ИСТАНБУЛ – ИМПЕРАТОРЪТ НА ГРАДОВЕТЕ
Част ІІІ
Като на всяка приказка, краят и наближи неусетно. Днес бе третия и последен ден на пребиваването ни. До 14 часа бе обявено свободно време за тези, които нямаше да участват в разглеждане на Миниятюрк - музея на турската архитектура, бит и култура с ресторанти на закрито и открито, кафетерии и т.н. на каквито бяхме се нагледали, например в Барселона. Предпочетохме отново да се смесим с празничната неделна тълпа и да споделим радоста им от прекрасния слънчев ден. Съвсем естествено се насочихме към централния площад с култовите „Hagia Sofya” (Света София) и Синята Джамия. Без да бързаме разглеждахме предимно сгради и обекти, пред които имаше информационни пирамидки с кратко описание на турски и английски език за обекта. Та на площада, вдясно от Синята джамия видяхме такава пред кокетна сграда в османски стил, която се оказа на службата по кадастара. Зачетохме се и узнахме, че непосредствено зад нея е старинна сграда, на която предстояха реставрационни работи. Оказа се, че това е бившия дворец на Паргалъ Ибрахим паша – великия везир на империята, който макар и близък приятел е бил погубен от Сюлейман І, поради престолонаследническите интриги на Хюрем. Да-а-а, винаги е опасна прекалена близост с власта. Съвремието ни, особено политическото е изпълнено с подобни примери. Правеше ни впечатление нарасналия брой на напълно забулени жени. Наистина е екзотика да гледаш, как от лъскави автомобили слизат хора, облечени в моден дизайн от средновековието, но които общуват помежду си с последен модел айфони и смартфони.
Рускоезична туристическа група бе застанала пред страничния вход на джамията на султан Ахмед и екскурзовода разпалено обясняваше нещо. Присламчихме се към тях и се вслушахме в обясненията му. Той сочеше веригата, препречила на височина човешки ръст входа. Бяхме позакъснели и не разбрахме дали за султан Ахмед, или наследника му е било обичайно да влиза в двора на джамията на кон. Неуважението към Всевишния дразнело настоятелството на джамията и решили деликатно да го вразумат. В деня на петъчния намаз султана препускал както винаги с коня си към входа на храма, но внезапно видял, че дебела желязна верига го е препречвала на височина човешки бой. Това го принудило да слезе от коня си и пред очите на събраната човешка тълпа да се наведе под веригата и премине пеша в двора. Нагледен урок за смирение пред този, пред който всички са равни. От тогава, това станало задължителна норма. Точно до този вход бе и едно от шестте минарета на джамията, обрамчено на върха си със скеле за ремонт. Оказа се, че „пряко попадение” на мълния е съборило горната му част по време на вълненията на площад „Таксим”. Дали Аллах не говори иносказателно на сегашния падишах Ердоган за прегрешенията му и да му нашепва да се смири пред народа си?
Влязохме в двора на джамията и от високоговорителите се разнесе гръмовния призив на мюзеина за сутрешната молитва. Но, този път гласът макар и громък, бе сладкоглаен, умолителен и страстен. Прииска ми се да поназнайвам арабски и да прочета конкретната сура (стих) от корана, чийто текст така завладявнащо звучеше. По-късно, през тълпата преминаха трима младежи с едва наболи брадички, облечени с дългополи дрехи „галабуйаз” и малки стегнати чалми, като всички почтително им правеха път. Разбрахме от същия руски гид, че това са медногласите момчета, чийто глас е рупорът на Аллах. А вътрешния двор на джамията е прекрасен парк, в който бе започнал неистов цъфтеж на лалета, нарциси, зюмбюли и неизвестни за мен пъстроцветни цветя, оформени геометрично в красиви фигури. В топлия въздух се носеше свежия и жизнерадостен дъх на южната пролет. От изходния портал като в ориенталска рамка се откриваше чудесен изглед на „Света София” и се изкуших да я фотографирам. Продължихме към площада, който вече се изпълваше с ранобудните граждани и прииждащи тълпи от туристи. Между двата храма е типично ориенталската сграда, която векове е била обществената баня, изградена от Хюрем султан. Сега там е разположен ресторант. При предишното ни идване, тук се помещаваше музея на килимарското изкуство с експонати от всички краища на страната и от Ориента, където е на огромна почит. Бяхме го разгледали, като във вътрешността все още бяха запазени мраморните курни на чешмите, където някога ханъмите са се плискали с гореща вода, предвкусвайки сладостта и нежността на предстоящата нощ. Явно фирмата, която е реставрирала фасадата на сградата си е издействала срещу това, правото да я ползва като ресторант, в препълненото с народ култово място.
Минахме покрай монументалната, масивна грамада на „Света София”, наскоро заплашена от участта отново да се превърне от храм - музей в действаща джамия. А с това Турция допълнително да се конфронтира с християнския свят. Защото, независимо, че е на турска територия, тя е вековен символ на християнството. След минути се озовахме до чешмата-павилион с огромна козирка до портите на двореца „Топ къпъ”. А пред дверите му, морно и невъзмутимо се бяха излегнали безпризорните му „охранители” с неизменните цветни марки на ушите си. Минаващите, смеейки се отбелязваха – „Ох, бу кьопек паша гиби” и дори ги удостояваха с вниманието на камерите си. Беше ден на открити врати и парка на двореца бе със свободен достъп за разходка на гражданите. От това се бяха възползвали мнозина и алеите бях изпълнени с народ. Цареше невъобразима чистота. По земята не си виждаха и кибритени клечки. Обходихме парка с чудесен изглед към Босфора и висящия мост „Боазичи” в далечината. Разгледахме отвън древната византийска църква, останала непокътната зад стените на крепостта. Качихме се и до султанския павилион, от който височайшите особи са наблюдавали дворцовите и военни церемонии. Минахме през две романтични „мостчета на въздишките”, над изкуствен водоем, по който някога ханъмите от харема са въздишали и мечтаели да бъдат повикане вечерта на „халвет” от принцовете, или от самия падишах – повелителя на вселената.
Но времето просто препускаше. Забързахме по обратния маршрут към хотела. Внезапно зад нас изръмжа спортен мотоциклет и за наше удивление рокерка с каска, от която се подаваха руси кичури, паркира на тротоара до нас. Господи, какви контрасти! Забулени ханъми, спортно облечени, или по последна мода жени и момичета, че сега и натурална истамбулска рокерка, ако се съдеше по номера на мотоцеклета? Минахме покрай дюнерджийница, пред която бе приседнал котарак. Но не кебапчийски, а дюнерджийски. Животните въобще не се плашеха от хората. На няколко пъти на призивното „пис-пис” се отзоваваха веднага и позволяваха да ги милваш. Минавайки през площада с гълъбите пред Техническия университет с метереологична кула (преди пожаронаблюдателна) и покрай някогашния монетен двор (сега архив за Балканите) се завърнахме в хотела. Прибрахме си багажа и се сбогувахме с любезните нашенки, камериерки.
Отвън ни чакаха автобусите. Двете групи, нашата и столичната, заедно щяха да пътуват до огромния МОЛ „Форум”, в който се помещава аквариума „Тюркоазу”. По автострадата с по шест платна в двета ленти ни изпревари, ръмжаща неистово с двигателите голяма група от рокери, между които и жени. Някои демонстративно изправяха моторите си на задни гуми с над 100/ км. час. Може би сред тях бе и девойката, която увековечих в паметта на фотоапарата. Стигнахме до огромния паралелепид на МОЛ „Форум”. Част от групата хукна по етажите да си донапазарува, но повечето, заплатили билети предварително, хлътнаха с елеваторите надолу към аквариума. И ние срещу 20 турски лири преминахме контролата и ги последвахме. За което и за миг не съжалявахме. Въпреки, че като кореняк варненец многократно съм влизал в нашия аквариум, който преди години бе един от най-добре подържаните в Европа. Защото новите технологии и големите пари правят чудеса. „Тюркоазу” е обявен за един от най-големите в света, наред с тези в Атланта, САЩ и в Окинава, Япония. Разположен е на три подземни нива и е разделен на тематични сектори. Разполага с 29 аквариума, най-големият от които побира 5.5 милиона литра вода. Разгърнатата площ на аквариума възлиза на 8000 кв.м. Тук се намира и един от най-дългите водни тунели в света, намиращи се под земята. Той е дълъг 80 метра и създава усещането, че сте на дъното на океана, защото отвсякъде сте заобиколени от водните обитатели. Движението в този същински подводен рай
става по движеща се пътека, което спомага да се наблюдава наоколо без да се разсейвате. Голяма група деца беше се събрала пред огромното бронирано стъкло, зад което жена-леководолаз хранеше морските обитатели, а аниматорката им разкриваше тайните на подводния свят. Зад огромните прозрачни стени бяха разположени почти автентичтни подобия на остатъци от корабокрушения с изгубените съкровища в разтворени сандъци с позеленяващи бижута и монети, както и руини на потънали градове с килнати статуи, из които огромни тигрови акули, гигантски костенурки, скатове, меру, есетри и баракуди, шестваха тържествено бавно, като живи подводници. От други, ярко осветени водоеми надничаше тропическата прелест на кораловото тропическо дъно с яркоцветните коралови рибки, анемонии и прочее водни създания. Имаше и зали с изложени множество препарирани експонати. Също и огромни челюсти на акули, като обръчи на бъчва, в които спокойно можеше да влезе и най-дебелия турски султан, тежащ над 300 кг. чийто гигантски гащи - шалвари видяхме разпънати зад стъклена витрина в „Топ капъ” преди години. На такава паст и той не би се опрял.
След разглежданато на аквариума се пошляхме в магазин за битови стоки, като сравнявахме цените с нашите. Не открихме особена разлика, но турските средни заплати са поне два-три пъти по високи. Потеглихме по обратния маршрут за Родината. В почти 200 километровото разтояние до границата в късния следобед се нижеха стотици, а може би хиляди корпуси на модерни фирми, фабрики и заводи. Страната е в явен икономически възход, отразяващ се и в дереджето на обикновения турски гражданин. Може би и при тях има кусури, но не и като нашите, превърнали страната почти в пустиня, видно от унилия, сив пейзаж още веднага след границата в Малко Търново. Преминахме през бившото военно градче Звездец, където от панелните сгради на изоставените бивши казарми и жилищни блокове на военните и семействата им ни гледаха ослепените очи на изпочупените прозорци и порутените фасади. Вместо този жилищен фонд да се подържа и приюти командированите служители на МВР за охрана на границата. До тук бе Турция, а вече сме в Булгаристан...
К Р А Й
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
Пак да идеш.
Пак да идеш.
Благодаря за пожеланието! Ще се опитам до илюстрирам постинга със снимките, касаещи текста. А иначе в дневника ми във facebook са снимките касаещи пътеписа. Общо от екскурзията са около 400.
