Туристическата ни програма бе с наименование „Истанбул – град на императори”. Но го перифразирах. Историята е съвкупност от хората и местообитаването им. Най-често самото място е магнита, привличащ хората и създаващ чрез тях Историята. Няма друг такъв град по света, средище на три велики империи като Истанбул и той напълно заслужено е единствен. От всеки ъгъл тя, Историята ти нашепва с руините си своите вълнуващи митове и легенди, а с аналите си - реалната действителност. Втория ден – събота, от тукашното ни присъствие посветихме на Сюлейман І - Кануни и неговия Великолепен век. Лустросаната филмова сага, основно около любовния живот на Сюлейман и обсебилата го Роксалана /Хюрем султан/ дава непълна картина за истинското дело на този действително велик владетел. Което предизвика и гнева на днешния турски падишах – Ердоган, възмутен от принизяването му в мъж „под чехъл”. Макар и в значителна степен манипулиран от нея в дворцовия живот, той е велик реформатор и законодател. Сюлейман лично провежда законодателни промени, свързани с обществото, образованието, данъците и наказателното право. Неговите закони формират империята за векове напред. Той не само е изтъкнат поет и бижутер, но и е голям покровител на османската култура, преживяла по негово време златен век в изкуствата, литературата и архитектурата. Говори 5 езика и е не само велик военачалник и човек на меча, каквито са били баща му и прадядо му преди него. Той се различава от тях по това, че е и човек на духа и перото. Велик законодател, извисяващ се в очите на народа си като възвишен суверен и справедлив изразител на правосъдието. Реформира шериатското законодателството, за да го адаптира към бързо променящата се империя. Когато законите постигат окончателната си форма, кодексът става известен като „kanun‐i Osmani”, или „османските закони“. Правният кодекс на Сюлейман просъществувал повече от 300 години. По негово време Османската империя се е разпостряла на три континента, поради което той е и халиф - духовен глава на Исляма 


 

Общ изглед на джамията "Сюлеймание"

Гробниците на Хюрем /в ляво/ и на Сюлейман /в дясно/

Надпис на гробницата на Роксалана /Хюрем султан/

Пред главния вход на "Сюлеймание"

Слязохме с трамвая до Египетския пазар, а от там се отправихме към „Сюлейманийе”, като тръгнахме полека нагоре по хълма с тесни улички и за около половин час го изкатерихме. Джамията е от най-емблематичните произведения на великия архитект Синан, чийто мавзолей е в непосредствена близост до стените й. „Сюлейманийе джами”, както се произнася на турски е построена така, че да издържи евентуални земетресения, каквито е имало немалко. До ден днешен джамията няма пукнатини по стените си. Тя е най – голямата в града, с височина 53 метра, куполът й е с широчина 27,5 метра. По него са разположени 32 прозореца. В двора на джамията има 4 минарета, като две от тях са с височина 76 метра, а останалите са високи 56 метра. Те са четири на брой, защото Сюлейман I е четвъртият султан, възкачил се на престола след превземането на Константинопол. Наоколо течеше неспирен празничен поток от туристически групи и богомолци от цялата страна и паркинга бе задръстен от автобуси. В един момент около обяд от високоговорителите прогърмя, като вой на излитащ самолет проточеното пеене на мюзеина, приканващ правоверните към молитва. Множеството се забърза към храма, за да помоли Всевишния и Всеблагия за благослов. Надникнахме през огромния портал във вътрешноста на храма и видяхме, как при определени пасажи от напевното четене на Свещения Коран от имама, стотиците мъже долепяха челата си в пода. Същото правеха и жените, но в отделна, закрита за мъжете част. Тръгнахме из оградения с крепостни зидове двор и разгледахме гробниците на възкръсналите за световна известност Сюлейман и неговата любима Хюрем султан. Наистина свято место, досущ като мавзолея Тадж Махал в Индия на шах Джахан и любимата му съпруга Мумтаз, където душите на вечно влюбените са преплетени в архитектурен шедьовър. 


 

Реновирани истанбулски къщи /носталгията на Орхан Памук/

      След като заситихме любопитството си, заслизахме надолу през квартала по тесни сокаци. Улички, като от детството ми с типични за Балканите къщи с еркери и чардаци. Някои със стара облицовка от почти изгнили дъски, а други вече реновирани. Разпръснатите строителни материали наоколо, говореха, че текат реставрационни работи и скоро улицата ще придобие предишния си автентичен вид. Минахме и покрай отлично запазена част от акведукта на император Валент, с наклон 1/1000, снабдявал векове наред града с питейна вода от околните възвишения. Между арките му по уличните платна се промушваха колите на трафика. Древност, прекрачила в съвременоста. Влязохме в магазин за сувенири, където си избрахме две пъстроцветни чинии с флорални мотиви на разноцветни лалета, продупчени отзад за окачване на стена. Купихме си и няколко „магнитчета” с изгледи от града за подаръци на приятели. Понеже не се пазарихме, момчето изненадващо ни направи около 30 % намаление от цената, тъй като разменихме няколко думи на турски. Дори учудено възкликна, че добре се разбираме. На което отвърнах, че разбирам турски, колкото да кажа някоя глупост и си изпрося боя (Бир даяк еме билйорум), на което се разсмя и любезно ни изпрати до изхода. На стотина метра нагоре по трамвайната линия в магазин за килими, забрадена женица тъчеше зад стъклена витрина на стана си килимче, като изложените в магазина. Малко кученце – пинчер, весело подскачеше около нея. Неусетно стигнахме до сградата на старата гара на града, където е била последната спирка на прочутия „Ориент експрес”, дал материал за толкова много литературни творби. Защото едно пътуване с влак до Ориента през ХІХ век е било много повече от това със съвременен круизен кораб днес. И тук въпреки ранния туристически сезон, весдесъщите японски туристи бяха вече на поста си, с камери и фотоапарати в ръце. Разхождайки се наоколо ни впечатлиха поставените пред домове и магазини съдове с вода и гранулирана храна. По призива на природозащитниците – „Храна за животните”(hayvan yemi), на турски „хайван йеми”, бездомните кучета и котки се обгрижваха поне в централната част на града. Не знам, дали това бе показно и за хатъра на чуждите туристи, но бе повсеместно. Дори пред дверите на двореца „Топ капъ”, където оядените „охранители” блажено спяха под лъчите на топлото мартенско слънце.

 
 

Акведукта на император Валент

 

В магазина за керамика

 

      Старата гара на Истанбул

Сирийски бежанци под надлеза

Тъкачката зад витрината

В близост до колоната на император Теодосий, влязохме в двор с надпис „Тюрбе” и с малка джамия, който се оказа гробище на последните турски султани и управници на Империята и на техните семейства, преди революцията на младотурците. Надгробните паметници бяха изписани на арабски, а някои с латиница. Имаше указателни табели, сочещи данни за личноста на погребаните. Най-познати ми бяха тези на султаните Абдул Азис и Абдул Хамид. В предверието на отворения параклис, в който са изложени саркофазите на височайшите султани-покойници имаше наредени обувки, а на рафт купчина забрадки за жените, които следваше да се забрадят, влизайки там. Събухме си обувките, съпругата се забради и по меките килими влязохме в помещението, с поставени върху мраморните плочи на гробовете саркофази. Същите бяха покрити със знамена от епохата, с извезани по тях текстове от Корана. Вътре цареше почтителна тишина и посетителите шепнейки споделяха впечатленията си.
 

Гробницата на последните султани

      Гробището на султанските приближени

След като излязохме от там, въпреки, предупреждението на гида ни Исмет за евентуалната опасност от кражби и повишена престъпност, слязохме и към района на яхтеното пристанище. Защото там, под крепостните стени, досами тъмните мраморни каменни блокове в морето бе лагера на сирийските бежанци. А Мраморно море е наречено така, защото по бреговете му изобилстват мраморните скали. И наистина там срещнахме окаяни хора и доста просещи, предимно жени и деца. Направо върху земята под надлези и мостове спяха десетки хора. Патрулираха жандармеристи, въоръжени с автомати, които оглеждаха бдително минаващите покрай тях. Макар и сравнително далеч от военните действия, студения полъх на войната се чувстваше осезателно. Неусетно взе да се здрачава и побързахме да се приберем в уютната и топла хотелска стая, за да си починем и да прегледам кадрите в препълнената памет на фотоапарата. 
     В хотела се заговорихме на български с милата и дружелюбна камериерка, изселничката Емине от Кърджалийско, в предпенсионна възраст. Тя потвърди, че хотела им работи целогодишно, основно с наши и руски туристи, а през лятото и с европейци. Дори и в „мъртвия” зимен сезон е почти напълно зает. В разговора ни тя изрази задоволството си, че е намерила тук прехрана и втората родина за семейството си. Работодателите и са коректни и е напълно осигурена. За пример посочи, че Здравната им каса покрива над 80 % от стойноста на лекарствата и медицинското обслужване за осигурените е безплатно. Ще се пенсионират със съпруга си с достатъчна пенсия, за да се завърнат в България в селото си, при своите роднини. Естествено децата и ще останат в Истанбул, където са се изучили и работят. Чувстваше се носталгията и по родината и спокойния живот отпреди. Ако не било преименуването, никога не би помислилаа да се изсели от България. Но и сега по 2-3 пъти в годината си идвали със съпруга в България. 
       Станахме свидетели и на радушното посрещане на рецепцията на малка група руски туристи с много куфари и сакове, явно търговци. Веднага им бяха сервирани коктейли и администратора на приличен руски език оживено се разговори с тях, защото явно бяха от постоянните клиенти. Те са винаги добре дошли, защото в този сезон търгуват на едро, мъкнейки огромни чанти, като боксониери. Излизайки същата сутрин от хотела, пред магазин за кожени изделия видяхме опашка и дочухме руска реч сред чакащите да отвори магазина. Голямата табела „Скидка (намаление) – 70 %” беше красноречива за проявения интерес. Явно, тук политика и икономика бяха в пълен сихрон...

 

"Скидка" 70 %

Следва...

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg