КРОКОДИЛСКИ СЪЛЗИ ЗА  ЖЕРТВИТЕ В ПТП...

                                     

 

Има една крилата фраза, че новата клечка измества старата, което е особено актуално за медиите по света. Които във вакханалията на Ковид пандемията, днес мимоходом отбелязват, че  третата неделя на месец ноември се отбелязва като Световен ден за възпоминание на жертвите от пътно транспортни произшествия. Решението за това е от 26 октомври 2005 г. на Генералната асамблея на Организацията на обединените нации, което сочи важността на проблема, който е глобален за света. Календарният ден за възпоминание тази година е днес -15 ноември. Статистиката за страната през изминалата 2019 г. е, че при 6 730 тежки ПТП са ранени 8 499, а загиналите са  683 души.

Ровейки се в старите ми публикации по темата се натъкнах на мейл, който съм изпратил на журналиста Милен Цветков през 2012 г., по повод негово предаване по темата за точещите се съдебни саги и закъсняло, или никакво правосъдие за жертвите в ПТП. Абсолютно неадекватно тогава бе изказването на  водещия, че тези години на преход били миг от историята и още доста ще чакаме справедливост. Отговорът ми бе, че всъщност хората искат справедливост тук и сега. Незабавно! Още повече, че законодателството преди 10 ноември бе направо сурово спрямо извършителите на този род престъпления, а присъдите почти светкавични, в рамките на няколко месеца, до година. Знам, защото лично съм участвал в разследване на такива в продължение на 32 години работа в полицията. По ирония на съдбата и Милен стана една от хилядите, но знакови жертви  на тази съвсем истинска световна пандемия и на умишлено разтакавано съдопроизводство с оглед на безотговорната личност, но богатите родители на убиеца му.

Тази ми съпричастност към темата е обяснима, защото и нашето семейство стана жертва, загубвайки най-скъпото – детето си. За разлика от много други, тази загуба освен че ни покруси, но и ме мобилизира, за да осмисля случилото си. Плод на размислите ми са редици публикации в блога ми и в социалните медии, но основно споделеното в новелата „Балада за младия рокер”, издадена в два скромни книжни тиража и широко разпостранена в електронен вариант в мотористките сайтове, вкл. и в САЩ. Обхващаща цялостно проблема от пръкването на рокер в семейството, опитите за обуздаването му, нелепата катастрофа, реанимацията, смъртта, донорството на жизнени, така желани и търсени за трансплатация органи на млади щураци. С желанието си, на всеки взел книжка за водач на МПС да му се подари тази тънка и безумно евтина книжчица от 130 страници (около 1.50 лв при тираж от 2 хил. бр. нагоре). Както в поговорката, да се удари символично една  пръчка „на голо” на новия водач, преди да е счупил стомната.

Но, голямото ми разочарование е лицемеирната „съпричастност” на официалните държавни и обществени органи и организации, както и на медиите, гонещи тираж и рейтинг и пърхащи повърхностно по този жесток проблем. Обсебен от мисълта за значимата и благородна цел на вече написаното произведение, реших да потърся съдействие именно от държавните и неправителствени органи и организации за издаването на тази книжка, без претенции за авторски права. Конкретно от тези, които днес по-най лицемерен начин ще демонстрират пред медиите фалшивата си съпричастност и загриженост. Изнасяйки данни за мероприятия, снижаващи броя на катастрофите, за милионите, похарчени за техника и съоръжения. И в същото време, пренебрегващи най-важното – промяната на съзнанието на милионите водачи на МПС в страната ни.

Както винаги, „загрижените” за народа ни политици и общественици ще разиграят етюда на „опечалени” от горката участ на загиналите и осакатени хиляди наши синове, дъщери, братя, сестри, майки и бащи, или просто приятели. Именно тези, които сключват съдебни споразумения с убийците и оставащи потърпевшите без справедливи обезщетения, или елементарно възмездие. Налагащи условни присъди на масови убийци!  Но не им вярвайте! Лично аз отдавна съм загубил всякакво доверие в тях. Защото са емоционално и социално студени и безразлични към съдбата и участта на народа си.

 А аз, в този ден ще повтарям за кой ли път тези скръбни думи:

Моят син няма да дойде при мене.
Аз ще отида при него.
Моят син е на прах,
и го носи вятъра,
и той гали лицето ми
и ми е хубаво, толкова хубаво!
Всеки ден сядам
на дългите пейки в парка
и минават хора, деца, и жени,
и ме милват с присъствие.
и са чужди хората.
Не, той няма да дойде
всред хората.
Но аз ще отида при него...

 

 

Разплака ме !
Твоят син и моят са заедно сега .

И двамата щастливо ни гледат отгоре с лека насмешка...

Разкърти ме с този постинг.
Господ да прости децата ви и те да ни прощават!
Босия защо писа толкова,гладува и стачкува. Малко го подкрепиха.
Ех ...