Пришпорена от модернизацията и глобализацията, световната политика се преструктурира, съобразно с културните критерии. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идеологията и от отношенията на свърхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните такива: етнически, религиозни и цивилизационни.  Културни общности заменят блоковете от периода на студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика. В новия свят централен фактор, определящ съюзническите, или антагонистически отношения на дадена страна е културната идентичност.

Една страна може да избегне влизането в политически и военен съюз, но не може да се лиши от идентичност. Въпросът „На чия страна сме” вече е заместен с много по-фундаменталния - „Кой си”. Културната идентичност определя мястото ни в световната политика, нашите приятели и врагове. Когато се решава въпроса за идентичността, това, което има най-голямо значение за хората са кръвта, вярата, религията и семейството. Те се съюзяват с хора от сроден произход, религия, език, ценности и институции и се дистанцират от различните. Хората се връщат към своите корени и към отколешните си връзки, за да се защитят от неизвестността и различността. Като противодействие на глобализацията е процеса на индигенизация, т.е. възраждане на незападните култури и цивилизации. Успоредно с това икономическата тежест на Източноазиатския регион нараства и в близките години ще надхвърли тази на САЩ и Западна Европа.

Нагледен пример за тези противоречия е набиращия сила евроскептицизъм и резултатите от изборите за европарламент. Механичния съюз на страни с различни култури и степени на икономическо развитие се оказа изгоден само за страните от ЕС, имащи силни икономики, използващи останалите като донори на работна сила и пазар за стоките си. В същото време, на изток от Европейския съюз преди дни бе учреден съюз със същата абревиатура - ЕС, но с далеч по-всеобхватна територия и огромни ресурси – Евразийския съюз. С тенденция същия да го погълне и да се превърне в съставна част на БРИКС – гробокопача на еднополюсния свят, диктуван от САЩ. Тези геополитически процеси пораждат конфликти, които по същността си са не само икономически, но и цивилизационни.

            След Русия, най-многочислена и значима бивша съветска република е Украйна. През различни периоди на своята история за кратко е била незивисима държава, но през преобладаващата част на модерната епоха е политическа общност, управлявана от Москва. От 1684 г. когато водачът на казашкия бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обвързва с клетва към руския цар, до 1991 г. е част от Руската империя и СССР. Украйна, както и нашата страна е в разлом между две различни култури. Цивилизационната линия на разлом между Запада и православието от векове минава през сърцето на страната. В различни моменти от миналото западната част е съответно част от Полша, Литва и Австроунгарската империя. Голяма част от населението и принадлежи към униатската църква, практикуваща православни ритуали, но под върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци, говорещи украински език са националистически настроени. Населението на източната част е предимно православно и рускоезично. В началото на 90 – те години рускоезичните украинци за около 30 % от населението. Обучението на учениците в основните и средни училища се е водило на руски език. А Кримския полуостров с преобладаващо руско население през 1954 г. е предаден от Хрушчов на Украйна, като дар за присъединяването и към Русия преди 300 г.

            Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. Значителна част от руснаците в Западна Украйна се чувстват некомфортно и дискриминирани от враждебното отношение към тях. Това разцепление между Изток и Запад се изяви особено драматично тази пролет след събитията на Майдана, до степен на непоносимост. По думите на американски наблюдател „в този избор се отразява и кристализира разцеплението между европеизираните славяни от Западна Украйна и руско-славянската предства за това, което би трябвало да е Украйна. Това е не толкова проява на етническа поляризация, колкото на различни култури.”

            От началото на 90–те, между двете държава са налице сериозни проблеми с правата на руското население, черноморския флот и икономическите отношения. Дори се считаше, че още тогава е бил възможен въоръжен конфликт. Но при първостепенното значение на цивилизационата близост, проявите на насилие между руснаци и украинци се считаха за малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народи, които в течение на векове са били в тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спорни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на двете държави са принудени да работят за смекчаване на проблемите.

            Въпреки това, след всичко случило се напоследък вероятността за разцепление по линията на разлома е вече реална. С референдума от 17.04.2014 г., макар и непризнат още от международната общност, Крим се присъедини към Русия. Всъщност това не е първият референдум. През май 1992 г. парламентът на република Крим гласува за независимост от Украйна, но под натиска на Киев, отмени това си решение. Отново през май 1994 г. обстановката се нажежи, когато кримския парламент гласува за възстановяване на конституцията от 1992 г. т.е. за независимост от Украйна. Отново въздържаността на двете правителства не позволи изблици на насилие, а избора на проруски настроения Леонид Кучма за президент на Украйна два месеца по-късно блокира стремежа на Крим за отделяне.

            Още тогава тези избори показаха, че е налице възможност за откъсвана на западната част от другата Украйна, която все повече се движи в посока на Русия. Както се е изразил един руски генерал „Източна Украйна ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!” Всъщност остатъчната униатска и прозападно ориентирана Украйна може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но тази подкрепа би могла да стане реалност само, ако отношенията между Запада и Русия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от времето на Студената война. Прогноза, която вече е реалност.

  С приемането на България в Европейския съюз, западната цивилизация вече граничи по нашите граници с ислямския свят. Дори имаше твърдения, че положението в Югоизточна Европа ще наложи формирането на балкански съюз на православните държави, включващ Сърбия, България, Румъния и Гърция, за противопоставяне на инвазията на исляма.

            Турция вече притежава историческите предпоставки, населението, икономическото равнище, националната сплотеност, военни традиции и компетентност, за да стане държава-ядро на исляма. Но дефинирайки я като светска държава, Кемал Ататюрк за дълъг период предотвратява възможността да наследи Османската империя в старата си роля. Дълго време  дори не можеше да стане член на организацията „Ислямска конференция”, поради ангажираността си със светските принципи, заложени в конституцията и. Докато се определяше като светска държава, и бе отказвано лидерството на исляма. Но, какво би станало, ако Турция се предопредели, което става със стремителни темпове напоследък. Преди дни 61-годишния д-р Екмеледдин Ихсаноглу бе избран за генерален секретар  на срещата на Организацията Ислямска Конференция в Истанбул. На даден етап тя може да се окаже готова да отхвърли унизителната и разочароваща роля на просяк, молещ за членство в ЕС и да се върне към своята далеч по-внушителна и възвишена историческа роля на главен говорител на исляма, каквато е имала през вековете и противник на Запада. Фундаментализма в Турция е във възход. Под ръководството на Тургут Йозал, Бюлент Еджевит и сега на  Реджеп Ердоган, страната направи изключително големи усилия да се идентифицира с ислямския свят. Тя заложи много на етническите и лингвистични връзки, за да може да играе роля в Централна Азия, тя осигорява морална и материална подкрепа на босненските, албански и косовски мюсулмани. Сред мюсулманските държави Турция има уникална позиция поради силните си исторически връзки с мюсулманите в балканските страни, Близкия Изток, Северна Африка и Централна Азия, както и голяма маса имигранти в страните на Западна Европа. Възможно е Турция да разиграе сценария на Южна Африка, отказвайки се от светската си ориентация, като чужда на нейната същност по същия начин, по който Южна Африка се отказа от апартейда, за да се превърне във водещата държава на африканския континент. Преживяла и доброто и лошото на секуларизма и на демокрацията, Турция в не по-малка степен отговаря на условията да се превърне отново в лидер на исляма. Но за да стане това, тя ще трябва да отхвърли наследството на Ататюрк по-решително, отколкото Русия Лениновото наследство. За това е необходим държавник от ранга на Ататюрк, какъвто несъмнено се стреми да бъде Ердоган, за да превърне Турция от раздвоена държава в държава-ядро на исляма. Именно поради това САЩ се опитаха да му попречат, като провокираха чрез безредиците на площад Таксим сценария на цветните революции, но за сега това не им се отдава.

            И логично възниква въпроса: Къде сме ние в този геополитически  контекст? Както и Украйна, ние се намираме в геополитическия земетърсен разлом. Но в далеч по-критично положение. Хиляда и четиристотин годишната история на отношенията на исляма и християнството е бурна и изпълнена с войни и конфликти. Всяка една от страните олицетворява другостта. Конфликта между либералната демокрация и марксизма – ленинизма през ХХ век е само ефимерно и повърхностно историческо явление в сравнение с постоянните и дълбоко конфликтни отношения между исляма и християнството. Двете общности са от векове в състояние на съперничество и смъртоносна битка за власт, територии и човешки души. Само преди две десетилетия до самите ни граници бе войната в Югославия с кръвопролитния конфликт между хървати и босненци, сърби и косовари. Мюсулманите считат Запада за заплаха срещу вярата си. Схващат западната култура като материалистична, корумпирана, упадъчна и неморална, както и съблазнителна за правоверните. Те атакуват Запада, не заради придържане към юдеохристиянския модел като погрешна религия, а заради липсата на каквато и да е религиозност. По време на Студената война Западът характеризираше противника си като „безбожен комунизъм”. По същия начин мюсулманите гледат вече и на тях. Като на арогантен, милитаристичен, репресивен, брутален и упадъчен цивилизационен модел. Индивидуализмът, характерен за западната култура е източник на тези беди. Той унищожава природните ресурси, нахлува в живото им с вносните си продукти, филми и музика, които замърсяват ефира. Той е сила, която ги смазва и контролира. Основния проблем на Запада не е ислямския фундаментализъм, а самия ислям, една различна цивилизация, чието население е убедено в превъзходството на своята култура и страдащо от мания за малоценност на своята пред неговата мощ. Проблемът за исляма не е ЦРУ или Пентагона, а Западът, една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и демокрация и вярва, че неговата доминираща мощ му вменява в дълг да ги разпостранява в целия свят. Позовавайки се на Фройдовия „нарцисизъм на малките различия” в редица държави се увеличават смесените бракове между хора от различни религии, проявявайки секуларно късогледство. Хилядолетната човешка история показва, че религията не е малко различие.

            Разрастването на транспорта и комуникациите улеснява установяването на такива връзки. Миграцията установява диаспори в трети цивилизации. Ако приемем, че демографията е съдбата, то придвижванията на населението са моторът на историята. Те са протичали, както мирно, така и с насилие и войни. За около сто години над 100 млн. европейци емигрират зад океана, като почти две трети за САЩ. Всъщност те колонизират със сила и войни Новия свят. Износът на хора е най-важното измерение за възхода на Запада през последните 4-5 века. В края на 20 век се наблюдава различна и дори по-мощна вълна на миграция, но с обратен знак. Само до 2000 г. те са над 180 млн. и се дължи на модернизацията и техническото развитие, както и на политическите мерки на държавите, насърчаващи, или принуждаващи хората да се преселват. Емиграцията се превърна в самовъзбуждащ се процес, като основния и закон, формулиран от Майрън Уайнър е че „Миграционния поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си вторичин поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината приятели и роднини да емигрират, като им дават необходимата информация за това и им съдействат за намиране на работа и жилища. В резултат се получава глобална миграционна криза”.

            Във връзка с ниската раждаемост и демографската криза в развитите страни, същите законодателно поощряваха имиграцията от по-слаборазвитите страни с оглед поддържането на социалните и пенсионните си системи. Новите имигранти идват от незападни общества, предимно от ислямския свят, характеризиращ се с висока раждаемост и нетолерантност към западния начин на живот. Населението на приемащите страни вече се бои не от нашествие на армии и танкове, а на мигранти, говорещи други езици, почитащи други богове, принадлежащи на чужда за тях култура. Те се страхуват, че те ще им отнемат работата, ще се настанят в земята им, ще се издържат от социалните им помощи и ще са заплаха за техния начин на живот. Тези фобии както отбелязва Стенли Хофман се основават на истинските конфликти между културите и на загриженост за националната идентичност. Предизвикателството е демографско. Имигрантите осигурават близо една трета от раждаемостта в Западна Европа, а арабите над 50 % от тази в Брюксел – столицата на обединена Европа. Мюсулманските общности, не се интегрират към тези на приемните страни и дори не дават знаци, че това ще се случи, като не признават граници и са вече, като държава в държава. Във Франция думата „immigre” е синоним на исляма, който е втората по значение религия в страната. В Западна Европа антисемитизма към арабите е изместил този към евреите. Противопоставянето на общественото мнение срещу емиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват в актове на насилие и подкрепа на крайно десни партии и движения. Последните избори за Европарламент ясно показаха това и явлението е на път да взриви Евросъюза отвътре. Екстремистката периферия се ангажира с актове на насилие и тероризъм. Европейските и мюсулманските политически елити реагираха еднозначно на тези процеси, като в мюсулманските страни, правителствата придобиват все по-ислямистка ориентация, възприемащи религиозните символи и практики. В Европа вече и основните партии възприемат реториката на крайно десните, антиемигрантски настроени партии и прилагат предлаганите от тях мерки. Въпросът е не дали Европа ще бъде ислямизирана, а САЩ полатиноамераканчени, а в това дали и те ще се превърнат в общества на разлом на две отделни и категорично обособени общности от различни цивилизации. Което на свой ред зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в западната култура, доминираща в Европа и САЩ. От това следва, че продължителната и многочислена имиграция създава вече държави, разделени на християнска и мюсулманска общност. Ще се наложи те да платят цената на ограничаването на имигрантския процес, включващ провеждане на антиемиграционни мерки, с тежка социална цена, свързана с недостига на работна ръка и по-ниски темпове на растеж.

            Отдавна страната ни не е провинциалния оазис на Европа. Повече от четвърт от населението на страната вече споделя имигрантската участ в страните на Запад. В болшинството си като евтина работна ръка в непрестижни професии. Емигрантския натиск по границите ни ще се усилва, в стремежа на Европейския съюз, да го разпределя равномерно за всичките си членове. И никой няма да ни пита дали го желаем. Дори и „родната” ни еврокомисарка Кристалина Георгиева и подгласниците и в страната възторжено кудкудякат, че мюсулманските емигранти и родните ни мургавели са изхода от демографския колапс. Но, тогава от България ще остане само едно географско понятие! За добро, или лошо...

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg