ДА ХОДЯ ПО СЕБЕ СИ, ИЛИ НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ?

                            

Запомнил съм от стари хора, изчезналият вече израз - „Отивам по себе си”, означаващ -  отивам по нужда. Има една характеризираща ни поговорка -  „Акъла на българина идва когато бяга, или когато се...е”,  с извинение. И аз не правя изключение от народопсихологията ни. Преди няколко дни, брата Зуки ме въдвори за седмица в тоалетната ли, в карцера ли на Facebook-а си, за  да охлади разгорещените ми страсти и принуди към благовъзпитана „политкоректна” реч. Всяко зло за добро, не съм първия, няма да съм и последния. Поучително е да знаеш как се чувстват глухонемите и тези с отрязан език, четейки всичко в клюкарника и да чувстващ непреодолим сърбеж в това, което ти е отнето - правото на глас. Горкия Доналд Тръмп...

Разхождайки се около вилата се уверих, че всички ние се чувстваме така добре сред природата, защото тя няма никакво мнение за мен и за всички нас въобще. Колкото и надалеч да се простираме в познанията си, колкото и знаещи и обективни да се смятаме, в края на краищата се сдобиваме само със собствената си биография. Някои хора са така самодостатъчни и така са свикнали със самотата си, че въобще не им идва на ум да се сравняват с другите. В спокойно настроение и приятен разговор със себе си и дори със смях и хумор водят монологичното си съществуване. И дори понякога трябва да бъдат принуждавани да излизат от присъщата им ненатрапчивост. Трябва да се уважава това усамотение и да бъдат оставяни на спокойствие, без да бъдат съжалявани за това.

Да живееш, или да изживяваш? Такива хора умеят да оползотворяват своите ежедневни и уж незначителни изживявания. И то така, че те се превръщат в благодатна почва, от която могат да жънат и по три реколти. Други, а колко много са те, понесени от медийния, стихиен  порой на чужди съдби, на чутовни партийни, идеологически и международни събития, плуват леко по повърхността на живота, като коркови тапи. Това ме изкушава да разделя обществото на малциннството, което от малкото може да направи много и на мнозинството, което от многото не правят нищо. Така се натъкваме на магията на медийните и властови фокусници, способни да сътворят от нищото свят, както и да превърнат света в нищо.

Всички идеалисти си въобразяват, че нещата на които служат и в които вярват, са значително по-важни и добри от останалите и не искат да повярват, че техните идеи се нуждаят от същата воняща тор, както и за основанията на останалите хора. Живеем в епоха, когато културата може да загине от средствата на културата. Някой държи на мнението си, като си е въобразил, че е стигнал сам до него, а друг е достигнал с усилие, за да го разбере. И двамата се гордеят с това, но от суета. Който се основава на традиционното става жертва на изключителното. Оставайки в него, ставаш негов роб. И в двата случая сме жертви.

Неприятния характер, излъчващ подозрителност, изпитва завист към всяка сполука на колеги и близки, брутално избухва към изказващите друго мнение и по този начин показва, че е на по-долно ниво на култура. Следователно той е анахроничен и ретрограден човек, защото е характерен за времето на юмручното право. Има хора, готови да се радват на ближните и навсякъде печелят приятели, съпричастни са на новото и на успехите и почестите им.  Те не претендират да са единствените познаващи истината и това са тези, устремени към по високото стъпало на културата. По тази причина едните обитават  по-високите етажи и по възможност са по-далече от дивия звяр, беснеещ под фундамента на културата, затворил се сам долу в подцемието.

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Всичко разбрах...:)
само едно не ми е видно в това творение на изкуството....откъде се пуска водата????
Да няма инсталиран варел с вода отзад????
Или си носиш кофата с теб?:))))

Липсва ми бруталното ти чувство за хумор. Ама там у Люксембургско, можете високомерно да си го позволите спрямо "матриала" тук. Но, вие от Запада, пардон от Видинско сте си такива. Препоръчвам ти една много смешна книжка "Лейди Гергана", която описва типажите от Северозапада. Щях да се напИкам от смях...