Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2017 14:10 - АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ - СТАРОГРЪЦКАТА ЛИРИКА
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 7496 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

I. КЛАСИЧЕСКИ ПЕРИОД

 

От старогръцките драми, исторически и философски съчинения все има някой и в наше време да знае нещо конкретно, да го е прочел и да говори за него. Затуй и възхищението, макар и купено, не е дотам странно. Но где да се дене тоя, който по случай или интерес има възможност да вижда добре какво може да знае един интелигентен мохабетчия по литературата, как да прикрие своята мъчителна и обидна усмивка познавачът, когато му заговорят за гръцка лирика с екстаз? Да не се простирам повече върху туй. Тонът на горните ми закачки би заблудил читателя относително истинското ми намерение, което съвсем не искам да се вземе като просто шегобийство. Епидемически екстази от гръцката лирика съм чувал не само от обикновени хора с духовни интереси, а и от много действително свестни глави. И то не само в наше време и в нашата страна. И в други страни, и в други времена тъй безплатно е живяла гръцката лирика. Ето един пример на извинително, съвсем безпредметно обаяние от нещо никак неизвестно на обаяните. Гръцка лирика наистина не съществува или, по-точно: гръцка лирика не съществува сега за тия, които не са гръцки филолози или поне хора с близък интерес за гръцката култура. Не само защото, ако и да би имало, тя би била написана на старогръцки, но и защото действително не е останало почти нищо живо от нея: изгоряла, запустяла гора на хубав рид; виждаш тук-таме само някое клонче, някой пън, дънер или корен. И за един историк на гръцката литература не е тъй лесно да си представи в приблизителна цялост и прежно величие тая негова хубава гора. Ала благодарение на общата свръзка с цялата културна верига на античния мир, благодарение на един добре упражнен ум той ще открие някогашните по-главни пътища и пътеки, ще умее да ни начертае един що-годе ясен и верен план. Чистият литературен историк трябва да бъде всестранен, с широк поглед, всякога спокоен и с равни интереси. Особено когато е думата за гръцка поезия. Самото естество на работата изисква да се води повече за техническите нишки, отколкото за идейните: метриката, ритъмът, мелодията ще бъдат едва ли не най-главният предмет на изследванията му. Само по тях той ще може да си намери пътя, да си обясни живота на гръцката лирическа поезия. Защото гръцка лирика и гръцка музика значи все едно и също. Гръцкият поет бе същевременно и композитор, певец. Неговата певческа слава е създавала литературата му. Не ще погреша, мисля, ако кажа, че само благодарение на музикалната си прочутост са достигнали до нас някои поети, за нас сега важи само по съдържание, защото ни за музиката, ни за ритмите на гърците можем да имаме ясно понятие. Гръцките поети именно в тая област са създавали своето ново, там са показвали оригиналност и понякога гениалност. Поети изобретяват музикални инструменти, почти ги усъвършенстват. Те са певци в същинската смисъл на думата. Лирикът Алкман казва, че знаел всички песни на птичките; дитирамбистът Арион при едно пътуване на кораб, когато спътниците му искали да го хвърлят в морето, за да го ограбят, запял и с хубавите си песни привлякъл един делфин, който го извадил на спасителния бряг. Бакхилид говори повече за музикалните си дарби, отколкото за чисто поетическите си: “Аз съм славеят от Кеос (отечеството му), който има глас по-сладък от славейския.” И ако се осмеля да бъда по-искрен и да запитам някои възхитени от Пиндар господа, който едва ли не самоцел създаде от ритъма и от строя на строфи и стих, материя съвсем неизследвана и без надежда да се изследва, защото ни липсва чувство за това, ако поискам конкретен отговор на въпроса, от какво се възхищават - ще ли някой да може да ми го даде?

За филолози все още съставляват и трябва да съставляват тия работи главният предмет на изследванията им, но за неспециалисти интересът към гръцката лирика може да бъде само идеен. Чувствата, мислите, проблемите, които са вълнували поета. Разбира се, от това не може да се отдели формата: концепция, композиция, начин на израз. Способният да почувства едно лирическо произведение никога няма да дели какво от как. И без запитване кое е по-важно и кое не.

 

*

Но знаете ли, че бихте се слисали, ако видите колко малко ни е оставило времето от тая лирика, за която се говори толкова?

Потокът на истинската гръцка лирика бликна в началото на седмото столетие преди Христа, шуртя през цялото шесто и току внезапно се скри в петото. Не ни е останал цял или поне половина нито един поет от тая епоха. Сравнително най-щастливи сме с Пиндар: от него имаме цяла книга оди и епиникии, макар и да знаем, че това е само една десета част от това, което е създал. От Бакхилид, второстепенна величина, доскоро нямаше почти нищо; едва преди десетина години бидоха намерени голяма част от стихотворенията му, било цели, било без край, без начало или среда. От Сафините девет книги стихотворения имаме само три, от които само едното изглежда да е цяло, именно одата на Афродита. Солон, Тиртей, Симонидовци, Стезихор, Теогнист, Анакреон, Терпандр, Архилох, Алкей - и от тях само тук-таме по някое късче, увиснало на някоя изсъхнала вейка в голямата гора. А от мнозина ту по един ред, ту по една дума само.

Но и по туй можем да почувстваме силата на гръцката поезия: трогателната й наивност, естественост, богатство, свежест на израза, пълна художественост. Навсякъде, гдето се е чувал гръцки език, звучела е гръцката песен, една и гръцка навсякъде: нейните звуци ще да са били и в най-тежки времена тайнствените сили, които са свързвали тъй разпокъсаните гърци из целия тогавашен свят. Певец от дъното на Мала Азия е намирал сроден отглас далече в Марсилия. Не рядко са се събирали певци в по-значителни центрове, за да надвият себе си и да надвишат досегашните си гласове. Никак не е бъркало обстоятелството, че всеки певец е пял само на езика на родината си: дориецът със своя енергичен тон, еолиецът със своя меко меланхоличен, а илиецът със своята култивирана елегантност. И всичко туй се е преплитало с една омайна хармония. Безподобно лирическо брожение в един цял свят, чиито царства ние само ред по ред ще можем да изгледаме, а често може би и да разгледаме: едно царство на злоба и отмъщение, друго на патриотизъм и обществени блага или язви, трето на религия и божественост, четвърно на любов, пето на гуляй и живот.

Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него. Горко томува, който се опита да му отнеме какво и да е благо от съществуването, кратковременността на което тъй силно е чувствал. Огнена фантазия ще скрои небивало отмъщение, ще открие фантастични средства, ще създаде нов език, за да събори изпречената пред желанията му стена. Ето Архилох. Парос, към средата на седмото столетие. Той е бил стихиен темперамент. Изгубва имота си и се впуща в странни авантюри по целия свят. Скитник, гол, пламва по малката пъргава сърна русокоса Необула, която се кичела “с миртово клонче и с ален трендафил, хубаво цвете; а пък коса й сянка държи на плещи и на снага”. Или както я рисува на друго място: “Разпуснала коса и снага - ех, и старец би се залюбил.” Баща й Ликамбес го отблъсква просташки. “Мен, клетник бездушен, страст ме яде; боговете ме пронизват с остри болки до кости.” Но защо да се мъчи само той? Със своите по-люти от болките си ямби накарва и баща, и дъщеря да полудеят и да се обесят. Ето как се подиграва сам с бащата:

“Дядо Ликамбе, кажи ми що чиниш? Кой ти взе ума? Нали ти беше нявга с ума си! А сега си станал за смях на целия град.” Ту побеснява от злоба, ту си измива с лек присмех над себе си позора от челото. Като бягал в боя, изгубил щита си. Нищо, нали си е той пак в кожата! Щитове много... Рядко се е раждал поет с такъв груб и мощен израз. С две-три думи охарактеризирва цял остров. Така, когато говори за планинския Тасос:

“Ето изправил се като магарешки гръб със своята грива.”

Такава бе отначало службата на създадения отАрхилоха ямб; неговият нападателен, изострен на края тон е напомнял на гърците на кучешкия лай. Разбира се, полека-лека примесените хореи смекчават остротата и в по-късни времена виждаме, че ямбът става основен стих за всички видове поезия, освен за епическата.

Неусетно поезията си присвоява и обществени права, захваща да се меси в политиката, да прокламира войни и да ги предводителства. Така се създадоха войнствените песни. Най-първи остатъци от тях имаме от Калинос от Ефес (начало на седмото столетие). Ние знаем доста за неговите боеви “елегии”. “Елегия” не би трябвало да разбираме в днешния смисъл на думата. За античната литература тоя термин има повече техническо значение, видът на стиха дава името елегия. Няколко двустишия от един хекзаметър и пентаметър образуват една елегия. Трябва да разгледаме подробно строя на тия двустишия, за да разберем защо именно такъв стих се избира за боеви подстрекателни песни. Накратко, според моето чувство: първият стих, хекзаметърът издига мисълта; вторият - пентаметърът, на който в средата и в края липсва слабият звук, значи, свършва само със силни, трещи я на два пъти с ярост. А за произхождението на думата “елегия” почти нищо положително не може се каза. Доскоро се мислеше, че елегия произлиза от “е лего” - вайкам, - защото в тоя стих са се писали погребалните или тъжалните песни, също и такива при празници на гробовете. Но по-вероятно е следното тълкуване: “Елегос” - сигурно дума из някое азиатско наречие - означавало тръстикова тръба, която е пригласяла на флейтата при погребални шествия.

Такъв “саз” сигурно ще да е употребявал и Калинос за своите елегии, с които е подбуждал съгражданите си да не спят, а да се готвят за мъжки бой. Неговите елегии са въплътена енергия, с една светкавично бърза внушителност И в малкото, което ни е останало от него, можем да видим тия качества:

“Докога ще спите? Още не дръзва духът ви, момци? Не се ли засрамихте от съседите, като сте се предали на тоя позорен покой? Да, мечтайте, че сте в мирно време, а войната веч цялата земя е обхванала. Не, и на умиране всеки от вас да се хвърля на врага!... “ Тия позиви ще да са действали като внезапна буря след пладнешка мараня.

Друг един, Тиртей (втора половина на седмото столетие), наверно атинянин по рождение, с още по-голяма сила и изобретателност е подбуждал към борба спартанците. И как са вярвали те на словото на поета! Във време на безнадеждно протакащите се месенски войни спартанците сполита беда след беда, поражение след поражение. А вътрешни раздори развяват и последните дихания на кураж. Но ето държавата се сеща за поета Тиртей и го поканва да пее на гражданите й за бой и неустрашимост. Може би не с тая първобитност на Калинос, но все пак и Тиртей стана властелин на сърцата на всички спартанци: неговите песни или маршове са били неотменни заповеди. Той предводителствал войските и рецитирал или пял елегиите си: “напред, синове на граждани от геройска Спарта”... “Кой спартанец е пощадвал нявга живота на враговете?” - В едно друго “насърчение” - тъй се наричали походните му песни - той описва мизерията на победения и поробения. “Смъртта е блаженство пред нея.” “Не, по-добре всеки да тича към смъртта, нека покаже, че мрази живота и че копнее за мрачния ад, както копнеят някои за слънчеви лъчи.” Но рисува той често и венеца на победителя. Тоя венец е изплетен от вечност и признателност на гражданите, чиито деца, майки и сестри борецът е защитил. За живота на Тиртей знаем много малко, или нищо. Освен споменатите “насърчения”, той е писал и “нападателни” (ембатерия), боеви песни, насочени срещу врага. Чрез тия си песни той е правил омразния враг още по-омразен. Разправя се също за една политическа поема от него, “Благозаконие” - “Евномия”, в която възпявал добрия държавен строй. Не е бил Тиртей само патриот, но един силен привърженик на добър държавен строй, убеден, пламенен и активен. От всеки негов стих диша Спарта. Да, и при най-маловажни наглед поводи, широки идеи са цъфвали в душата на гърка. В патриотизма на гърците има не само стихия, но и нещо вечно, което иде и до нас дори от двата стиха напр. на Симонид, издълбани върху надгробния камък на падналите при Термопилите триста спартанци: “Чужденецо, да кажеш на лакедемонците, че лежим тук, послушни на техните закони.” Тоя Симонид, наречен от Кеос, за разлика от сатирика Симонид от Аморгос, усъвършенства епиграмата. Епиграма значи надпис. Надписи в стихове е нещо от памтивека заведено в Гърция: било върху гробни паметници, било върху разни предмети, посвещавани на богове. Епиграмите са прости, естествени; те носят едно спокойно предаване на вечността. В по-късно време те служеха и за благи или ядовити характеристики на разни личности. Но първоначалната им задача бе политическа или патриотическа.

Патриотическата или държавническата поезия намери своя майстор в Солон. Тоя държавник, с проницателен ум и силна воля, с трезвен и безкористен патриотизъм, надарен от природата с дивна поетическа фантазия - той надви в борбата между тенденциозното и истински художественото в поезията. В политическите си елегии той даде израз на своя богат на подвизи живот, обясни на потомството една душа, която е преживяла и патила всички мъки и радости. Солон е роден в Атина около 640 год. преди Христа от благородни родители. Още баща му изгубил всичкия си имот. Но енергичният юноша без колебание се впуска във всевъзможни търговски авантюри, става пак богат и се връща в отечеството си опитен и калTн мъж и в опасност, и в щастие.

В Атина по това време почти всичко е вървяло към провала: форми на управление, социални наредби - съвсем негодни за напредналото време. Атина на изчезване. Народът разделен на бедни и богати. Бедните в скотско отчаяние, богатите, шибани от корава алчност. Няма никакви богове, никакви идоли, никаква вяра. Държавата без всякакъв авторитет - и навън, и вътре. Хубавият рLден остров Саламин, тъй скъп за атиняните, тъй за нищо оставен на една нищожна държавица като Мегара... Само Солон можа да изцери отечеството си от всички язви. Най-напред се постара да успокои съвестта на съгражданите си, да им даде по-висши идеали, да им заговори за забравеното небе. За тая цел той привлече критянина Епименид, нещо като библейски пророк, който да проповядва за вяра и за богове. Солон върна на отечеството си Саламин, за който остров било забранено въобще да става дума вече. Известно е неговото присторено полудяване, само и само да подбуди съгражданите си да си поискат назад своето. В 594 год. той бива избран архонт, с диктаторско пълномощие да уреди въпроса между богати и сиромаси, между тия озверени един срещу друг врагове, които едва ли не бяха забравили, че и едните, и другите са хора. Но Солон ги примири, даде на Атина трайна конституция. За подвига си сам разправя в една елегия - и то без престорена скромност, с ясно съзнание на делото си. “Дадох власт на народа, колкото му трябва: не му отнех нищо, не му придадох нищо излишно... И на едните, и на другите (бедни и богати) не позволих да победят свещеното право.” Солон разпредели справедливо земята, разреши, да се изразим с модерни понятия, аграрния въпрос; върна изгонените за дългове и пр.:

“Нека свидетелства за мене най-здраво пред трона на правосъдието майка земя, която освободих от колове (с които са означавали, че не принадлежи вече на господаря й), от заложни знаци - тя, бивша робиня, а сега чрез мен свободна. Хиляди възвърнах аз от чужбина и в дивния град Атина - а те бяха продадени роби далече. Да, някои бяха забравили вече роден език и говореха със загадъчни знакове. После върнах свободата на мнозина, които нявга тук позорно робско иго притискаше тъй, че тръпнеха пред господарите си. Туй сторих аз и извърших, като свързах строга справедливост със сила. За бедни и за богати - равни права създадох. И написах едни прости, за всички годни закони. А друг някой да би взел като мене юздите на държавата, лошо на лошо би трупал, ще ламти само за богатство; не би въздържал народа и би все тъй продължавал, докато не забърка всички и сам не обере каймака от млякото.”

Реализмът на Солоновата поезия е почти осезателен, когато описва злото. Великолепни фигури, сравнения с природни стихии, смели изрази съживяват пред тебе ужаса. След забранението под смъртно наказание да се спомене нещо за Саламин Солон се преструва на луд, изстъпва сред многолюдния пазар и продава той своята стока - стихове. Представя цялата вътрешна и външна политика на Атина в резки чърти и позора, който е легнал над главите на гражданите. Не на Атина, а на някое нищожно село искал би той да е гражданин, за да не го сочат хората с пръст и да казват: “ето го - и тоя е от атиняните, които ги е страх да си искат своето назад”. И той кани всички напред към Саламин, за да изгонят позора от отечеството.

Солоновата поезия е отражение на душата му: кротка, здрава, високонравствена, хармонична, предадена на идеите и на идеалите си, нежна - благородна - и във всичко свежа естественост. Значителна, сериозна и свободна личност носи тая душа. Далеч от него оня педантизъм на някакви средновековни безплътни софисти. Като истински грък той не ще да отстъпи ни една от радостите на живота. Към края на деятелността си той казва: “Обичам сега Афродита, Диониса, музите, обичам всички извори на наслада за хората.” Тая светла душа е изказана с един велик поетически замах на ясен, разкошен жив език, с мярка и с грация...

 

След епохата на елегиите поде глас истинската лирика, тъй наречената мелическа поезия: религиозни, хероически и любовни песни; химни и оди, гръмки дитирамби и трияди, всички предназначени за пеене - соло, хор, кога с инструменти, кога не. Почти цели три века тия химни са били едничките художествени литературни произведения.

За нас изгубили много или може би съвсем значение, но за гърците са били най-важни от всички произведения на лирическата муза религиозно-хероическите химни и поеми, изпълнявани на празнични богослужения. Не вярвам да отида далече, ако кажа че тия оди и поеми са били писани само по поръчка или, най-малко, създадени за обявените състезания при тържествата. Всичко ме предизвиква да напомня за развитието на портретната живопис в Италия: и там поръчаните икони довеждат живописта до оня блясък, който ни слисва днес. И в Гърция краят бе един Пиндар.

За гръцката религия или, по-право, за същността на разликата между модерна и древна религия, че първата е заповедническа, а втората само наставническа, споменах в забележките си върху старогръцката драма. Тук ни интересуват гръцките богове, героите и техните фигури. Те са изцяло поетически създадени образи, залегнали дълбоко в душата на поколенията - затуй за едни и същи герои-богове всички поети пеят. Те са действително поеми (поео - творя, творения) - в буквалния смисъл на гръцката дума. Наш Крали Марко още не стига до петите на който и да е гръцки герой: той още не се е сношавал с божествата, той още не е бог. Нито пък негде се е замислил нявга за небето, за трайното, за вечното, неговите борби са плод на неговите земни инстинкти и дертове. И в най-пищните оди, които му пя българският народ 4-5 века, никъде не го виждаме по-дълбок от своето руйно вино и печено агне. Дотолкова, щото не се свеня да ме обвинят в кощунство, като разправям какво мисля. Крали Марко не е герой, а бабаитин. И великото необоримо безвкусие на българския народ се възпита и усъвършенства според неговите груби ориенталски тупания по гърди. Един Болен Дойчин със сестра си Ангелина се е доближил донякъде в паметта на народа до възвишен героизъм. За него има и свещени чувства: още блещука кандило на някакъв Дойчинов гроб в Солун. А гръцките герои-богове са били винаги свещени. Всяка местност си е имала своите герои или богове. Разликата между бог и герой се е преливала или дори често съвсем изчезвала. От герои към богове и обратно. Героите, в чиято чест са ставали някакви тържества: надпреварвания, борби и пр., са се давали от наставниците-поети като пример на живия герой-победител в игрите, а често са били представяни като висш идеал, който трябва да се догонва от живия. Тъй е постъпвал Пиндар в своите победохваления на сиракузките тирани, в одите, наречени “епиникии”. Тия оди са с един възвишен език, до немай-къде сложен стил, с несметни строфови вариации, често с един епическо-лирически замах. И все по-нови и по-нови форми намираха поетите. Всеки от измервателите е образувал един вид школа, гдето се е упражнявало неговото откритие. Така Талетас от Крит, в края на седмото столетие, откри “пеана” и “хипорхема”, изпълнявани от младежта на Спарта; Алкман - партениите за момински хорове; Арион - гръмкия “дитирамб”; бляскави хероически химни или “енкомии” Стезихор; и най-после Симонид, Бакхилид и Пиндар сляха всички видове в една сложна композиция, за да създадат величествените епиникии. Тая литература почти цели три века изпълнява ролята на драмата в Стара Гърция. От всичките тия автори ние притежаваме цели или по-значителни откъслеци само от Пиндар, Бакхилид и още от някои послешни второстъпенни сили. Въобще за малцина можем да съдим направо по техните творения. Имаме ту някой откъслек, ту няколко несвързани стиха или пък само по някой ред. И всичко туй предадено лошо. Чисто религиозни песни са бивали поръчвани на поети било кога сполети някаква напаст отечеството, било кога е трябвало да се благодари на някой бог. Тъй, към края на седмото столетие върлувала чума в Спарта. Оракулът съветва да се повика критският поет Талетас, който да нареди религиозни празненства, за да се премахне чумата. Той създаде “пеаните”, един вид “Господи помилуй”, разбира се, с по-конкретно съдържание и с истинско художество. Въведе още нова музика и основа своя артистическа школа. За също такива цели са били употребявани и партениите на Алкман, за произхождението на когото са съществували разни легенди: едни го представят като роб, доведен от Сарди (в Азия), други като африканец, трети като домороден лаконец. Последното ще да е най-вярно, защото името му не е тъй странно, не гръцко, както изглежда на пръв поглед. Песните му се изпълнявали от моми обикновено в шедствени хорове, без ония пъргави и буйни танцове и мимики, както хипорхемите или дитирамбите. Въобще в Спарта на най-висока чест са били тихите и грациозните момински хорове с бавни движения. Освен някои нововъведения в музиката, за Алкман знаем още, че е съчинявал и чисто любовни песни, стихотворения от най-модерно направление и пр., както онова например, гдето само с няколко чърти рисува съня на нощта: “Спят върхове, долини; спят дървета, мълчат в гората птичките заспали и пр.”... Но музиката ще да е била неговата главна страст. И там се хвали и гордее той: “Аз зная всичките песни на птичките.” На друго място пък разправя, че неговата учителка по музика е яребицата. Според мнението на старите тъй кръшнозвучно са кънтели неговите мелодии.

За слава на бога Дионис Арион създаде дитирамба - шумен, гръмогласен и развълнуван, изпълняван от голям хор на подевка. И, изглежда, неговите стихове съвсем са се заглушавали под гръмките звуци на мелодията му. От него не ни е останало нищо цяло.

Постепенно-постепенно тия отначало с общ религиозен надъх оди се специализирват, развиват се и достигат съвършенството и значението на геройските химни и триади, първият майстор на които е Стезихор от Сицилия, към втората половина на седмото столетие. Първото му нововъведение било да посвещава химните си не все на кой бог, а да разправи някой епически мит, като вплете вътре живота на някой герой. И затуй често е изпадал в чисто епически тон.

И за неговата литературна деятелност от идейна страна не можем да съдим сами. Известно ни е само, че той е направил големи реформи в стиха и строфата и че се е славил и сравнявал дори с Омира. Гърците са си казвали за укор на неинтелигентност: “Че той не знае ни два стиха от Стезихора!”

Пръв измени чисто божествения характер на одата и отиде веднага до крайност Ивик от Региум в Сицилия към края на седмото столетие. Неговите оди възпявали съвременници и се наричали енкомиони. Иначе той не се е отличавал с особен поетически талант. Прославил се е повече чрез създадената около неговата смърт легенда “Ивикови жерави”. Понеже е живял в двора на най-луксозния по онова време тиранин, Поликрат Самоски, както други събратия там, и той е бил предаден на всевъзможни плътски сладострастни удоволствия, които възпявал ту по воля, ту по заръка на господаря си. И в това Ивик не е надминал обикновената посредственост.

Особен тип на античен поет е Симонид от Кеос за когото мимоходом споменах по-горе. Роден около 556 година. През своя предълъг живот той се е опитал във всички дотогава известни родове поезия: елегии, епиграми, оди, дитирамби, поемо-пеани и пр. Техниката на стиха е владял с най-голяма сръчност. Това му е позволявало да пише за каквото му поръчат и да е винаги готов. И почти само по поръчка е писал той за скъпи хонорари, като изоставим и големите редовни литературни конкурси, гдето често е печелил първа премия: “Стиховете ми, хвали се сам на едно място, ми дадоха петдесет вола и толкова златни триножника.” Сигур и толкова кесии пари. Симонид, тоя мъдрец на живота, лесно се е нареждал. Особено са го привличали големците. Неговата житейска мъдрост ще да е отивала далече, но все пак не е вярна ненавистта на враговете му, която го клеймила за долня продажност. Истина, той е повече ловък стихотворец, отколкото гениален поет, но поезията му има действително нещо силно: сбити, изразни стихове, тежки от мисли, които по някой път са доста хубави, дори бляскави. Разбира се, те са повече из кръга на житейската мъдрост. Тая чърта ще да е особно привличала съвременниците му. И по живот и по сръчност, и по ум и дарби, и по обвинения в продажност неволно се сещам да сравня Симонид с Хорация. И Симонид не е нито за премногото, нито за премалкото. Не търси от човека съвършенство - че то не се и намира никъде; златната среда е всичко: “Защо да търся това, което не съществува?” Една средня ръка почтеност, неспособна да прави зло само за удоволствие, стига за него. Защото да правиш зло от принуждение не е толкова лошо. Необходимостта царува и над боговете. Пък и от тях той не изисква повече. Често дори той смесва техните слабости с ония на простите смъртни. Един Еврипид в лириката в това отношение. Но от неговите надгробни епиграми иде лъхът на вечността, както например цитираната вече за падналите при Термопили. И за гърците, и за нас тия малки, съдържателни стихове са с безгранично обаяние. Друг поет е казал как без жал би умрял да знаел, че на гроба му ще се издълбае надпис от Симонид. От другите му поезии особно покъртителни са жалбите на Данае, които са били цитирани от старите критици за образец на трагически монолог. И не е ли странно сега, че от тоя гръцки Хораций почти нищо цяло не ни е останало?

Между всички първи, древността въздига като най-пръв беотиеца Пиндар. Единодушно познавачите от всички времена и народи му дават омировско място в лириката. Той е роден в Киноскефал при Тива около 521 год. и още от дете се е предал на лириката (или музиката). Избирали са му най-прочутите учителки и учители по поезия, между които и поетесите Коринна и Мирто. На млади години е пропътувал ту по воля, ту по неволя почти целия тогавашен гръцки свят заедно със славата си. Бил е в тесни приятелски връзки с всички тогавашни гръцки владетели, които са се чувствали извънредно поласкавани да се знае, че Пиндар е около тях, или пък като дрънне в ушите им негов тон. Дори и цели държави са му кадили тамян. Атина е блаженствала, когато я почетял с пребиванието си Пиндар. Над огромни божествени почести тя му е дала изведнъж десет хиляди лева само за един стих: “О, ти светла, с венец от теменуги, достойна за възпяване, стълб на Елада, славна Атино!” Благоговението пред Пиндар владя с векове: Александър Велики, когато в своето безмерно ожесточение унищожи цяла Тива и околността й, пощади само къщата, гдето се е предполагало, че е бил роден Пиндар. Потомството го е смятало за непостижим от човешка сила.Хораций, помолен да напише една ода по Пиндаров маниер, с ужас се отказва от тая чест, не смее дори и в мечти да се впусне в шеметните висини на Пиндар, чиято всемощна реч била като буен поток, забучал от висока планина. Пиндар е написал около 17 книги дитирамби, химни, пеани, песни за религиозни шествия, за момински хорове, хвалебни, траурни маршове, победни химни и пр. До нас са достигнали само четири книги от епиникиите. Но техните апарати са тъй сложни в разнообразието си, тъй пълни, щото ние можем да оценим по оригинал поета колкото за идейната страна или за художествената композиция. Нека забележа още веднъж, че ние по никой начин не можем да си съставим какво-годе изцяло понятие за гения на Пиндара, както са могли древните. Преди всичко и досега - а може би и никога - не са разбрали учените специалисти тайната на неговия ритм или ритми, не са могли да изтълкуват значението на до немай-къде заплетените му строфи. Пък и самото разбиране, да не кажа превеждане на текста, е извънредно трудно: един професор в Лайпциг, при когото слушах лекции върху Пиндар, казваше често: “Цял подвиг е да преведеш горе-долу вярно някоя от Пиндаровите оди.” Пиндар, току-речи, произволничи с езика, със строя на фразите, с реда на думите само тъй както намери за добре, воден само от художническия си талант, без да се грижи ни най-малко за обичния ред или синтаксис. Фанатизираното му чутье за такт и ритм го тласка в съвсем недостъпни за простия смъртен лабиринти на поезията. А в композицията си прави смели излети, прекъсвания, отклонения - и всичко пак събира в един ярък огнен фокус. После, като вземем пред вид, че Пиндаровите оди са били нагласени за хорово пение, музика, танц - неща нам съвсем чужди сега; че всичко туй е дело и творение пак на самия поет; че твърде е възможно голяма част от високата му слава да се дължи и на тия изкуства - скромната въздържаност при самостоятелна оценка на поета - и в лошо, и в добро - е наложителна.

Тия оди са съчинявани и нагласявани за специални тържества. Епиникиите са били изпълнявани на олимпийските, питийските и истимоските игри. След свършъка на празника победителите са отивали обикновено на банкет, обкръжени от приятели. Също тържествено е било и отиването им в храма или към жъртвеника. Най-после и при възвръщане в отечеството пак е очаквало героите тържество. Тъй че поетът е имал чести случаи да изпълнява творенията си. Обикновено при възвръщането. В тия оди поетът е преплитал с такт религиозни разкази из религиозния мит, да тълкува божията воля, да изказва дълбоки мисли върху битието на човечеството. Религиозното му чувство е чисто, безусловно, непоколебимо. Неговите богове са неприкосновени ни от мисъл, ни от мечта, ни от прости смъртни, ни дори и от възпяваните герои; за тях може да се каже само най-висшето на най-висок език; всяка по-лека мисъл е грозно кощунство. “Далеч от вас, уста мои, такъв език! Сквернословие срещу боговете е лудост.” А сквернословие той нарича и най-невинното осмеляване да се придаде човешка слабост на някой бог. Това фуриозно религиозно чувство го заставлява често да изменява и самите легенди, когато някои отделни намеци в тях му се видят недостойни за божеството. Тия висши мисли на Пиндар не са от прекалена суха набожност, а от горчиво дълбоко съзнание на човешката тленност и нищожност пред всевечните богове. “Ефимерни създания, какво сме ние, какво не сме? Човекът е сянката на някаква сянка!” Песимизъм ли е туй, или дълбока безпощадна, безогледна проницателност в самата природа на нещата? И човек може да усети наслада от живота - но само когато се озари от някой лъч на божественото сияние. Това е единственото щастие на смъртниците, които по-добре би било да не са се раждали: бротойси ме финай аристон - въобще за целия човешки род най-добре е да не се е раждал никога. Отделната личност е нула, за нея боговете не помислюват никога. Те имат пред очи целия изцелен човешки род, него правят слаб или силен. Ако и отделният индивид има някаква сила, то тя произлиза от рода му.

И Пиндар е възхвалявал силните на деня. Но с хваления, които правят чест на тоя, който ги произнася: те са същевременно мъдри съвети и образци за възпявания. Божеството е олицетворение на доброто. Който сам покаже добра воля въпреки слабостта си, присъща на човешкия род, да се доближи до доброто, Пиндар го възвеличава до небеса. “Зърната на морския пясък превъзмогват нашите сметки; но радостите, които тоя смъртен е причинил на ближните си - тях кой би могъл да пресметне?” Не е той обикновен ласкател; съзнава напълно, че когото той само назове в песните си - той става безсмъртен чрез него.

Като поет той вижда всичко отведнъж и свише и го предава пак отведнъж, без да го анализира, само по впечатление. Една дума, една черта стига. Но тая дума прониква направо вдън душа, тая черта е като светкавица в мрака. Целият видим свят е във въображението му, мисълта му го одухотворява. Като говори за едни канари, които сякаш се тласкат една към друга, за да затиснат мореплавателите, той казва: “Непобедима подвижност на камъни, които се приближават един към други.” А Язон се провиква: “З¦маси, бързи вождове на ветри и вълни!”

Понеже той схваща само виденото, както неговите душевни очи, тъй и впечатленията му отскачат от образ на образ. Поетическият безпорядък на Пиндар е шеметен и дивен по хубост. И като събира всичко в един фокус, както казах по-горе, от тоя нагледен хаос той създава един-едничък жив, цял образ, който се е родил и живял дълго дълбоко в душата му. С тая майсторска черта при рисуването на създадените от фантазията му образи той може да се сравни с първите модерни лирици - и ги надминава.

Друг чествувател на геройски подвизи бе Бакхилид от Кеос, който, подобно на вуйча си Симонид, малко по-леко схващаше свят, живот и религия. От неговите оди и епиникии доскоро знаехме само няколко откъслека; но сега притежаваме цяло томче стихове, между които няколко цели оди. Бакхилид се отличава с една обикновена любезност. За сравнение с великия му предшественик не може ни дума да става ни по висота на идеите, ни по живопис на образите. Той е доволен от един спокоен земен живот със земни наслади.

Освен тия първенци има цяла плеяда поети от същия тип, за които ние почти нищо не можем да кажем, защото времето не ни е оставило по-други следи, освен имената им или някои заглавия на стихотворенията им.

Също така е отвеяло времето в своята непрогледна бездна и песните на поетите на интимния, сърдечния живот. По това, което е задухано до нас, ние можем само да изразим безутешната си скръб за навеки изгубеното. Но кой знае? Не е чудно някога по-щастливи от нас наши потомци да се озарят поне от блаженството на нежните задушевни Сафини песни, сърцата им сладостно да трепнат, трогнати от тая свежа наивност и нетленна нежност, която ще да е веяла от песните на Лесбоските певци и певици. Нашето въображение, опито само от остатъците, ще се мъчи да разшири своя полет. Между тия нежни певци е имало, разбира се, и груби изразители на още по-груби страсти, но пак пленително верни. Ето Алкей, вечната опозиция, както е бил наричан от съвременниците си. Той е родом от Метилен на о.Лесбос, съвременник на Сафо. Отечеството му е било тъпкано почти винаги от злобен тиран. Бунт, изгонени тираните, управлението поверено на един роб, на знаменития Питак. Но Алкей пак е изгнаник и скитник из чужбина: непримиримият с кого може да се примири? Любов и омраза през дълги години той е изпял в сочни стихове, от които диша жива природа дори и сега, като съдим по откъслеците: моментни изблици на буйна груба страст и често нечовешки желания за земна наслада. Всичко за него дава сгоди за пиене:умира някой омразен нему тиран - “сега е време да се пие, да се пие до забрава, че Мирсил умря.” Или “слънцето грей високо на небе - да пием!” “Да пием, как ще чакаме нощта, ами денят нали е тъй кратък?” Или хубавото стихотворение, преведено от Хорация на латински: “Вали Зевс, от небе пада люта зима, реките замръзнали... Остави всички грижи и пий...” Това е Алкей в грубия си свят, но кога е той в глъбини покъртен от божествена любов към Сафо, какви чудни тонове издава той, думани сякаш от дете: “Кротко усмихната, теменугокоса, чиста Сафо! Искам да ти кажа нещо, но срам ме спира.” На което Сафо му отговаря със своята трогателна откровеност: “Ако би искал нещо хубаво и добро, езикът ако не готвил би нещо лошо, очи ти срам не би затварял, а направо ти ми би казал.”

Както с цитирания горе отговор, тъй във всичко го е надминавала неговата велика съгражданка Сафо. Нейните мисли и чувства много по-дълбоки, езикът - по-мил и изразен, стиховете - по-разнообразни, въображението - по-живо. Както мнозина други, тъй и тя сама си е изнамерила стиха, чрез който да изказва болката си. Алкаическият и Сафическият стих станаха образци за всички по-сетнешни гръцки и римски лирици от тоя род. За живота й знаем много малко. Тя е била нещо като учителка по лириката. Около нея се е сбирал цветът на младите лесбоски поетеси, които са я обичали страстно, както и тя тях. Знаем още, че и тя е от богат и знатен род, че и тя е изгубила всичко и се е скитала като бежанка по чужбина, най-много в Сицилия. Всевъзможни легенди са вървели за нейната разпуснатост: но те не са нищо друго, освен злобни, низки клевети, подхранвани невинно от собствените й стихове: не са могли току-тъй лесно да разберат и простят бакалите в живота, как така ще може да бъде чиста една жена, която тъй открито, тъй пламенно и вярно пее любовта. Тя е писала ту по първично свое вдъхновение, ту по поръка: за сватби, рождения; възпявала е брака и любовта. Всякъде със същата прелест. Но всичко е изчезнало, за жалост, безследно: от девет книги стихове за нас са останали само три стихотворения, от които едното само изглежда да е цяло, именно химнът на Афродита. В другото се рисуват любовните мъки, а в третото тя дава съвети на разпуснатия си брат. Все пак и в запазените откъслеци личи силата на нейния израз: естествен, тънък, проникващ в сърцето неусетно. Тя е била царицата на любовната песен. В брой 5 на “Художник” цитирах вече преведено в проза едно от нейните стихотворения, което давам в тоя брой в размера и тона на оригинала, като се постарах да избегна всички гладения и тананикания за ужас на дървеноумните простаци, за които най-висшето разбиране е гладкото. Пък и в откъслеците, каквото можем да изчепкаме оттук-оттам, тя блести. “Копнея и горя. Любов ме мъчи, покосва ми краката туй сладко-горчиво (гликипикрон) непобедимо чудовище.”

“Любов брули душата ми; тъй вятърът в гората кърти дъбовете.” Своята мила тя нарича “от всички звезди най-хубава”; “нощта непрогледна на твоите черни очи”. Навсякъде нейната любов - щастлива или нещастна - оживява цялата природа: “Изгряла пълна месечина и се спряла над рида...” “Звездите скриват сийяно лице от хубава месечина, кога тя сребърно грейне над цялата земя...” Целият остров се е надпреварвал да поръчва на нея сватбени песни. От тях са останали съвсем малко, но пак можем да видим с какво присърдие и вдъхновения те я изпълнявала своята задача.

Едно нейно стихотворение би могло да има за заглавие “На моята дъщеря”. “Цъфнало ми е хубаво момиче; то е мойто златно цвете, грей си тихо в нежна прелест; мойта сладка Клаиса - не я давам ни за Лидия, ни за целии богат Лесбос.” На основание на горния откъслек мнозина мислят, че Сафо е била омъжена. Мен ми се вижда съвсем невероятно. Такова събитие би направило силно впечатление на една душа като Сафината; в радост или разочарование биха заговорили, не бихме останали съвсем без следи от него. Сигурно това малко стихотворение ще да е било поръчано за някой младенец. Ако можехме по такива знаци да заключаваме, че тя е била омъжена, още с по-голямо право бихме могли да сторим това по един откъслек от една епиталамия (брачна песен): “Моминство, моминство, къде отиде и ме остави? Няма да се върна, няма да се върна вече при тебе.”

И друг един по-важен въпрос е занимавал тия, които са се интересували от Сафо: всички нейни стихотворения са отправени към моми или жени, ни едно - до мъж. И от останалите ясно се вижда това. Дали тя действително е била влюбена в някоя жена? Това предположение за тогавашните условия в Гърция би било възможно, още повече за о.Лесбос, гдето жената е съставлявала една доста самостоятелна част от обществото. Но за една Сафо това ми се вижда невероятно. Запазените откъслеци, по които заключаваме това, ще да са или части от отделни поеми, в които мъже и жени се репликират с любовни обяснения и излияния, или пък тя сама е нарочно дала такъв изглед на работите си. Една мома с такава деликатна душа като Сафината надали се би пресрамила току-тъй голо да изказва най-интимните си чувства спрямо един мъж, още повече, когато се знае, че тя е имала много млади ученички из по-добри семейства. Уверена, че самото естество на нейните стихове ще изрази нейния огън, тя безгрижно се е поддала на това изкушение да задоволи и общество, и своя срам чрез едно невинно прикриване на оня, към когото са се отнасяли песните Ј, под името на някоя мома или жена. Тя знае, туй няма съвсем да попречи на поезията й. После, твърде е възможно нейните песни да са били изпълнявани от нейните ученички за упражнения. И не ще да е било дотам прилично да се турят в устата на млади, невинни момичета такива ярки страстни любовни изрази, отправени към мъже.

Докато е могла да живее в отечеството си, Сафо е била почитана и от жени, и от мъже като мила домашна богиня. Тя е била истинска наставница на жените в родния си град. Строга и нежна. Всякога ги е подбуждала тя към сериозна работа, целта на човешкия живот, и всякога им е напомняла да помислят малко и за това, което дава блажена вечност. С остри, люти думи е бодяла всички, които са се предавали само на мимолетна суетност: “Кога умреш, ще легнеш в гроба; нивга за теб не ще си спомни някое сърце; ти не отиде да береш свещени рози (образование); кога те земя погълне, ще се скиташ безславно с другите сенки в ада, сама ти сянка и сега.”

Покрай тая сериозна лирика, според времето, хората и нравите, поникна и леката трапезна песен, на гръцки “Сколион”. Тия песни отначало се ограничавали с наивни изрази на насладата от земните удоволствия. Вино и жени. Пръв е запял на тоя глас Терпандър. Но от него нищо не ни е останало и не знаем нищо. Също и Алкман, за когото говорих вече, е съчинил много весели, по някой път доста разюзданички любовни песни за гуляй.

Въобще гърците не изпускаха никой момент, даден им от съдбата, да се повеселят до забрава. Израз на това опиянение бяха тия сколии, които можем да сравним - и по съдържание, и по форма - със сегашните песни във вариететата. Почти всички поети са се упражнявали в тоя ред, но най-видният, почти изключително предан на леката песен, е бил йониецът Анакреон, който е прекарвал живота си или в Атина, или в двора на безверния веселяк Самоски тиран Поликрат (към средата на 6 стол.). Анакреон е живял много, достигнал е беловласа старост, която той с детска наивност често е възпявал. Тъй е минал неговият живот в любовни наслади, в пиене, в песни, от които цели пет книги е написал; ние имаме само малки откъслеци. Ерос според Анакреон е най-силният бог. Не оня будуарен амур на александрийците. Анакреоновият Ерос блъска стихийно, безпощадно, той тиранизира и самите богове; Анакреон го поставя право на право на Зевсовия трон. Зевс събира облаци на небето, а Ерос облаци в сърцата на хората. Старостта все пак се търпи, защото и в старост все пак има наслади, може да се пие вино, може и да се люби дори. Но смъртта - смъртта е грозна, защото в ада никаква наслада. Затова пийте, любете без мяра, без оглед догде сте млади, догде сте живи. Всичко друго е вятър. Човек нека се мъчи колкото ще, той ще загине един ден и всичко негово с него... Това почти безсмислено предаване на чувствена наслада, разбира се, не е оставило Анакреону време и сила може би да извърши нещо сериозно. Както казах, той е живял в двора на безумно сладострастния самоски тиран Поликрат, който е търсел другари тъкмо според себе - и за гуляй, и за песни. Целият остров е служил на сладострастието му, което Анакреон е възпявал, покрай своето. Какво ще да е било Анакреоновото вдъхновение, ни учи острата злобна бележка на един тогавашен критик, с която се охарактеризирват и певец, и господар: “За тая прекалена разюзданост на страстите и цинизъм в стиховете на Анакреона няма защо да укоряваме само поета, защото до лудост достигаше сладострастието на Поликрата.” От художествена страна песните на Анакреон, като съдим дори и по откъслеците само, наистина ще да са били по някой път бисери: такава свежест, такава грация в израза! Би завидял и най-сръчният модерен немски или французки шансоньор. Доколко е харесала на времето и на всички поколения Анакреоновата поезия, може да се заключи и от факта, че във всяко време, додето трая гръцка култура, е имало сонм подражатели, наречени анакреонтици. Някои от произведенията на последните не са лишени от хубост, но обикновено всички са цвят на безсъдържателна бъбривост.

 

*

С поетите, които разгледах към края, изкънтя първата песен на класическата лирика. Нейният извор внезапно сякаш пресекна. Едва след няколко века в александрийско време избликна отново потокът да освежи нови брегове, край които бухна нечуван разкош от песни и цветя... И пак потъна в сухата бездна на безкрайното време.

БЕЛЕЖКА: Студията е взета от сб.
“Старогръцка лирика. Критически прочити и коментари” - Изд.”Слово”, В.Търново, 1994 г. /съст. доц. Гено Генов/




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075390
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031