ВЛАСТ НАД КЛЮЧОВЕТЕ...

       В това време на бездуховност мнозина приятели считат, че съхраняването на близо 2 хилядите ми тома книги в няколкото библиотечни секции в таванската стая на къщата ни е анахронизъм, или израз на суета. Но, от тях аз черпя, както се изразяват някои на безличния чиновнически език своите „опорни точки” за случващото се в живота. Знаете ли какво означава potestas clavium? Естествено, че не. Но всеки, завършил класическа гимназия в миналото, би ви отвърнал – „власт над ключовете”. Естествено не металните от апартаменти и сейфове, а тези на духовната власт. Не, че за мнозина първите не са важни.

Наскоро препрочетох легендата за Великият инквизитор на Достоевски. Старо издание с правопис от началото на миналия век. В тази легенда с проницателност, граничеща с ясновидство, непостижимо за съвременниците ни, той разкрива най-съкровения смисъл на католическите и въобще на властническите претенции. Че католицизмът вярва не в Бога, а в самия себе си. Ако Христос слезе отново на земята, Великият инквизитор би го изгорил на кладата, както е изгарял всички еретици. Тези, които са се осмелявали да вярват, че цялата власт на земята и небето не принадлежи на наместника на св. Петър на земята, защото „вярваме и изповядваме единната Римска църква, извън която никой не може да ни спаси”.  И наистина, след като Бог веднъж е делегирал своите „права” на наместника си св. Петър, а той на приемниците си, включително на сегашния папа, как може Той сам да се яви на земята в качеството си на съдия и законодател? Нали това би означавало да се отрече от своите основни претенции за вечност и неизменност? Вярно е, че тези и всички останали предикати са приписвани на Бога от самия човек, но независимо от това клира и властниците за нищо на света няма да позволят на Бога да се отрече от тях. Защото Бог е просто висшата инстанция на установения от хората ред. Ако Той претендира за повече, трябва да Го свалят. Всъщност Достоевски развива тезата на живелия 4 века преди него Лутер, според който папата е Антихрист, защото поставя на мястото на Бог себе си.

Ако се поразтърси който и да е европеец, било той вярващ, или материалист, пред вас ще се появи средновековния католик, който се е вкопчил в неотменимото и изключително право да отваря дверите на земното и небесното царство само за себе си и ближните си. Очевидно католицизма, както и всички властници не могат да се успокоят, докато не получат пълна власт и вечно господство над  всички човешки души. Но, не католицизма е изобретил тази идея. Великия философ на древността Сократ пръв е разбрал, че на разположение на човека се намира огромна и страшна власт – ключовете за царството небесно. И още тогава, във времената на зараждащата се човешка мисъл, той провъзгласил, че  „тези ключове се пазят не на небето, а на земята”. Че онзи, който иска да премине през райските двери, трябва да се погрижи за ключовете, докато се намира на земята. Напусне ли нашия свят, ще бъде непоправимо късно.

Някои хора толкова много са свикнали с мисълта, че държат в ръцете си цялата власт над земното и всички възможни битиета, че просто не могат да понесат дори мисълта, че не притежават такава власт и никога не са я притежавали. На нас, модерните хора мисълта за възможността с една, или друга постъпка да спасим, или погубим душата  си ни изглежда направо фантастична, болестна, или почти безумна. Именно поради това следва да се вглеждаме в епохата, когато тези мисли са живеели в съзнанието на хората. В миналото човекът е чувствал и възприемал живота си от гледна точка на Страшния съд. За него смисълът и значението на една или друга негова постъпка  не са се изчерпвали с видимите последици. Винаги му се е струвало, че някъде на другия свят, всяко негово действие получава оценка напълно независимо от това значение, което то има на земята. Че целия човешки живот не е случайно мехурче, което пука на повърхността на битието, че живота на човека е изпълнен с велико и тайнствено значение и всеки от нас носи на плещите си огромна и страшна отговорност. На земята можем само да усетим живота. Но, само в минути на особен душевен подем се приобщаваме към другото, божественото, а не човешко битие. Сега ние можем да постъпваме правилно, или неправилно и можем да предвидим последиците от нашите постъпки.  Но тогава последиците за тях са били неизмерими – вечна гибел, или блаженство, думи изгубили своя смисъл за съвременното съзнание.  Пред съзнанието на средновековния и възрожденски човек, те са горели с ярък и неугасващ пламък. И ако на земята няма лице, или институция, която властно и окончателно да разреши съмненията,  от които са се измъчвали миналите хора, живота им би се превърнал в непрекъснато и непоносимо мъчение. Нужно е било, властта над ключовете изцяло да се предаде на едно определено лице или институция, като римо-католическата църква с наместника и св. Петър, или хората да се научат на по-положително и спокойно отношение към живота. При което, подлежащите на решение въпроси да не превишават със своята грандиозност индивидуалните човешки сили. Хората не могат и не искат да признаят това, кой може да реши какво можем и какво не. Папата е намерил компромис с философията и тя вижда съюзник в негово лице. А онези, които очакват Страшния съд са оставени сами на себе си. В това е тяхната велика и единствена прерогатива...

Борбата за властта над ключовете не престава. Идеологическото противоборство за властта над ума и съзнанието на хората преминава през всички пори на обществото. Пред очите ни старите истини бяха отхвърлени и на тяхно място дойдоха нови. И то по начин, сякаш старите истини никога не са били истини, а само са изглеждали такива. Като че ли никога не сме им се клели във вечна вярност, а новите се установяват едва ли не „во век и веков”. Разбира се, след 20-30 години и с новите  вечни истини ще се постъпи така, както и с техните „вечни” предшественици. Както с „монархиите”, „хилядолетния райх”, „световната социалистическа революция”, „разширяващия се неолиберален глобален ред” на Хайек, съвременната нашенска  „демократура” и следващите идеологически напъни. Всички те ще бъдат струпани в задния двор на историята и ще отстъпят мястото си и претенциите за вечност и неизменност на следващи най-нови „истини”.

Мисля, че смените на тези „вечни” истини следва да се повтарят колкото може по-често, защото е много трудно да се свикне с тях. Цялата същност на човешката природа протестира срещу тях от мига, в който са се появили. Защото, ако ги приемем, трябва да се съгласим, че някъде в определен момент изчезват всякакви различия между добро и зло, истината и лъжата, правотата и виновността. Никой никога няма да може да каже за себе си, че е добър, че е прав и че живее с истината.

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg

Един ,да напише нещо Aвторско и стойностно !!
Ама,..кой да чете .....
;))

Брояча на блога отчита неизвестно какво. Днес ми е втория постинг, а вече има в блога над 6000 прочита. Явно на актуалните постинги, но това е обща болест и не ми занимава въобще. А иначе се старая да ровя в генезиса на нещата. Всичко е било и се повтаря...

Абсолютната истина е непознаваема. Но ориентири са нужни, нали?:))
Щото, съмнявайки се, трябва и да живеем, и да правим нещо. А за това е нужна решителност и увереност. Не приемам "последната инстанция", но и събарянето на всички авторитети ми се струва прекалено.
Обикновено ... "Човек има нужда от Бог..." - по-нататък го знаеш!;)

Въпросът с претенциите за "пазители на ключовете" винаги ще бъде актуален...дано съм те разбрала правилно.:)

Просто се мъча да показвам претенциите за властта над ключовете за съзнанието на хората. Вече не е необходим Великия Инквизитор, за да ги пази. В тази роля отдавна са други. Служителите на Мамона...

логичните ти мисли! Добър логически завършек......Впечатли ме! Поздрав от мене....

Да има логика в него. А тя е безпощадно ясна за претендиращите да владеят ключовете. Дори, сервирайки ни чалга...