, когато профсъюзите провеждат неофициална национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане  на 8-часов работен ден. Право, извоювано с кръв от други, което ползваме всички ние и до сега. Отдавна от високоговорителите по площадите ни не кънтят бидри маршове, прославящи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Стана ми интересно, разхождайки се в Гугъл, че в сайта с информацията за празника на труда бе поместена и реклама на някаква погребална агенция. Господи, каква символика!? Защото у нас този празник, макар и официален, неофициално е отдавна погребан и се е превърнал в обикновен почивен ден.  

Неглижиран и потъпкан, както и работническата класа, наричана преди - ръководна. Времето, в което всички лицемерно се кичеха със званието работници или труженици – „научен работник”, „работник на културния фронт”, че и оперативен работник в МВР. Журналистите – „рабкори”, „селкори” и т.н. От години не звучи „Дружна песен, днес да екне”. Отдавна в радиата и телевизиите работника и селскостопанския труженик е „персона нон грата”, за разлика от политици, мутри, чалгаджийки и подобната им паплач. Неглижирани и онеправдани, са превърнати в наемни и безправни роби на работодателя си, който за жълти стотинки изцежда здравето и силите им. Вече липсва всякакъв интерес и стимул да са ударници, отличници, рационализатори и герои на труда за господаря си. Интересуват се само от собственото си оцеляване. С промито от медиите съзнание, от което са изтрити понятия като достойнство, солидарност и класова борба. Обвиняваните в казионност при социализма профсъюзи се трансформираха в „синдикати” и удобни „социални партньори”, предаващи, но всъщност продаващи ежедневно интересите на обикновенните хора. Факти? Какви повече от всички последни места по доходи, почасова ставка на заплащане, потребителска кошница и всякакви други индекси. Показатели, с които отдавна сме в „третия свят”, от който вече се измъкнаха т.н. „развиващи се страни”, които ни изпреварват по всички основни индекси за жизнен стандарт и икономическо развитие. Естествено по тези въпроси гузно се мълчи, или ломоти нещо неразбрано от политици, социолози и прочие анусолози на властта. Като комунистическите си предци, бръщолевят за светло бъдеще в началото на всеки мандат и в края му оправдават неуспехите с  предшествениците си, така, както през времето на соца се казваше „Валяй на прежнего”. Но вярва ли им вече някой? 

С възторжено кудкудякане, журналистическия кокошарник възвестява всяко снасяне на поредния управленски  запъртък. Как след година, трай Коньо /след изборите/ ще се вдигнат пенсии и минимални заплати, отдавна замръзнали под кота нула. Половин милион с доходи, при които разликата между СПИН-а, и обезщетението за безработица е, че със СПИН може да се живее по-дълго! Принуждаващо хиляди безработни, вече открито да ровят в кофите за смет.  Естествено, оправданието е кризата. Интересно, защо кризата е винаги на плещите на бедните? И, о чудо, как във време на криза, в цял свят, включително и у нас се увеличава броя на милионерите и милиардерите? Анатемосваха социалиста Франсоа Оланд, защото видите ли, налага 75 % данък върху доходите на богатите! А у нас е „мечтаната” демокрация в облагането на доходите – за бедни и богати - плосък данък от 10 %. Безкраен празник за последните! 

Слушам по радио „Хоризонт” и ТВ - тата представителите на двата колоборационни синдиката и на Съюза на работодателите. Какво трогателно единство за навъзможността да се вдигне минималната работна заплата, но за премахване класът за прослужено време, снижение възрастта за пенсиониране  и други посегателства върху права, отдавна отвоювани по света. И как причина за това била ниската производителнос на труда у нас, която е едва около 40-50, % от средната за ЕС. Но това автоматично означава ставка от 5 - 6 евро на час от средните 10-12 за белите страни в същия ЕС. И надник от около 40 euro, което ще застопори завинаги изтичането на работна ръка от страната ни. Голата истина е, че поради ненаситната алчност на пръкналите се от нищото „капиталисти” и продажните ни управници и синдикати сме достигнали дъно, под което е невъзможно да се слезе. 

За разлика от пустеещите у нас от манифестиращи и протестиращи в деня на празника булеварди и площади, по света се надига цунами от недоволство и гняв на онеправданите. По улиците в света днес тече порой от милиони демонстранти, развели червени знамена и издигащи лозунги с категоричните си искания.  На принципа на махалото – „ляво-дясно, дясно – ляво”, в момента то неумолимо сочи в ляво. И който не се съобразява с действителноста, ще бъде изхвърлен на политическото бунище. Напрежението в социалните дълбини е достигнало критична маса, и въпреки привидното затишие, заплашва с катастрофален взрив. Но, у нас промяната винаги идва от вън. И тя непременно ще дойде, но като АПОКАЛИПСИС.

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ