СВЕЩЕННИЯТ КОРАН И ВЕСТНИК ТРУД

В две различни точки на света се води свещенна война. Джихад, в защита на свещенната книга на правоверните, изгорена от американски войници във военната база Баграм в Афганистан и махаленска нашенска патаклама в защита на вестник с измамно заглавие, нямащо нищо общо със собствеността и редакционната му политика. В Исляма, за разлика от католицизма и православието, няма свещеници, които да тълкуват Корана на вярващите. Всеки мюсюлманин трябва самостоятелно и директно да се запознае със съдържанието на свещения текст, който от 650 г. сл. Христа  не е променен дори с буква. За мюсюлманите Коранът съдържа словата на Аллах. Още от времето на Мухаммад сурите от Корана се наизустяват, а хората, наизустили целия Коран, се наричат хафъзи. Ползват се с безапелационен авторитет и уважнието на цялата религиозна общност.

Не са случайни ислямските революции в арабския свят, които следват една след друга. Те отхвърлят „ценностите на демокрацията” като непригодни и заявяват, че възстановят своите собствени ценности, заложени и утвърдени в исляма. Революциите са преди всичко политически и се отнасят до реформиране политическата система и ориентацията на държавите спрямо Запада и Америка, но с оглед на традииите и религията им.

Тук ролята на хафъзи изпълняват журналистите. Те са нашенските ходжи и свещенници, които разясняват и тълкуват дълбокомислено волята на властимащите на простолюдието Тези дни скандално известният журналист Бареков си навлече гнева на „Вестникарска група България”, след като скъса екземпляр на в-к "Труд" в ефира на TV7 в петъчния брой на предаването "Бодилник" и  отправи заплахи към екипа на "Труд" и "24 часа" и призова за саморазправа с издателите на двата вестника. От медийната групировка веднага реагираха и заявиха, че смятат да потърсят съдебна отговорност от водещия, тъй като действието му представлява "Престъпление по чл. 108" от Наказателния кодекс и дори подбуждане към фашизъм!? Кой крив и кой прав, не е толкова важно, но е факт, че Николай Бареков отново успя да привлече вниманието на широката публика, така както го прави редовно от години. 

         Видно от последните събития в Афганистан, талибаните не си поплюват и осквернителите заплащат с живота си нанесеното оскърбление. На всеки вече е ясно, както и в случая с публикуваните на Запад карикатури на Мохамед, че това е животозастрашаващо занимание. До тук с истинския джихад.

         А как стоят нещата с нашенското мастилено, водевилно сражение? Как му беше името, аха „Пейнтбол”?! На всички непредубедени е ясно, че родният Робин Худ се изявява като такъв с подкрепата на корпоративните си приятели, които се сменят според участието си във властта. В словесния двубой със събратята си от „Труд”, Дудучето ги обвини, че пеят  заупокойни молитви на масите. А че те са „живи-умрели” е повече от ясно. Както и че родната журналистика има принос в това им дередже също. Години наред проглушаваха ефира с дитирамби за достойнствата на пазарната икономика и демократичните свободи. Поставиха едва ли не в пантеона на светците откровени политически мошеници и въжеиграчи, както и натурални криминални мутри. Зомбираха съзнанието на публиката, докато ловки „приватизатори” трансформираха изоставената на произвола общонародна собственост в недосегаема частна, за избрани представители на бившата номенклатура. Направиха пример за подражание празноглави моделки и певачки и анаболни юнаци с напомпани мускули и арогантно поведение. Станаха защитници и пропагандатори на  „различните” – малцинства с обратни сексуални особености, криминали с километрични досиета, паразитиращи роми, пандизчии с тревожни души и т.н.

Но интересно, народа мил, на чийто гръб са всички тези безобразия е встрани от медийния интерес. Отдавна са забравени и дори са иронизирани и маргинализирани трепетните интервюта с тъкачки, миньори, рационализатори, обикновенни работници и селяни, благодарение на чийто труд, все още е останало нещо от изграденото през годините. Цялото съсловие се е съсредоточило в пъпа си и медитира, въобразявайки си, че е център на вселената. Занимава цял народ със себе си и непрекъснато инсценира скандали, арменски боеве с дървени саби, както в балета „Гаяне” от Хачатурян  и престрелки с халосни „кьор фишеци”. За арбитър на шоуто е назначен спящия СЕМ, като само от време навреме Гого Папионката търка сънено очи и ломоти нещо неразбрано и за самия себе си.

         В момента, престъплението на века е разкъсването на „парцала – в-к Труд” според Бареков. А може би е прав в някаква степен? Отдавна всички казионни издания – „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Земеделско знаме” и др. доброволно се самоевтаназираха и преминаха в соц. небитието. Просто нямаше как, издания  изобразили в логото си комунистическите правителствените ордени и награди, с които  са удостоени за вярна служба на системата, да продължат да функционират. Удобно бяха заместени с други. С хартията е лесно, но какво да се прави с хората. Някои, дори на стари години, трябваше да си плюят на сурата и да говорят и пишат обратното на това, което са правили цели десетилетия. Трудно, но се оказа възможно. Все пак гилдията се изхранва с думи. А те са комбинация от букви, която владеят перфектно. След първоначалния стрес и сила на инерцията, постепенно удариха спирачките и промениха посоката на 180 градуса.

Славният вестник „Труд” не остана назад. Под ръководството на плейбоя и виден демократ Тошо, дълги години водеше тиражната класация. Може би причина за това бе подмамващото заглавие на вестника му. Гладните трудещи се и пенсионерите се надяваха, че доблестните борци за социална справедливост, ще защитават каузата им и ще ги поведат в борбата за защита на правата си. Нищо подобно не се случи. Маститият главен редактор и съсобственик на изданието, с чаша в ръце бе неизменна мебел в интериора на лъскави светски партита със силните на деня. Както и водачите на колаборационните ни профсъюзи Тренчев и Желязков. Именно там се осъществяваше лобирането на гърба на представляваните трудещи се.

Резултата  е логичен. Тиражите се сринаха неспасяемо и чужбинския чорбаджия се принуди да продаде цялата пресгрупа. Естествено с новите купувачи, нещата са от трън на глог. Любимите на цял народ Огнян Донев – аптекарския бос и Любо Пъпката – съпруг на журналистката Диляна Грозданова. Форма на размножение на низши организми е пъпкуването. В момента те пъпкуват в дебрите на криминалната ни икономика. Така, че милите хорица, застанали под парцаливото знаме на в-к „Труд”, да имат „из предвид” казаното до тук, ако си помислят да търсят между редовете нещо в защита на все по-окастрените си интереси.

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

djani.blog.bg