и пак сега са си „мили”, ама сигурно от ден до пладне.
- Ще трябва да купим нещо - додадох аз.
- Никоя от вас не е измислила кво? – попита Стефанка.
- Ох, как ще мисля, госпожа Фаня, да знаете какво ми е на главата! Въздъхна най-младичката, Ленчето, на хаджи Теню момичето.
- Кво? Извикаха всички в един глас и ушите им щръкнаха кат на котараци.
- Срам ме е да кажа...
- Значи интересно е щом...А-а-а не, трябва да кажеш, нал сме на заседание. – рече госпожа Тина, погладна ни и хитро смигна.
- Уф, аз пък кат обичам таквиз работи да слушам...Ха де, кажи! Примоли се Праматарката.
Ленчето се побави, въздъхна и започна:
- Свекърва ми...
- А-а-а, значи не е...сякаш обидена я пресече Тина.
- А бе, госпожа Тина, намесих се аз, почакай, остави момичето да довърши приказката си. Кажи, холан!
- Свекърва ни, много ни варди!
- Е, то е много хубаво, файн!
- Никак даже. Прави, струва, в нашата стая се намести да спи. Тук и духало, там я било страх...Па като седне на кревата, наметне се с юрганя, скръсти ръце, ококори очи и все в нас. До разсъмване! Не смея нищо да си кажа и да направя с Петенцето, пък уж сме младоженци още!
- Гледай я ти, вампирът недин!
- Сутрин я молим да закуси – не ще. Като излезе Петю, наяде се здравата и започне – кво, няма да ви разправям, свекървин език: картофите дебело съм белила, и кво ли още не измисля. Наближи ли 12, нахрани се и седне пред пътната врата. Идва Петю и я кани:
- Хайде, мамо да ядем!
- Не съм гладна. Вие с отрова и пелин ме храните!
- А да съм рекла думичка поне, нищо, само мълча, а тя...И снощи пак на поста си-варди.
- Че кога спи?
- И аз не зная.
- Ами мойта, обади се Гинка. Всичките деца на нейното име искаше да кръстим. ”А бе мамо,как тъй, може ли!...”Може, може може, ако ме уважавате, може. Аз син ли съм отгледала или лукова глава?” И се нацупи, по цяла седмица не говори, пъшка, плаче и ние няма кво – сина кръстихме Цветан, момичето Цветанка, а малката – кат се затръшка, пак Цветанка, та Цветанка – че я обърнахме на Флора, кат и обяснихме, че е на италиянски. Тя ходи, пита попа, учителките и едва кандиса.
- Ами мойта? – рече Тина.
Пустата и Христинка, откакто влезе в дружеството, прекръсти се на Тина, по богатско било.
- Обуща с висок ток не ми даваше да нося.- продължи тя.” Че мойта майка на времето само обувки с високи токове ли е носила? Ходила си с гофи, кат свекърва ми и кат всички честни жени!”
- Спомуеняа за обувки, госпожа Тина, обади се Тодорка Балабанска /таз пък, да не падне по-долу, се е прекръстила на Теа/ , спомена за обувки, че ми дойде на ум за обувките на Марийка Савината. От корк, от тапи ли били. Боже как смешно стъпва с тези налъми и как се перчи!
- Че на кво отгоре, милички? Баща и прост работник, само обувки с корк и кусур!
- От София били.
- Ами, от София!...
- Годеникът и бил ги донесъл...
- Годеникът, кажи любовникът. Изкалъпиха го „годеник”, че да може и у тях да ходи, и насам-натам да миткат!
- Май че нещо на зъб го имаш, госпожа Теа – обади се една.
- Кой? Аз ли? Защо пък?...
- Че нали този господин около твойта Стефка се увърташе, пък на Славината се лепна.
- Ха! Да взема такъв за зет? Никога! Че къв е той? Достоен ли е за мойта дъщеря? Ние сме хора от род, а той нищо и никакъв там...
- Е де, е де, учено е момчето!
- Ами учено! На три магарета, две кила сено не може да раздели. Видели сме ги ние таквиз, учени – все в затвора отиват. Де е сега секретар-бирникът? Бре по адвокати, де не знам къде си и пак- на сянка!...Та и тоз. Погледът му един хайдушки, страх да те побие. Давам ли на такъв момичето си?
Гинка и другите се посбутаха – високо е май гроздето, па за туй е кисело...
- Ех нищо, всеки с късмета си – рече да я утеши Стефанка.
- Разбира се, разбира се – отвърна Тодорка, ама глъсът и малко притрепери и отведнъж: Ах, да знаете този сизон, колко демодета ще има. Гледах вчера новите джурнали у шивачката...
- Да, наистина, наистина! Как всяка година ще измислят нещо такова, че дан мож старото да износиш, или да го преправиш, ами непременно ново да си ушиеш.
- Е, който има...
- А бе, госпожа Фаня, и който има и който няма. На, Зорка Жековата, в къщата им кат влезеш, сал на чубрица мирише, а тохалетите си кат чорапите мени!...
- Боже, откъде имат тези хора! И моят мъж работи, пък...
- Е, да, само той работи. Ако и ти речеш да му помогнеш, някой лев да поизкараш, тъй по-често до Пловдив да ходиш, и ти ще имаш рокли, хем по-скъпи, че си и по-хубавичка от Зорка.
- Ах...Какво казваш, госпожа Тина. Вярно ли е?
- Не зная, не съм ходила заедно с нея, ама как иначе може?
Па тази, па оная, сестрице, па донесе слугинчето някакви пасти, че се разядохме, че кафе пихме, че пак тази-онази, започна вече да се мръква. Мене взе да ме стяга душата – седя като кютюк, дума не мога да обеля, току се наканя да кажа нещо, виж, изпреварила ме някоя. Не свършила още, друга се обади. Езичета им, ти-ти-ти-ти, кат на змийчета шават, всяка се мъчи колкото мож повече да изстреля.
- Ох, да прощавате, ама ще си ходя. Мъжът трябва да се прибрал и ще ме чака за вечеря. – казах аз по едно време и станах.
Наскачаха всичките, заоправяха роклите си, започнахме да се сбогуваме със Стефанка, пък тя отведнъж се удари по челото.
- Ах, уважаеми госпожи, забравихме нещо!
- Кое? За коя? – трепнаха всички в един глас.
- Помощта!
- Ква помощ? Ах, да, да, да помощта! Вярно, кво ще направим?
- Ако обичате, за момент, на крак, дет се казва. Нека обмислим въпроса...
- Не можем ли да се съберем друг път, да не закъснеем? – рече Гинка.
- Не, не, сега ще свършим. Аз вече намислих.
- Е, кво?
- Ще купим едно теле!
- Теле?
- Да, ще го заколим, ще го нарежем на парчета и ще ударим барабана, бедните да дойдат да си го получат. Пари ще вземем от касата, пък ако не стигнат, ще съберем измеж нас.
- Защо не, ще дадем, само че таквоз...Не може ли да взема черния дроб? Нал Цвятко е малокръвен, пък доктора каза да му даваме чер дроб на скара...
- А че може госпожа Жени /Гинка значи/ - рече Стефанка. Аз например, ще си отрежа няколко котлети, мъжът ми много ги обича...
- Аз ще взема няколко резенчета от ябълката, за шни...Уф, как ги казват... да за шницали!
- На мене пък от бута, за тас кебап.
Изредиха се тая-оная, взеха хубавото за себе си, за бедните останаха само кокалите. И току отворих уста да им го кажа, Стефанка и другите лавнаха:
- А-а-а, как, Минке и на теб ще дадем нещо, кожата например. Да, да, кожата, тя много ще ти послужи.
„Че за какво ми е мари- идеше им да им викна. Вие обрахте най-хубавите мръвки за себе си, а на мене кожата ще давате!” Па от друга страна си рекох: „Вземай кожата, че и без нея оставаш. Язък ти за парите и членските вноски!”
Па взех я. Ей я там, дет съм я наковала на стобора. Що мухи и що смрад е в двора, душичката ми знае! Че и кучето се хвърга да я глозга, че трябваше да я вдигна по-нависоко. Яко, вехтошаринът обеща да ми намери купувач за нея. Дано намери, че да махна от главата си тази благотворителна воня.
От папката със стари броеве на списание „Българан” от 1930 г.
Всяка прилика със сегашната ни действителност е случайна.
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
Благотворителност, та благотворителност!:))
Но днес само с вода и сладки не минава и им викат фондации, мисля.
Шефките винаги продават кожата изгодно.
Нашата.:)
Благотворителност, та благотворителност!:))
Но днес само с вода и сладки не минава и им викат фондации, мисля.
Шефките винаги продават кожата изгодно.
Нашата.:)
имах пред вид. Но нашенската е вмирисана досущ като във фейлетона.
на списание „Българан” от 1930 г. Добър избор...
И смешно, и тъжно ... и много познато.
Поздрави, Джани !
приятелю... хубаво е, че си го видял и ни го показваш...
поздрав за теб...
на списание „Българан” от 1930 г. Добър избор...
И смешно, и тъжно ... и много познато.
Поздрави, Джани !
Като посветена в библиографията, дали това не е един от псевдонимите на Чудомир?
