ЗА ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ – КАНДИДАТИ ЗА СЛАВАТА...

  Част ІІ

                

 

  

            Зачетох се в първото издание на “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше от 1905 г. и на тази тънка книжчица, издадена през 1941 г. и описваща семейната и лична драма на Лев Толстой, състояща се основно в краха на безграничната му вяра в човешката добродетел. Породена от духовната, но не и физическа изневяра на съпругата му София Андреевна, влюбила се в младия композитор и музикант Танеев, след като го е дарила с 13 деца и 6 внуци към момента. Също  и от разочарование в несбъдването на социалните му проекти и вижданията му за демократизиране на политическия живот в Русия.

Когато Гьоте навършил 80 г. получил безброй поздравления от почитатели на литературния му талант, включително и от много августейши особи. Поглеждайки назад във времето, увенчания с лаври старец възкликнал: „Der faeirlichste Tag" (най-празничния ден)! А Толстой? На другия ден след 80 годишния си юбилей,  той избягал без да се оглежда от дома си, и от славата, и от покровителите и от спомените си. На осемдесет години, с нечувана слава на мъдрец, писател и пропроведник, какво повече му трябва на човек? Дълго преди юбилея, написва в дневника си: „Често си представям героя на Историята, когото искам да опиша. Това е човек, например възпитан в кръга на революционерите, отначало революционер, после народник, социалист, православен, монах в Атон, после атеист, семеен човек, духоборец. Непрекъснато нещо започващ и захвърлящ го, без да го довърши. Хората му се присмиват. Не е направил нищо и накрая умира в някаква болница. И докато умира си мисли, че нищо не е направил в живота си. А той е светец”.

Така е говорел и след двадесетина години в деня след юбилея си, когато крадешком напуска насред зима дома си, с торбичка на рамо, като последния мужик.  След няколко дни умира от възпаление на белите дробове в никому неизвестната гаричка Астапово. Така, той е добавил заключителната фраза в историята на собствения си живот.

Хората, които много говорят за праведност, рядко наричат самите себе си праведни. Но, това разбира се не означава, че те не се смятат за такива. Обратно, да вярваш, че праведността е последната цел на човека, и да смяташ себе си повече от останалите за причастен към праведността, кой доброволно би постъпил така? Обикновенно, онзи, който търси праведността, рано или късно я намира. Факта, че я търси, доста скоро го убеждава в собствените му заслуги и дарования. Защото, видите ли, всички си живеят безгрижно, а аз страдам духовно и търся. Излиза, че стоя високо над тълпата. Едва ли ще намерите и един проповедник, който да не бичува тълпата и народа и който съзнавайки правото си да бичува, да не намира духовно удоволетворение от това. Дори и хора като Толстой, Достоевски и Ницше, на са се отказали от правото си да корят и да поправят ближните си. По принцип това не е някаква беда. Защото животът им е бил изпълнен с много трудности и преследване на високи цели и никой не би дръзнал да ги укори, че всъщност са живеели като всички, но са търсели утеха, или отдих в съзнанието си в своята справедливост. Лошото е това, че често техните читатели, и то от най-добрите и образованите са съблазнявани от тяхната слабост, от това, което в тях е „човешко, твърде човешко” според Ницше. Не напразно Пушкин е написал:

 

 ...пока не требует поета

к свещянной жертве Аполон

Меж детей ничтожнъых мира

быт может, всех ничтожней он 

 

      Именно Толстой и Ницше особено силно са чувствали, как се цени праведността от хората и колко нищожна е тя пред Бога. Ницше е написал „Отвъд доброто и злото”, а в последните си произведения Толстой разказва, колко го е измъчвал и му е пречил да живее непрекъснатия стремеж към праведност и желанието да се чувство по-добър и по-висш от другите. А именно в Толстой и Ницше търсят опора онези, които се нуждаят, както гладния от храна,  от вяра в изключителната си правота. Когато Толстой и Ницше са сочели сламките в очите на ближния, това им напомняло за гредите в собствените им очи. Техните читатели се заразяват от патоса им в разобличаване на тълпата и вярват, че той е източник на пророческата им дарба. Те е трябвало да виждат дребните неща в ближните, за да не забелязват проблемите в себе си. И днес хората, особено писателите и поетите изпитват острата необходимост да повярват в своята изключителна правота. И това, след великани на духа, като Толстой и Ницше... Почти всеки писател вярва в своето провиденческо предназначение, или казано иначе, живеят с илюзията, че макар и често да се надсмива над останалите си колеги, и те не по малко от тях вярват в своето предназначение и истина. 

Така ли е било винаги, или сега е станало така? Или, може би, така трябва да бъде? Или, може би това е нужно Богу, който иска да не бъде разкрита последната Му тайна и развива в тях самолюбие, което ги тласка да приемат първата им попаднала илюзия за последна истина. Дава ни и специфичната слепота, която ни пречи да се видим в огледалото, но ни позволява да се вглеждаме в другите. Или, може би тук се крие нещо друго?  А може би е дошло времето да се събудим от здравия смисъл и на мястото на еднаквата за всички ни действителност да поставим като наша естествена среда, пресичащите се и взаимоизключващи се илюзии.

А иначе е крайно интересно да се съзерцава зрелището на борбата между многобройните претенденти за славата, досущ като  средновековната война за Испанското наследство. Не напразно е казано по повод размислите на най-мъдрия от всички смъртни (Соломон), който имал непредпазливоста, в края на дните си да сподели с хората своята песимистична равносметка за живота: „А освен всичко туй, синко, пази се от това – да съставяш много книги, то няма край, и много да четеш, то е уморително за тялото” (Екл.12:12).

Това предупреждение, няма спор, е правилно. Но, както е известно, някои не могат да се спрат...

 

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg

 

 

 

се сетих за онази проповед, в която Исус казва: "Блажени нищите духом", понеже хиляди са опитите да се интерпретира посланието й. Отсъствието на всякаква гордост, надменност и потребността от "просиш" духовен мир са нещото, което ни доближава до Бога.

Затова Толстой е наистина голям,ама в руската литература има двама балажени според мен, огромни световни писатели. Гогол и Чехов.

За да не ставам скучен. При него ехти като ерихонска тръба сакралния глас от дълбините (de profundis) на духа . А Чехов и Чаплин са изразителите на "малкия човек", който е маята на света и в творчеството и поведението си са го доказали.

Брависимо! Колко хубаво е погледната отстрани, а и от раменете на титаните, несвестната Глория мунди. ;)))
Поздравявам Джани Мъдрари с безсмъртното стихотворение на Джани Родари:

"Понеже мнозина живеят със мания
да носят отличия, титли и звания
със съответните към тях обръщения,
„Ваши Милости“ и „Ваши Почтения“,
предлагам: тоз, който със своите лъжи
е добил по-голяма известност,
да се уважи
с обръщение „Ваша Безчестност“.
Тоз, който се счита над всеки закон
сякаш крал е във своето кралство,
да бъде наричан — то се знае, с поклон —
„Ваше Нахалство“.
Следват: „Ваша Пъзливост“,
„Ваша Крадливост“,
„Ваша Фалшивост“
и „Ваша Бъбривост“,
и още толкова, и тъй нататък,
и този мой списък знам, не е кратък,
но ако бъде в парламента прието
да се титулува така всеки в лицето
(дори някой пъзлив
да бъде против,
някой зъл да не ще
своя ранг въобще).
поне ще се знае,
в тази наша държава
кой точно какъв е
и какво заслужава."

В същност в "Приключенията на Лукчо", който не базари Дон Домат и всички благородни Мандарини и прочие плод-зарзавати е първият ми урок по социална справедливост. Благодаря ти за припомнянето, миличка!

Това е типично състояние при което виждаш сламката в очите на другия, а не гредата в своите .... Тази максима е валидна основно за политиците, но тя е допусната от самия Създател, който има претенции да ни е създал по свой образ и подобие !?