Стигаме да същността на отчуждението, или алиенацията, както я наричат социолозите. Алиенация (в социалните науки) е онова състояние, при което е налице чувство за отстраненост и отделеност от обществената среда, или дори от себе си. От 1958 год. съществува тенденция термините „алиениран" и „алиенация" в медицинския речник да бъдат замествани с термините „болен" и „психична болест". Понякога се набляга на съвместимостта на капитализма с алиенацията. Но, така ли е? 

Силите на отчуждението са безлични, но огромни. И бизнесът и работника имат работа с безлични, но напълно реални гиганти. С гигантска конкуренция, с гигантски национален и международен пазар, с гигантски потребител, когото трябва да прелъгват и ловко да обработват, със синдикати и правителство. Всички те предопределят действията им. Отчуждението потиска, деформира индивидуалното съзнание, както и това на цели социални групи и класи. Пълната, всестранна удоволетвореност от труда, от живота е основата на щастието, към което се стремим. Сега положението, което заема индивида и личната му съдба, почти не се определя от личните му качества, от дарбите и способностите му. Всъщност участваме в обществения процес вече не като индивиди, а като класа. За това положението ни се определя от това на класата, към която принадлежим. Особено важна роля при обясняване на социалното отчуждение има формата на разпределение на материалните блага, като огромната част от тях се присвояват несправедливо по различни начини. Издълбана е дълбока пропаст между физическия и умствения труд, което увеличава дистанцията  между фактическото образование на трудособното население от една страна и обществено необходимото. И от там парадокса – излишно много университети и завършващи висше образование, без възможности за реализация . 

            В условията на закона за конкуренцията, науката и изкуството  също стават стока, а творците наемни работници. Публиката се отнася към артиста, музиканта и художника, пациента към лекаря, ученика и студента към преподавателя, като към такива. Но, за предприемача, или мениджъра те не са нищо повече от наемни работници, макар и високо квалифицирани и той владее техния талант и творческа сила. 

            Но и доброто положение на бизнесмена не е абсолютно и вечно. И то е относително. Макар и да е господстващ в икономиката, той не е напълно свободен по отношение на сляпата необходимост. Всеки отделен бизнесмен или мениджър наистина е в състояние да планира  и организира своето предприятие. Но, и той е подчинен на конкуренцията, анархията, икономическите кризи и най-фаталните им прояви – фалита.  

Самата ни държава е вече форма на социално отчуждение, понеже чрез нея се поддържат илюзорни форми, сурогати на общуване, които правят условията на живот и труд на хората нечовешки. Отчуждението на държавата ни от обществото е в това, че общия интерес, в името на който съществува е илюзорно общ. На негово място е застанал интереса на господстващата прослойка, която все повече изстънява. Държавата ни се е превърнала от формален защитник на обществото по конституция, във фактически защитник на тази прослойка. Това показва, че не само в отделните си органи, но и изцяло се е изплъзнала от контрола на обществото и е напълно отчуждена от него. 

На мястото на общочовешките ценности се настани стоковия фетишизъм – религията на съвременното ни общество. Стоките се втурват в пазара и като че ли сами се разменят, а хората и техните отношения, остават в сянката на вещите. Огромна роля в този процес играе рекламата, като все повече в стойността на стоките заемат разходите за рекламирането им. Необузданите реклами играят огромна роля във фетишизиране на съзнанието ни. Те умъртвяват човешката ни същност, замененят я с бездушни стокови фетиши. Крайния ни конформизъм е неразривно свързан с потребителското отношение към света и с лъжеоптимистични социални теории за обществения прогрес. Той руши обществения човек, намалява творческия характер на дейността му, убива личността, дискредитира моралната му стойност, руши нравстени, естетически и духовни ценности, създадени през вековете. Наложен ни е невиждан гнет – лична зависимост, извъникономическа принуда, съсловна йерархия и регионална затвореност в европейско гето. И вече седма година не сме допускани в Шенген и с Румъния сме в своеобразно гето! 

В съвременното ни общество разделението на труда приема все по-различни от класическите форми. Започнало от разделението на труда между хората, по нататък се превърна в разделение на труда между човека и машините. А при появата на автоматите, роботите, компютрите, човека постепенно става излишен придатък към тях. Остава малка група настройчици в симбиоза с тях, които се грижат за тяхното функциониране. Човека вече участва в производствения процес само в качеството си на съвкупност от обществени отношения. Икономически богатите и политически господстващи прослойки си присвояват по-творческите, висшите интелектуални видове труд, а за подчинената класа остава тежкия физически и неквалифициран труд, лишен от всякакъв интелектуален заряд. 

            Социално ангажираното дърдорене на медиите избягва да говори за огромните контрасти, невижданата до сега поляризация на обществото, за струпването на несметни богатства в ръцете на шепа олигарси, а от друга страна за неописуема мизерия и неграмотност. Дехуманизацията е ядрото на отчуждението в медиите, киното, изкуството. Основните насоки са изчезването от тях на човека като многопластова и сложна личност  и принизяването му до животно. Различните реалити формати от рода на „Биг брадър” и бълваната денонощно порнография са от основните оръжия в тази насока. Загубили народност, нация, класа, идейност, живеем не в реалния, а във въображаем свят, лишен от конкретност. Загубата на мярка за реалната обществена действителност за нормалния човек, за неговите мисли и чувства, лежи в основата на създаването на щампи, канони и конструкции, представящи живота му опростено и вулгарно. Стремежът е „освобождението” на човека не от всякакви, а от възвишени идеали. Цялата човешка история е доказала, че реакционните класи и сили създават упадъчни форми на идеология, изкуство и масова култура. Но тя показва също, че с времето техните „ценности” винаги биват измествани от прогресивната култура с общочовешко значение, служеща на непреодолимия обществен прогрес. 

Социалното отчуждение идва не като преследвана цел, а като нежелан отрицателен резултат на общественото развитие. Всъщност начина на производство на материални блага и формите на собственост са основата, върху която възникват, изменят се и се развиват, или изчезват едни или други форми на семейството, държавата, религиите, правото и морала. 

            Развитието на науката и техниката е неизбежно и постъпателно, както и това на обществото. Сам по себе си този прогрес не може да е причина за отчуждението. Още Гьоте пророчески е казал, че „машината създава и прекрасно и безобразно”. Но, все повече технологиите подчиняват човека на себе си духовно, морално, естетически и физически. Чак до степен на зависимост, идентична на абстиненция. Парадоксално е, че научни постижения и технологии, непознати в цялата човешка история водят до морален упадък, който далеч превъзхожда ужаса от последните времена на Римската империя. 

До изтласкването на социализма от световната политическа сцена се говореше за взаимното проникване на двете политически системи, на техните идеологии, култури и изкуства, за т.н. конвергенция. От близо две десетилетия тя е вече факт. Но, какво ни донесе всъщност реставрацията на капитализма? Болшинството от хората на гърба си осъзнаха реакционната му същност и хищническо лице. Спомниха си, че социализма правеше хората независими от стихията на пазара, безработицата, кризите, превратностите и страха за утрешния ден. Те бяха и социално равноправни, като хора от всички слоеве на народа можеха да бъдат представени в органите на държавната власт, да се трудят, да се учат, лекуват и почиват. Липсваше антагонистичната противоположност между града и селото, между физически и умствен труд. Резките контрасти постепенно бяха преодолявани е бе създадено сравнително хомогенно общество. Грижата за обществото и отделните му прослойки, бе превърната в лична грижа на хората. Именно това поражда съществуващата носталгия към близкото ни минало у по-старото поколение. С пълното съзнание за ограничаването на личната им свобода тогава. 

След политическите промени икономиката ни се срина и в резултат стотици хиляди хора останаха безработни и се озоваха на социалното дъно. Десетки, а може би стотици професии бяха изтрити, заедно с приватизираните и насилствено фалирани предприятия. Трайно безработни са стотици хиляди, предимно млади хора. От екзотика, клошарството се превърна в ежедневна картина на материално и социално падение. Според социологически изследвания, почти половината от българите виждат като единствен изход за оцеляване емиграцията. От прекрасната си родина, в която няма война, природно бедствие, масова епидемия, или природнен катаклизъм, а само страх от бедност и невъзможност дори за обикновенно физическо оцеляване, а камо ли за разширено възпроизводство. В последните години Терминал 2 на летище София стана нарицателен,  като трамплин към мечтаното от мнозина емигрантско бъдеще. Не, че и останалите КПП – та остават назад в трансфера на човешки материал. 

Но, у всички – емигрирали и останалите в страната наблюдаваме едно раздвоение на съзнанието. И парадоксално. То не отслабва, а се  усилва от наличието на съвременните средства за комуникация – стационарни и мобилни телефони, социалните мрежи на интернет  и разбира се СКАЙП. В който илюзията за личностно присъствие е пълна. Но... в двуизмерен вид. Цената е алиенацията и шизофренията на погубеното поколение, живеещо в двата свята – на новата и истинската си родина. А крайния потърпевш е България. Защото тя загива. И  в заключение отново цитирам стиховете на Румяна Симова емигрирала в Нова Зеландия, които заместват цялото ми многословие:

СКАЙП