Имало едно време едно черничко, пардон, цветнокожо момченце. Живеело далеч, дале-е-е-ч, чак зад океана. Казвало се Обамчо. Макар и да живеело в барака, известна като White house (Бял дом), всесилните финансови и корпоративни магове и влъхви, владеещи невидимия паралелен свят, наричан страхопочтително „Световното задкулисие” си го много обичали. Понеже слушкал много и изпълнявал всичко, каквото му кажат. За това, по повод и без повод му подарявали подобаващи играчки, като за бъдещ силен и могъщ мъж. Защото имали стари угризения заради бедния му чичо Том, който някога живеел, като техен роб в сламената си колиба. След като го убили, дори се разкаяли и впоследствие посмъртно издали трогателна книга за него - „Чичо Томовата колиба”. Но, на дали днес някои са я чели? Та, за седмия мандатен рожден ден, те подарили на правнука му Обамчо запечатана кутия, обрамчена с прекрасна синя панделка с извезан с тлъсти букви надпис от копринени конци – „NATO”.  

А вътре в нея били подредени двайсет и осем оловни войници, направени от стари, казармени оловни черпаци. Те държели пушките си на рамо, стоели с вдигнати глави и били облечени в червени мундири, украсени със синьо. Да, чудно хубави били тия войници! Първите думи, които те чули, когато отворили капака на кутията им били: „Ах, оловните ми войници!“ Тия думи извикало малкото тъмнокожо момченце Обамчо и запляскало с ръце. Получило оловните войничета за рождения си ден, веднага започнал да ги нарежда по огромната маса. Всички войници били съвсем еднакви, но един от тях не приличал на останалите. Той имал само един крак, защото бил излян последен и оловото не бе достигнало за него. Но той стоял върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждал най-интересен от всички. И наистина се оказало така...
     Но, макар и еднакви на вид, войниците били с различни поредни номера и имена, щамповани с черни цифри и буквички на гърба на красивите им мундири. Досущ като на фланелките на футболистите. Означаващи йерархията в строя и националността им. Естествено, number one и командир им беше officer Сам, след него sergeant Джон, капрал Жан, фелдфебел Ханс, Педро, Джовани. Там бяха и добрия войник Швейк, смелите войници Косцюшко, Петьофи, Йонеско, както и всички останали. Последно бе хромото войниче, на гърба на което бе изписано на някаква непонятна кирилица името и званието му – редник Роско. 

На масата, където малкия Обамчо наредил войниците, имало и много други играчки – ракети, фрегати, самолетоносачи, бомбардировачи, изтребители, танкове и оръдия. Всички те били подредени около един картонен палат. Над тържествения му вход с колонади светело името - „Democracy”. През малките прозорци можело да се надникне вътре в залите, с наредените дълги маси, отрупани с всевъзможни лакомства и сандъците, напращели от злато, сребро и скъпоценности. Пред самия палат се виждали мънички дръвчета около едно блестящо парче огледало, което представлявало езеро. По езерото плували и се оглеждали восъчни лебеди. Всичко било чудно хубаво, но най-красиво от всичко било едно момиченце, което стояло посред разтворените врати на палата. То било изрязано от хартия и облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущала синя лентичка с надпис „Libertй”, а на гърдите му светела блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стояло на един крак, с протегнати ръце - то било балерина, а другият му крак бе вирнат тъй високо, че нашият оловен войник Роско съвсем не можеше да го види. Дори си помислил, че хубавицата е също като него с един крак. И той се отделил от строя и се скрил зад табакерката, поставена на масата, откъдето, невидим за нея, можел прехласнато да наблюдава с отлична видимост прекрасната балерина, която продължавала да стои на един крак, без да губи равновесие. 

Сега задачата на войничетата от NATO бе да защитят чудно красивият картонен дворец „Democracy” и обитаващата го хартиена красавица Libertй. От кого да ги защитят? Разбира се от хищния мечок Михал Иванич, живеещ в тъмната и страшна гора, именувана шепнешком - „Тайгата”!  

Късно вечерта малкия Обамчо сложи обратно в кутията оловните войници и я заключи. Хората в голямата „бяла къща” (White house) легнаха да спят. Както става винаги в приказките, след полунощ играчките се съживиха и започнаха сами да играят „на война“. И всичко се случваше под диригентската палка на лошото и омразно на всички духче – „Путя”... 

Срещу тях от Украйнините на Тайгата, с ужасен рев изскочи изгладнелия свиреп мечок Михал Иванич. Засипаха го с град от оловни ракети, снаряди и куршуми. Изправил се на задните си крака, той разтвори ноктите на лапите си, превърнали се в ракети и лазери на противоракетна отбрана. С мълниеносни движения парира ракетната атака, а от дебелата му козина се посипаха трохичките от куршуми и снаряди. И още миг, преди огромните му лапи да докопат лакомствата и съкровищата на „Democracy” се случи неочакваното. В самоубийствен пристъп, с песента „Изправи се гора от стомана” на уста, към него на огромни подскоци се втурна храбрия войник Роско. Вкопчи се за рунтавата му опашка и започна да се катери по нея. Пред него, като вход на пещера се появи задното отверстие на мечока. Държейки се с едната ръка за козината му, с другата замахна с пушката си и заби щика в незащитената му мека розова плът. И тогава се случи страшното. Защото това не бе само ануса на Михал Иванич, а и хъба на гЪзопровода на „ГЪЗПРОМ” - Южен поток! 
      Последва страшна експлозия. Мощната струя на газовото извержение на Мечока с дъх на сероводород подхвана храбрия Роско, картонения дворец „Democracy” и прекрасната Libertй. Вихрушката ги завъртя и понесе право към все още горящата камина в хола на White house (Белия дом). Лумна ужасен пламък. Храбрия оловен войник Роско се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли, или от любовта към Libertй, и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля - от непосилното напрежение ли, или от скръб - кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него, той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушката на рамо. Тя светна, припламна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. Прегърнати с нея, душите им поеха заедно в тунел от светлина към неосъществената си любов. 

На другия ден малкия Обамчо намери в пепелта на камината едно малко оловно сърчице. От балерината Libertй пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен. Той изхвърли с досада през прозореца оловното сърчице, зарови в пепелта почернялата станиолова звезда и тъжно въздъхна: