МЪГЛЯВИ  МИСЛИ

/ Опит за пътепис /

- 1 -

В разказа си „Компенсация”, публикуван в блога ми миналата година, изплаках мъката си от пропуснатата по склеротични причини екскурзия до Англия. Колкото и да ме е срам, признавам, че сам  съм си виновен за провала на ентусиазираното ми начинание и понесох финансовите и емоционални последици от разсеяността си. Но народа винаги е бил прав – „всяко зло за добро”.  Узнавайки за сполеткялата ме неприятност, дългогодишния ми приятел, живущ и работещ вече четвърт век в Англия ме покани да му гостуваме със съпругата. Увери ме, че ще имам възможност да се запозная с истинската Англия отвътре, а не чрез стандартните туристически маршрути на туроператорите. Речено – сторено!

В пролетното майско утро бяхме вече на Терминал 1 на софийското летище. След паспортните формалности и чекирането на оскъдния ни багаж се озовахме с половинката ми в летищния автобус, който ни откара до очакващия ни оранжев Airbus на нискотарифната  компания Easydjet. Над двестата пътници, почти всички българи, бяха лакомо погълнати  в търбуха на въздушния гигант. Почуствах се като библейския пророк Йона в корема на морското чудовище. Но не захвърлен и жертван, за да умилостявам разбушувалото се  море. Пак по божията милост, след три часа въздушното чудовище, благополучно изминало над двете хиляди километра ни изплю в един от многобройните телескопични ръкави на Terminal Nord на летище Гатуик край Лондон. Слава богу, че не бяха три дни и три нощи, колкото престоя на нещастния Йона.

В представите ни, наложени от романите на Дикенс, Конан  Дойл и други автори от викторианска Англия, Лондон е градът, перманентно покрит от гъсти мъгли. От там и популярния израз „Мъгливия Албион”. Летището ни посрещна, окъпано от току що престанал дъжд. При снижаването на самолета през гъстите облаци, изведнъж от ниска височина се появи земята. Всъщност многобройни, ясно очертани квадрати на сочно зелени ниви и пасбища, по които се различаваха дребните фигурки на невъзмутимо пасящи под грохота на кацащи и излитащи самолети стада овце, крави и коне. Впоследствие тази пасторална картина ни придружаваше през хилядите мили, пропътувани по магастрали и пътища на Средна Англия.   

            Влезли през телескопичния ръкав в сградата на огромния терминал, близо четвърт час се придвижвахме пеш и с ескалатори по безкрайните коридори на издигащи се и спускащи се нива, докато попаднем в огромния салон, където се стичаха пътниците от кацнали по същото време самолети. Внушителна разноезична, мултирасова и етническа тълпа. Вкарани като добитък в кланица в зигзаговидни пътеки, ограничени с ленти, се придвижвахме бавно към заветните гишета за Paskontrol. След паспортната сверка от любезни, но бдително оглеждащи ни служители, най-сетне се насочихме към изхода. Но там не ни чакаше никой. Всъщност срещата с любезните ни домакини щеше да бъде след още над 200 мили - на автоспирката на летището на Бирмингам. До там трябваше да пътуваме с автобус, като имахме предварително платени и резервирани по Интернет билети за една от многобройните линии на националния автобусен превозвач “National Expres”. Бяхме предварително предупредени, че от летището потеглят автобуси /bus/ за града и междуградски /Couches/. След кратко лутане намерихме стоянката и след броени минути бяхме настанени на местата си от разпоредителите на спирката и шофьора на автобуса със синьо-червен фирмен надпис. 

            Автобуса потегли и ние жадно се залепихме на прозорците. Независимо от филмовите ни представи за лявото движение на Острова, при бързото движение по многобройните спирали и серпантини  до излизането на основната магистрала, тръпнехме при всеки появил се срещу нас ТИР или автобус, които като по чудо се разминаваха с нас, противно на обичайните за нас правила. Всъщност от тук нататък трябваше да наблюдаваме и свикваме с редица странности и различия и автоматично да ги регистрираме в съзнанието си. Още в началото на странстването, ни направи впечатление пълната липса на всякакви билбордове и реклами по протежение на пътищата и автомагистралите. Трезвият английски разум явно не приемаше отвличането на вниманието на водачите от безопасното шофиране. Достатъчни бяха радиостанциите, телевизиите, Интернет и всички,  които ежеминутно напомняха за съществуването на стоки, услуги, развлечения и кой ги предлага.

            Болшинството от пътищата бяха с безупречно покритие, като само на претоварени продължително време от трафика места, имаше износване, предизвикващо леки вибрации при преминаването им. За дупки и дума не можеше да става. Основните магистрали бяха с четири ленти в едната посока, а дори второстепенните и третостепенни пътища по-добри от нашите „Хемус” и „Тракия”. Но трагичните изводи от разликата в инфраструктурата тепърва предстояха. Още с излизането от аерогарата започна дефилирането на прословутите двуетажни автобуси и гърбати таксита. Всъщност последните бяха толкова удобни и функционални, особено за възрастни, позволяващи да влизаш и излизаш почти прав в тях

След около два часа преминахме през Ковънтри и спряхме на автоспирката. Индустриалния град е трагично известен, като най-пострадал от немските бомбардировки, включително с ракети Fau 1 и Fau 2  през Втората световна война. Естествено, ни следа от миналите разрушения. Модерно строителство и старателно възстановени старинни, обществени и жилищни сгради. Изщраках от прозореца няколко кадъра на типични архитектурни обекти – катедрала и къщи. В автобуса влезе пъстра и шумна група представители на субконтинента Индустан.  Мъжете с чалми и бради, жените с пъстри шалвари и сарита. Само познавачи биха могли да отгатнат конкретния им етнос – индийци, бангладешци, пакистанци, сикхи, пенджабци? Тепърва щях да ги виждам навсякъде. Своеобразен рекушет на британската инвазия. В миналото – колониална, а сега само икономическа.  Метрополията привличаше като магнит емиграция от бившите владения.

В това се убедихме само след час, когато се озовахме и слязохме на спирката пред аерогарата на Бирмингам. Напращели от изпитите течности потърсихме тоалетна в сградата. Естествено беше безплатна и с непостижим лукс и хигиена в сравнение с всичко подобно у нас. С униформени облекла и латексови ръкавици, цветнокожи служители изпълняваха хигиенистките си функции. Именно на това поприще значителна част от имигрантите изкарваха прехраната си. А изхода на аерогарата бълваше разноезична тълпа, основно от цветнокожи и неевропейски националности, доста от тях с национални облекла, включително и плътно забулени жени от ислямския свят.

След няколко минутно оглеждане и лутане видях моя приятел Матю, който широко усмихнат, енергично размахваше ръка. Не камък, а канара се свлече от раменете ми. Как ли щяхме да се оправим, ако потънехме в човешкото море с оскъдния си английски речник? Радостно и облекчено се прегърнахме и разцелувахме. Вече седнали в колата му, изразих удивлението си от преобладаващата маса на заобикалищите ни явно не-англичани. Той се засмя и каза, че скоро ще свикна. В някои райони се шегували, като се обзалагат, че който пръв види „бял човек” ще черпи.

От статистиката за страната в Интернет разбрах, че все още 67 % от населението са наследствени островитяни. Може би и тази държава, както и цяла Европа са обречени на синдрома Косово, когато шиптърите в края на 19 век са били само 7 % от населението на сръбската област. А сега са 97 % и горди жители на „държавата Косово”. Как да не съчувстваш на сърбите, които с мъка и гняв констатират – „Со курец си направиа дръжава”! Но няма място за злорадстване, тъй като и нас ни очаква същата участ – циганизация и ислямизация. А и от историята знаем, че няма цивилизация, която да не е била съсипана от варварите. Естествено изход има – всеобщо образование, култура, демографски мерки, толерантност. А всички те изискват време и средства. Но кой да се откаже от колосалните си печалби, многомилионното и дори милиардно състояние и от там до така сладкото чувство, да властваш над милиони.    

Очакваха ни още 50 – 60 мили път до малкото градче Нюпорт, където живееше приятелското ни семейство. Умело лавирайки  в привечерния трафик, излязохме на основната магистрала и след час отново след плетеница от второстепенни пътища стигнахме в крайния за пътуването ни пункт. Навлязохме в малкото китно градче с подредени по конец еднотипни фамилни жилища. Казвам еднотипни, но всъщност с разнообразни архитектурни елементи, отличаващи ги помежду си. Пред всяка къща - китна градинка с малка ливада и парко място или гараж. Отзад миниатюрно дворче, оформено според желанието на стопаните, но обезателно потънало в цветя и зеленина. Улиците, като изблизани, без дори и намек от хартийки, найлони, и пази боже фасове и други боклуци. Може би наистина бях в страната на Алиса и чудесата. Само чаках от някъде да увисне във въздуха образа на Чесърския котарак. И той действително се появи. Жълто-кафяв рунтав персиец, както се оказа на съседите. Премина бавно и невъзмутимо и като истински английски аристократ не ни удостои дори с поглед, въпреки умолително произнесеното „писи-писи”.

Тук ритуала на посрещането се повтори от гостоприемната му съпруга Фани.        Настаниха ни в стая на втория етаж и след като се пооправихме,  слязохме за вечеря. Предстоеше запознаване с английската кухня, овладяна отлично от българската ни домакиня. Набързо споделихме последните новини от милото ни Отечество. Нахранени и преизпълнени от впечатления се оттеглихме в спалнята и скоро заспахме, пребити от умора.

- 2 -

          На следващия ден сутринта обсъдихме програмата, съставена от домакините ни за запознаване със страната. Няколко дни щяхме да пътуваме в радиус на 100 и повече мили от  градчето им за разглеждане на знакови старинни градчета с техните забележителности. Но по право  първи в редицата бе Нюпорт – тяхното симпатично градче. Още повече, че домакинът ни провеждаше семинар в Ковънтри и щеше да се завърне привечер.

            Оказа се че то има старинна и интересна биография. Намира се в графство Шропшир. Има около 12 хил. жители. Основано е от норманите, но има останки и от първобитни хора от времето на неолита. Мястото е било избрано, защтото е в близост до Via Devana, древен римски път от Колчестър до Честър. Средновековен Нюпорт процъфтявал от търговията с  кожи,  вълна  и риба и е притежавал правото за предоставяне на риба за кралската трапеза.През 1665 г. много сгради са били унищожени в голям пожар  и само някои от средновековните сгради оцеляват. Все още обаче остават доста старинни къщи, изградени на мястото на бившите Нормански парцели.  Това позволява  главните улици на Нюпорт да бъдат по-широки и по-малко претрупани, отколкото тези на другите градове на неговата възраст. Цените на жилищата в града са най-високи в областта и сред най-високите в страната,   поради наличието на добри местни учебни заведения и лесно придвижване до работа с удобни връзки към Бирмингам, Телфорд и Стафорд. Запазил е своя чар, като все още използват павета за настилки, а по-голямата част от магазините са малки  бутици .

Градът е имал широк спектър от религиозни обекти с течение на времето и това е видно от  броя на църквите, като най внушителна е „Св. Никола” в центъра на града. Той  е голям земеделски център, като има много ферми, заети със земеделие и животновъдство, по протежение на границата на Шропшир. Нюпорт е най-доброто място в графството по жилищни продажби. Голяма част от икономиката му се основава на образованието - частно училище, две обществени училища и един голям селскостопански университет на ръба на града, заедно с Регионалната академия на храните. Поради това  има оживен нощен живот за град с размерите му, главно благодарение на студентите от Университетския колеж „Харпър Адамс”, заедно с други студенти от Нюпорт. Множество от малки кръчми и барове, разпръснати нагоре и надолу по основната улица на Нюпорт довършват симпатичния облик на градчето.

На следващата утрин, след кратки приготовления се натоварихме в широката и удобна „Мазда” 626. Първи по ред бе град Шросбъри /Shrewsbury/ , център на графство  Шропшър, в района на Уест Мидландс .Той е  разположен на река Севърн и в него живеят около 100 хиляди  жители. Впечатли ни центъра на града, със запазени и непроменени средновековни улички. В града според туристическия справочник има над 660 исторически сгради от 15-ти и 16-ти век, от епохата на  Тюдорите, повечето  изградени  от дърво и камък. Разгледахме и построения от червен пясъчник Шрюсбърски замък и  Шрюсбърското абатство  - бивш  бенедиктински  манастир, основан през 1074 год. През вековете, градът поради географското си разположение  е място на много конфликти между английски и уелски  феодали. Особено е известна битката  между крал Хенри IV и Хенри Хотспър Пърси,  увековечена от Уилям Шекспир  в " Хенри IV”, част 1. Шросбъри играе важна роля в западната интелектуална история, тъй като е град, в който  е роден и израснал Чарлз Дарвин, автор на „Произход на видовете” и еволюционната теория за развитие на живите организми . В музея, с бронзов паметник на великия учен  пред сградата, са изложени експонати, разказващи за жизнения му и научен път. Градът е домакин и на едни от най-старите и големи цветарски  изложби в страната.

Още в началото на английското ни приключение ни направи впечатление непринудено-любезния стил на общуване и учудваща отзивчивост  на хората, когато нашия „гид” и домакин имаше нужда от упътване и ориентация. Дори и да не можеха да помогнат, не показваха признаци на досада и не дай боже – невъзпитаност. Ни следа от резервираност и високомерие. Хората в Англия въобще в голямата си част бяха много отзивчиви и добре изглеждащи, независимо дали бяха в скъпи костюми или джинси, риза и яке.

След излизането от Шросбъри се насочихме към мястото, станало причина за дългогодишния престой на домакините ни в Англия. Това е спортния център Лилишоу, където над 20 години приятеля ми - Матей Тодоров е основен двигател за издигането на английската акробатика от тогавашното аматьорско равнище до неоспорим световен лидер, делящ призовите места с традиционно първите руснаци. Бивши републикански шампиони и вице световни на двойка с брат си близнак Филип, завършват НСА и стават треньори. В навечерието на промените у нас, преди четвърт век подписват договори и остават - той в Англия, а брат му в САЩ. Под ръководството на сър Аткинсън, съпруг на небезизвестната спортна журналистка Вера Маринова, като президент, а той директор на направлението „Акробатика”, издигат този вид спорт до световните висини. В  Лилишоу ме водеше и едно искренно любопитство, породено от статия на жълтия в-к „Шоу”, че бившата наша сънародничка живее в най-скъпия дом от всички българи в чужбина. Може би намекваха за замъка, чиято снимка се мъдреше в статията. Видяното надмина всичките ми очаквания...

Lilleshall е село в Шропшир. Намира се между градовете Телфорд  и Нюпорт. Основано е през дванадесети век и руините от замъци са защитени като национално наследство.  Паметник висок  70-фута (21 м) е местна забележителност, която стои на върха на Lilleshall Хил и е издигнат в чест на херцога на Съдърланд. Lilleshall е заобиколен от земеделски земи.  През осемнадесети и деветнадесети век са изкопани сравнително плитки находища на  въглища  и варовик .  Тогава рода Съдърланд се превръща в едно от най-богатите семейства в Обединеното кралство. Но комара и жените са видели сметката и на това богатство. Последния представител на рода хуква след някаква жена в Канада и не се завръща. Имението на "Съдърланд" е продадено в периода между 1915 и 1917 г. и  в крайна сметка преминава в собственост на държавата като спортно съоръжение. Сега е „Lilleshall - Национален спортен център”, с  детско-юношеска школа към Футболната асоциация, и е  дом на британската гимнастика и стрелба с лък. Центърът е открит от Елизабет ІІ през 1951 г. тогава все още принцеса.

            Както е упоменато горе, в замъка на Съдърланд, който е вече почти 100 години държавна собственост са офисите на различните спортове и там работи моя приятел. В голяма двуетажна къща, в двора на замъка живее и нашата сънародничка Вера Маринова. Но не и в самия замък. Преди това в тази къща е живял и моя приятел Матей, преди да закупи къщата в близкия Нюпорт. Видяхме се и се запознахме със съпруга на Вера-сър Аткинсън, който се бе върнал от пазаруване от близкия търговски център в Телфорд. За съжаление тя отсъстваша. Беше в момента в родината на някакво мероприятие.

            Разгледахме замъка и обширния парк, достъпът до който е ограничен от охранителна фирма само за правоимащите. Възхитихме се на огромните секвои и дъбове, като един от тези великани бе на няколкостотин години. Въпреки, че бе поразен от гръмотевица, бе започнал да се разлиства, а няколко души не можеха да обхванат могъщия му ствол. Алеи с цветя и разточително разцъфтели храсти, басейни и водоскоци радваха окото. Обсолютно спокойствие, тишина и чистота и само от време на време пробягваха младежи и девойки за ежедневния си крос. Извън парка бяха няколкото футболни игрища и тенис кортове. След като се запознахме със замъка и парка, разгледахме и огромната спортна зала, за тренировъчна и състезателна дейност със всички модерни съоръжения. Наистина е чест и удоволствие да се работи в този спортен комплекс.

На връщане в Нюпорт - базата за туристическите ни набези, минахме през търговския комплекс на Телфорд, където се освежихме, ние с кафе, а те разбира се с чай и поразгледахме многобройните магазини и най-вече комплекса за цветя, разсади и градинарска техника, в който съпругите ни се нагледаха и наприказваха до насита  по близката до душата на всяка  жена цветарска тематика. След това домакинът тържествено обяви, че рано сутринта на другия ден потегляме за замъка Чатсуърт, един от най-красивите и богатите в цяла Англия.

- 3 -

            Оставихме домакинята да се оправя с къщната работа и през добре подържани пътища се насочихме с Маздата към въпросния замък. Преминахме през редица китни села и малки градчета, които по никакъв начин не могат да се сравняват с нашенските по уреденост, архитектура  и представителност. Навсякъде абсолютен ред, чистота и спокойствие. Почти не се срещат безделничещи хора. Фермерите се движеха по шосетата с чисти трактори и сенокосни машни за буйно избуялите ливади и рапични нивя. Никой не ги притесняваше с клаксони. Периодично се отбиваха в ляво и даваха път на колоната.

И това което ме порази като гръм. В разстояние на над 100 мили, по протежение на пътищата пасяха хиляди крави, коне и овце. Почти всички овце бяха обагнени с по едно-две агнета. Пасищата оградени с импровизирани, бих казал символични каменни дувари, високи около метър, както и километри плетове от нискорастящи подстригани храсти. Другаде, километрични, също толкова високи огради от кръстосващи се дървени ребра. Нямаше високи мрежи и каквито да било сериозни препятствия. На два, три метра от банкета на шосето спокойно пасат денонощно, неохранявани от абсолютно никой. Обясниха ми, че след като изпасе в достатъчна степен тревата от един участък, стадото се премества в съседния, докато в другото място тревата или  люцерната почива и порасне  отново. Не видяхме жив пастир. Как спят  тези стопани? Никой ли не им краде нощем агнетата, пасящи на метър-два от банкета на пътя? Ако това е у нас, нашенските братя роми, а и не само те,  с поглед ще ги изпият от пасището. Посред бял ден разбиват на хората кошарите и хиляди агнета по Великден и Гергьовден стават курбан на крадците. То бива абдалък, но чак толкова!? Може би именно в това е огромната разлика между техния и нашия крадлив манталитет. Обаче STOP!!! Тук пред всеки частен имот стои табелката „Privat”, предупраждаваща, че престъпвайки границата, вече си на чужда територия и можеш да попаднеш под мерника на пистолета или пушката на стопанина. Без всякакви юридически усуквания. За реда бдят и десетки хиляди камери на невидимия Биг Брадър. Именно по тази причина Англия е страна с добър обществен ред и високо развито и проспериращо селско стопанство, а българското село се превърна  в подобие на пустиня. Вече ми светна, защо англичаните са любители на пейзажите тип „Пасторална идилия”.

Всъщност дворецът Чатсуърт /Chatsworth/ е  в Северен Derbyshire - Англия, на 9 мили  западно от Честърфийлд.  Ех, цигарите „Честърфийлд”, достояние само на параходаджии, тираджии и митничари навремето. Наближихме замъка. И в неговите околности пасяха стотици овце с агънцата си, и пак никой не ги вардеше. Пресякохме красив дъговиден каменен мост и се озовахме пред огромния паркинг на замъка. Той е седалището на херцога на Девъншир, дом на дуковете Кавендиш от 1549.г. насам. Разположен е на източния бряг на река Derwent сред прекрасен парк, и заобиколен от гористи и скалисти хълмове. Притежава уникална колекция от безценни артефакти, мебели, тъкани гоблени, картини на стари майстори,  неокласически  скулптури,  средновековни книги и други предмети. Чатсуърт е избиран за любим  туристически обект на Обединеното кралство на няколко пъти.  Основан е при царуването на Едуард Изповедник - владетел от викингски произход. От 1549 г. е собственост на Сър Уилям Кавендиш, ковчежник на Камарата на краля.   Дизайнът на южния фронт на основната сграда е революционен за английски замък, без тавански помещения и островърхи покриви.

Шестия херцог (известен като "бакалавър Дюк") е страстен пътешественик, строител, градинар и колекционер, който трансформира Chatsworth. През 1811 той наследява титлата и осем големи имоти;  Тези имоти обхващат 200,000 акра (810 км ² )  земя в Англия и Ирландия.  На това се казва имот!!! През октомври 1832 г., принцеса Виктория (по-късно кралица Виктория) и майка и, херцогинята на Кент, посещават Chatsworth. Шестия  херцог е имал още една възможност да приветства Виктория през 1843 г., когато кралицата и принц Алберт  ги посещават отново. През 1944 г. сестрата на Джон Ф. Кенеди, Катлийн Кенеди, се омъжва за Уилям Кавендиш, маркиз на Hartington , по-големият син на 10-ия херцог Девъншир . Той е бил убит при военните действия  в Белгия по-късно през 1944 г., а Катлийн умира в самолетна катастрофа през 1948 г.

В една от залите имаше две старинни и елегантни, остъклени витрини /дали в стил „Чипъндейл”?/. В едната изложени златни, а  в другата сребърни сервизи за хранене. За златния се уточняваше, че е церемониален и не се ползва по предназначение. Естествено към тях и комплект, съответно от златни и сребърни лъжички и вилички. Явно потвърждение на поговорката - да се родиш със сребърна лъжичка, а какво ли и със златна в устата! И въпреки това, превратностите на съдбата са погубили горната двойка от „дюкове”.

Цената за подържане на замъка е около 4 милиона паунда на година, но се възстановява напълно от посещаващите го хиляди туристи. Дава препитание на над сто души обслужващ персонал. Chatsworth  разполага със 126 стаи и зали, почти половината от тях затворени за посетители. Съперничи по големина и разкош на дворците на всички европейски короновани владетели. А нашите, ако могат да се нарекат такива, не могат да се мерят и на малкия им пръст. Замъка е добре адаптиран, за да се даде възможност на семейството да живее самостоятелно в апартаментите си, а дворецът е отворен за обществеността. Градината на Chatsworth привлича около 300,000 посетители годишно. Тя има сложна комбинация на паркостроителство с различни характеристики от шест века насам и обхваща 105 дка. Паркът е отворен за обществеността безплатно, освен паркинг- разходите. Публичните пешеходни пътеки също преминават през гората над замъка. Отношението на херцозите по отношение на по-широки права за достъп са се променили значително през годините.  Тук е направена  филмовата адаптация по романа на Джейн Остин " Гордост и предразсъдъци " Обиколил доста музеи в Европа прецених, че огромната експозиция  от произведения на изкуството може да съперничи на всеки национален музей в света. Докато разглеждахме в парка оранжериите с екзотични растения се създаде малка суматоха. Разбрахме, че туристите са идентифицирали сред тях  американската кинозвезда Ума Търман и дори успях да я фотографирам от разстояние, заедно с компанията и.

След разглеждането на Чатсуърт и други дворци и замъци си дадох сметка за смисълът, който влагаше в думите си, преди много години чичо Митко, мераклия по тънката част от старата школа. Виждайки красива и добре запазена жена на възраст, той възкликваше възхитено: «Ех, стар замък, това е истинска жена...». Вече и аз на възраст, разбирам, че е напълно прав. Зад величествената и малко порутена фасада на стария замък се крие прекрасна вътрешна архитектура и дизайн, истинска съкривищница от произведения на изкуството, богати библиотеки, събрали мъдрост от столетия и духът на отминали времена.

            Така и зрялата жена те дарява с мъдростта на преживяното и житейския си опит. Дори и сексът с нея е спокоен, майчински успокоителен, но не по-малко страстен и вълнуващ. Защото тя знае цената на времето. Ех, ако младите разбират от истинските неща!

На връщане отделяхме по четвърт час за разглеждане на центровете на няколкото градчета – Стафорд, Утокстър, Честърфийлд, Мансфийлд, Ашборн и Матлок. Направи ми впечатление, че вместо разточително полагане на тротоарни плочи по уличните тротоари, тук в повечето случаи направо ги асфалтираха, като асфалта здраво се свързваше с яките бордюри и според домакина ни, това съчетание издържало десетилетия. Каква простотия и липса на чувство за „далавера” у тези англичани! Явно, тук не вирееха алчни общинари със „свои” фирми, които почти ежегодно да подменят калпаво произведените, почти без полагаемото количество цимент, трошливи тротоарни плочи. Така ежегодно, с „обществени” поръчки за милиони, у нас братски се дели бюджетната пица. След всичко видяно в замъка Чатсуърд, интереса вече бе със степени по-нисък и възприятията чувствително притъпени. Въпреки това, като японски турист направих дежурните няколко снимки на обекти, привлекли вниманието ми.

            Убедих се вече напълно, че Великобритания е красива, удобна и уредена страна. Страна със завидна социална отговорност у хората. Отговорност, чието следствие е реда и чистотата на обществените места. Особено в парковете. А изръсени от животни фекалии  няма, защото собствениците на кучета събират къкото на питомците си в безплатно поставените за целта пликчета и ги изхвърлят в също така удобно поставените кошчета.  След завръщаните ни, на празника на Светите братя бяхме на разходка в Морската градина във Варна и ми идваше не знам какво да направя всичките кучкари, които продължават да намират за най-нормално песа им просто да се изхожда, където му падне. Е, там песовете не серат където им е готино, защото веднага след това собственикът прибира лайната в торбичката и я изхвърля в кошчето. Няма фекалии и по друга причина – просто липсват бездомни кучета и котки по улиците.

-  4  –