ВЧЕРА ИЗПРАТИХМЕ ПЕТЬО...

 

Един по един, изкапваме като есенни листа от клоните на живота. Събрахме се вчера няколко „бойни” другари, както бе прието да се казва при военните и в МВР,  за да изпратим в последния му път дългогодишния си колега и приятел, бившия следовател и МВР началник - Петьо. Човек умен, сериозен и разсъдителен. С благ и мек характер, скромен и почтен към хората до самопренебрегване, но твърд в принципите си. Всички ние на възраст около 70 и отдавна пенсионери. За разлика от нас, радващи се все още на относително здраве и адекватност, нашият приятел бе повален от тежки заболявания, разяждащи тялото и с тежка деменция, поразили мозъка и психиката му. Смъртта бе логичен и милостив край на страданията му. След традиционния и скучноват граждански траурен ритуал, крачехме след моторизираната луксозна катафалка между потъналите в избуяла трева алеи на запуснатия гробищен парк. Зейналия гроб бе на около 2 метра от вече пожълтяла нива с пшеница, на границите на парка. Като че ли, за да напомни за корените на обикновенния му селски произход и завръщането му обратно в майката земя. Както е казано в Библията „От пръстта си взет, в пръстта ще се върнеш”. От падналия през нощта обилен дъжд, „новоразработения” гробищен парцел бе потънал в лепкава кал и бяхме в невъзможност да отидем до гроба, да хвърлим шепа пръст и да произнесем традиционното „лека ти пръст”. Стоейки на сухо на асфалтовата алея, от разстояние 30-40 м. наблюдавахме рутинните действия на гробарите и багера, пръскащ кал при маневрите си, които затрупваха кавчега му. Неудоволетворен от окаяния ритуал, от който само узнаваме кога се е родил и поминал нашия приятел, реших да кажа няколко думи на благодарност и удоволетворение, че сме били заедно в живота и работата, но те прозвучаха някак вяло и скучновато.

Всички имаме в живота си своята страстна седмица на страдания, подобна на Христовата, преди разпването му на Голгота, свързана с тежка загуба на скъп близък. Моята лична загуба преди години и на семейството на Петьо странно съвпаднаха и все още под влияние на емоцията, естествено ме наведоха на тежки мисли...

Всеки иска да ни обясни, какво е смъртта, но никой не иска да обясни, какво не е. Защото, или сме в пръстта, след като сме умрели, или на небето. Ако не сме на небето, значи не сме умрели. Не е ли това, което винаги чуваме от свещенниците, когато сме на погребение? Винаги ни казват, че душата не може да умре. Духът не може да умре. Същото твърдят и древните индийски Веди:

 

„Унищожими всичките тела са.

Но знае се, че въплътеният в тялото дух е вечен,

неунищожим е и неизмерим.

   Той не се ражда, нито пък умира,

   нито, щом сега го има, да бъде ще престане.

   Непороден и вечен, неизменен и прадревен,

   той не умира, когато тялото умре.

   Тъй както износените дрехи човек изхвърля и нови си облича,

    така и тялото захвърляйки, във друго,

    ново тяло въплътеният отива.”

Несъмнено, за вярващите душата и духа са вечни и непреходни. Но, не за това е думата ми. А за неутешителната съдба на честния човек приживе. Незаслужено забравен и пренебрегнат от тези, на които е служил. Ако Петьо се бе споминал по време на действителната си служба, обезателно щяха да присъстват служебно, сериозните и траурно начумерени физиономии на началници от висшата йерархия и всички негови тогавашни подчинени. В тишината щяха да прозвучат прощалните салюти на почетния взвод и траурен марш от духовата музика. Но, отдавна подобни церемонии са в миналото, когато дори излизането в пенсия на редови старшина бе отработена церемония и истински празник с колегите.

Съдбата на приятеля си оприличавам с тази на библейския страдалец Йов. Главата за него в Стария Завет е една от най-великите литературни творби на всички времена. Тенисън я нарича най-великата поема на древността, че и на съвременната литература. Чудесния примир на Йов за търпението и страданието и триумфа на вярата му винаги са пораждали надежда и тихо упование  в сърцата на хиляди хора, преминали през самотните долини на болката, страданието, смъртта и загубата на близък човек. Вековния въпрос е: „Защо праведните страдат?” Целта на човешкото страдание не винаги е явна за страдащия и за страничните свидетели. То е от полза за понасящия, трансформирайки характера му в безценна морална съкровищница. Проблема със страданието не се разрешава в границите на настоящия ни живот. Той следва да се погледне в светлината на компенсацията му във вечността. Усъвършенстването на моралания характер е свързано с неразбиране и подозрение от околните, и като правило с лошо здраве и бедност. За съжалание наградата за всичко това не от този свят...

Привършвайки късно вечерта тези редове на компютъра в таванската стая на къщата ни, в далечината засвяткаха светкавици и се дочуха приближаващи гръмотевици. Слъзните канали на природата се отвориха и от тях потекоха обилните и сълзи. Създателят ни благовейно и с полагащите се илюминации и почести прибираше в лоното си приятеля ми Петьо...

 

 

 

 

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

 

 

Djani.blog.bg

Окалян ритуал за чист човек.
Светла да е паметта му и лека да е пръстта!
Това сравнение с Йов ме изпълни с много въпроси.
Ведите пък ме накараха да си помисля за сетен път, че духът е безсмъртен!

В морален аспект нищо не се е променило в човешката природа. А зад хоризонта на смъртта, наднича другостта ни...

Такова приятелство и висша душевна близост не прекъсва във вечността на душите човешки,частица от Божията Душа!
НЯМА СМЪРТ И ВЕЧЕН ПОКОЙ ПРИ ВЕЧНО ЖИВИТЕ БЪЛГАРСКИ БОГОВЕ!
Това го доказва и тази поредна разшифровка на тия сакрални послания,вложени в Свещения Български език,които правим с помощта на
Свещения шифър,който ви разкриваме чрез
ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част1и2 в постингите ни
http://bezistena.blog.bg/history/2013/05/24/tainata-na-sveshteniiat-bylgarski-ezik-chast-1.1113546
http://bezistena.blog.bg/history/2013/05/26/tainata-na-sveshteniia-bylgarski-ezik-chast-2.1114061
НЯМА СМЪРТ при=при Иса и Мат Мария
ВЕЧЕН ПОКОЙ=ВЕТШЕН ПОКОЙ=Богиня Диана и Бок Ешуа
ВЕЧЕН ЖИВОТ=Бог Ежуш и Богиня Диана

Съвсем скоро скъпият ти приятел,Приятелю,регенериран и възстановен,ще стане един от твоята свита на небесният ти експертен консилиум,наричан популярно "ангели пазители",и ще бди над теб грижовно до скорошното събиране на световете тука,на Земята!
За верността на тези езотерични сакрални процеси свидетелстват нашите документи в блога ни,както конкретно и по темата скорошният ни постинг -
ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА ИЛИ КАК МЪРТВИТЕ НИ ВЕЧНО ЖИВИ ПРЕДЦИ НАПИСАХА КНИГАТА НА ЖИВОТА И ТАЙНАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО
http://bezistena.blog.bg/history/2014/06/09/chereshova-zadushnica-ili-kak-myrtvite-ni-vechno-jivi-predci.1271777

Когато имаш нужда от приятеля си ПЕТЬО,потърси го и го призови с паролата по свещения шифър и небесния кръстнически именен регистър,с която е заведен във Вечната книга на живота като безсмъртна Божия Душа:
ПЕТЬО=Богиня Диана

Бъди благословен,Приятелю,за чистите и силни душевни прозрения и напътствия към хората с
извечния въпрос „Защо праведните страдат?!

от екипа на БЕЗИСТЕНА

Напълно съм съгласен с теб. Малко хора се замислят над ценностите на традиционния, националния и религиозен морал. Навремени в есета и други постинги се опитвам да разсъждавам за това. Благодаря за обширния коментар.

Моите съчувствия за загубата. Никой от нас не е вечен, краят на земния ни път все някой ден идва. Дали ще ни изпратят с фанфари или скромно, какво значение има, като не сме живи?

А прераждането и безсмъртието на душата след смъртта на тялото са бонбон, с който залъгваме стремежа си към справедливост, останал неудовлетворен през земния ни път. Дано да греша, но някак си не разчитам на задгробния живот. Човек просто трябва да се стреми да живее достойно и да може да приеме края - тогава, когато дойде. Безсмъртието е за боговете, ние сме само човеци.

Дали, всичко е тук и сега? Човек еднакво желае и награда, а често и наказание, съзнавайки вината си. Беседвал съм с престъпници, които чувстват облекчение, когато вече са разкрити, защото вината тежи като камък върху съвестта им. А в наличието на душа съм напълно убеден. Има разлика между тях само в нивото на развитието им. Последните теории, както и твърдението на Блаватска е, че се таи в сърцето ни. Може би, именно за това, то боледува така често?

Бог да го прости! Светлина по пътя на душата му!

Да разбере и съпреживее мъката, независимо дали е човешка, или на нещастна животинка. Именно това ги отличава от останалите!

Подобно на твоите чувства изпитвах миналата пролет, когато изпратих мой съученик на 60 г., починал от тежка болест. Бяхме няколко човека от класа и погребението бе в Малашевските гробища. Беше някаква нова част от гробищата, съвсем наблизо до блоковете. Не беше кално, но имаше само пресни гробове на където и да се обърнеш. Чудех се хората отсреща в блоковете как ли живеят всекидневно с тази гледка, толкова е подтискащо. Може би по-често трябва да си спомняме за тази част от живота-последната, която ни чакар за да бъдем по-добри и толерантни един към друг. Защото всичко е суета, но остават само добрите чувства, които приятелите ни изпитват към нас. Бог да го прости този добър човек и твой приятел.

Тук присъства и тази за пренебрежението и неглижирането от държавата, в лицето на актуалните в момента ръководители, към отслужилите и отпаднали от системата служители. Но, колелото се върти и за тях...