Цялата концепция на хуманизма се основава на идеята за единната човешка природа, присъща на всички хора. Според нея природата на човека представлява дадения ни потенциал, който сам по себе си не може да се измени, както и размерът и структурата  на човешкия мозък, останал един и същ от зората на човешката цивилизация. Но, това не му пречи да се изменя в хода на историята, явявайки се неин продукт. Защото историята е процес на самосъздаване на човека от самия себе си при реализиране в трудавата си дейност на потециала, даден ни по рождение. Което е неопровержимо доказателство, че човек сам е създател на прогреса си.

В съвременния ни свят сме свидетели на отчуждението на огромни човешки маси от плодовете на техния труд. Света на стоките и вещите все повече се превръща в чужд и враждебен свят. Работника става толкова по-беден, колкото повече богатство произвежда и колкото повече се увеличава неговата продукция по стойност и обем. По тази причина той се отнася към продукта на труда си като към чужд предмет, защото му се е изяснило, че колкото по ефективно работи, толкова по-могъщ става чуждия предметен свят, който той създава против себе си и толкова по-беден става самия той, защото толкова по-малко притежава от него. Проблемът за отчуждението като морален и психологически проблем се изправя пред нас като разложение и извращение на всички човешки ценности. Извеждайки икономическата дейност със свойствените и атрибути – работа, спестовност и печалба до равнището на висши жизнени ценности, човек се лишава от възможността да развива истински моралните ценности – добродетелност и чиста съвест. В съвременния капитализъм усилията са насочени да се създават все по-нови потребности, водещи до икономическо разоряване. Стремеж към подчинението ни в търсенето на удоволетворение на користните ни потребности. С нарастване на количеството и разнообразите на стоките нараства и потребността от чужди ни същности, на които се подчиняваме и където всеки нов продукт е нова възможност за взаимна измама и взаимно ограбване. Човек става все по-беден и все повече се нуждае от пари, за да овладее измамната същност на пазара. Но, силата на парите все повече намалява, обратно пропорционално на масата на произведежданата продукция и колкото повече расте неговата немотия, толкова повече се увеличава властта на парите. Потребноста от пари се превърна в доминираща и единствена потребност. Количеството на парите е тяхното единствено могъщо качество и тяхна единствена мярка става неумереността и безмерността в притежаването им. С разширяване кръга на стоките и потребностите човекът става пресметлив роб на рафинирани, неестествени и високомерни въжделения. Рекламния бизнес ни ласкае подло, възбуждайки ни с различни средства, за да измъкне някой сребърник от продънения ни джоб. Всеки продукт е стръв, с която да се примами човек и парите му. Всяка действителна, или въображаема потребност е сладост, която ще отведе мухата до мухоловката и е всеобща експлоатация на човешката същност. Всяко затруднение е основание кредитора да отиде с най-любезна привидност при ближния и да му каже: „Драги приятелю, ще ти дам каквото ти е нужно, но ти знаеш „conditio sine cua non” (условие без което не може), че трябва тук да се подпишеш в договора. Аз ще те измамя, но ще ти доставя желаната наслада.” Така той играе ролата на сводник между индивида и неговите потребности, възбужда у него болезнени въжделения, дебне у него всяка слабост, за да поиска впоследствие отплата за приятелската си „услуга”.

Отчуждението на мисленето, не е по различно от това на нуждите ни. Въобразяваме си, че всичко е продукт на собствената ни мисловна дейност, а в същност подчиняваме собствения си разсъдък на идоли, като обществено мнение, медии, правителство и политически лидери. Вярваме, че те изразяват нашите мисли, докато всъщност приемаме техните като свои, защото сме ги избрали за свои идоли. Ставаме техни роби, защото сме вложили в тях собствения си ум и разсъждения.

Както в „свободния свят”, жената все повече преминава от брака към общата проституция, така и целия свят на богатството, т.е. на предметната същност на човека преминава от свободния брак с частния собственик към отношения с универсалната проституция на глобалната общност. Всебщата и конституираща се като власт завист е прикритата форма, в която се създава алчността, но се удоволетворява по друг начин. Към всяка по-богата частна собственост, като такава са налице завист и стремеж към изравняване. И те представляват същността на конкуренцията.

Друг пример на отчуждение е от надеждата, при която бъдещето се превръща в идол. Това обожествяване на бъдещето е характерно за всички революционни теории и идеологии. То ясно се вижда от изказване на трибуна на Великата френска революция Робеспиер – „О, идно поколение, ти което си сладка и нежна надежда на човечеството, твоите умения не са ни чужди; точно заради тебе ние премахнахме тиранията, точно твоето щастие е отплатата за нашата тежка борба; често пъти, обезкуражени от пречките, които ни заобикалят, ние чувстваме нуждата от твоите утешителни думи; точно на тебе ние поверяваме задачата да завършиш започнатите от нас дела и съдбата на всички неродени поколения от хора! Побързай, о, идно поколение да доведеш часа на равенството, справедливостта и щастието!”

 Но, никакво бъдеще и съвършенство не може да изкупи мъките и страданията на предходните поколения. Таково подчиняване на всички човешки съдби на някакъв си месиански пир на онова поколение, което ще успее да се изкачи на върха на прогреса възмущава нравствената съвест на човечеството. Прогреса, който ще се постигне с обожествяването на бъдещето на неизвестно кое поколение от щастливци е безпощаден към настоящето и миналото, защото съчетава безграничния оптимизъм по отношение на бъдещето с безграничен песимизъм към миналото. Прогресът се оказва не вечен живот, не възкресение, а изтребление на миналото в името на бъдещето. Тази утопия за земния рай, която е извращение на религиозната е съзнателен нихилизъм и получава удар след удар от реалността на несбъдването си, като идеология. Рухването на комунистическия идеал за създаването на безкласово общество, основано на общата собственост на средствата за производство, свободен достъп до предметите за потребление и премахване на наемния труд, където властва принципа „От всикиго според възможностите, всекиму според потребностите” е вече последвано от тектониката на следващото потъване в небитието и на неолибералния модел.

Независимият човек при Фройд се освобождава от родителска зависимост, а при Маркс от зависимост от природата. Между тези две представи за независимост съществува важно различие. При Фройд независимият човек е самодостатъчен. Другите хора  са му нужни само като средство за удоволетворяване на инстинктивните му желания.

С течение на времето, с пълна сила се сбъдна Марксовото определение, че в индустриалното общество идолопоклоничеството расте по форма и степен Човекът е обект на слепи икономически сили, управляващи живота му. Кланяйки се на произведеното от своите ръце, той сам  се е превърнал  във вещ и роб на вещите. И не само работника е отчужден, но и всички хора, манипулирани от политици и символи. Процесът на отчуждение вече залива не само индустриалния, но и целия останал свят, независимо от политическата му структура. Перманентните икономически кризи, автоматизацията и роботизацията на производството, закриващи милиони работни места и масовата безработица предизвикват вълна от протестни движения. Един от симптомите на този процес е възраждането на социалистическия хуманизъм. Именно поради това, че отчуждението в целия индустриален, развит свят е достигнало до онзи предел, отвъд който то граничи с безумие. Защото се подкопават и разрушават духовните, религиозните и политически традиции и се създава заплаха за всеобщо унищожение чрез ядрена война. Маркс в основни линии е познал изхода от болестта на съвременния човек, защото не само е видял тази болест, но е посочил, че днешното идолопоклоничество се корени в съвременния начин на производство и положението може да бъде изменено с всеобщо разгръщане на човешката индивидуалност. Неговата концепция за социализма утвърждава онзи социален ред, който служи за реализация на личността. За това е необходимо да се моделира енергията на членовете на обществото така, че при избора на своя начин на поведение да не им се налага да вземат решение дали да следват, или не социалния образец, а да им се иска да действат така, както са длъжни да действат и в същото време да намират удоволетворение, действайки в съответствие с изискванията на морала и традиционната си култура. 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg