Основното противоречие между индивида и обществото е, че индивидът се стреми към стабилност, а обществото към развитие. 

Много хора изискват идеологията да им бъде сервирана на сребърен поднос. Те чувстват и казват съвсем правилно, че обществото е загубило целта на развитието си. Простото поемане на глобалното лидерство от Съединените щати или повишаване на качеството на живот до ниво на свръхконсумация не може да бъде цел на обществото, въпреки че е приемливо като цел за по-голямата част от неговите членове. 

Грешката на търсещите идеология е, че идеологията не може да им даде целта, от която се нуждаят. Всички известни съвременни идеологии са били неразривно свързани със съществуващата политическа и икономическа система, която наричаме капитализъм, но която се е променяла многократно от края на XV - началото на XVI век до наши дни. Последните ѝ промени се случиха пред очите ни. Капитализмът от третата четвърт на ХХ век  е коренно различен от съвременната организация на обществото и производството. Тези последни промени ни сочат, че настоящата криза е последната за тази система – криза, която не може да бъде преодоляна в нейните рамки. Системата се основаваше на концепцията за „неприкосновеност на частната собственост“ и свързаните с нея свободи (лични и икономически). В съвременния свят обаче както неприкосновеността на частната собственост, така и личните свободи постепенно са деградирали. 

Обществото, изправено пред криза, причинена от изчерпване на възможностите на системата, изисква от държавата по-активна регулаторна намеса както в икономическите, така и в социалните отношения. Всъщност, то доброволно се отказва от своите права и свободи в полза на държавата и дава на държавата картбланш за всякакви ограничения, при условие че държавата стриктно ще спазва волята на мнозинството.

Всички известни идеологии са неразделна част от една остаряла система. Нещо повече, всички те вече са имали шанс да осъществят идеите си и всички са се провалили повече или по-малко кърваво. Точно сега, пред очите ни приключи провалът на неолибералите, които проповядваха всеобща толерантност, права на малцинствата и дискриминация срещу мнозинството. 

Марксистите сакрализираха „научния характер“ на своята теория, както и фашистите претендираха за свещен „научен характер“ за своята. Съвременният неолиберализъм е плод на дълги „научни“ търсения на университетите от Бръшляновата лига. В крайна сметка всички идеологии прилагаха еднаква схема: Свещен лидер, притежаващ някакви специални познания, заобиколен от съратници, проповядващи на масите идеи, близки и разбираеми за тях.

Резултатът от експериментите на „идеолозите“ с държавно изграждане се оказа катастрофален – всички „идеологически“ системи се сринаха.

Последното нещо, което ярко си спомняме, беше опитът да се спаси СССР и социалистическия лагер. Хората интуитивно и правилно усещаха, че не са били обречени като държави. Но като идеологически проект бяха обречени. Единственият начин да се спаси системата и да се проведат успешни реформи беше да се изостави идеологията.
Това, което Дън Сяопин разбра и направи, когато заяви, че „цветът на котката няма значение, ако лови мишки”, никога не беше разбрано от съветските реформатори – нито от Горбачов и неговия екип, нито в останалите соц. страни. Спорът между тях беше само за това каква идеология (комунистическа или неолиберална) е необходима. Но трябваше само да се деидеологизира политиката по принцип – не да се изтръгне властта от държавните структури, а да се деидеологизират партийните структури, като най-накрая се интегрират в държавния апарат, както това направи Дън Сяопин. 

Сега Тръмп се опитва да се превърне в Дън Сяопин за Запада. Но той би могъл да стане и Горбачов. Не е случайно, че тръмпизмът често е сравняван с перестройката. Американският елит е не по-малко идеологичен от постсъветския, а европейският е дори много повече. Следователно Западът днес следва същия път, по който Горбачов водеше СССР. В началото на 80-те години на миналия век КПСС вече бе осъзнала невъзможността за изграждане на комунизъм, липсата не само на план, но и на реална научна основа, и утопичния характер на целия проект. Но вместо да изостави провалената идеология и да започне да живее според прагматичните държавни интереси, реши да запази „постиженията на социализма“, за да изчака възможността да направи нов скок към комунизма. 

Западът сега се опитва да направи същото: да запази системата и да изчака по-добри времена, когато ще бъде възможно да започне всичко отначало. Но опитът за запазване на една политическа система винаги е причинен от навлизането ѝ в системна криза.  Всъщност, видяхме всичко това през последните години на СССР. Въпреки огромните усилия, положени за коригиране на ситуацията, тя се влоши стремително, а ресурсите буквално се стопиха, погълнати от безсмислени опити за опазване. 

Сега същото се случва и на Запад. Опитвайки се да запази системата, Тръмп, след като се примири с временната невъзможност на САЩ да осигуряват ресурси чрез канибализиране на останалата част от системата (Русия, Китай, другите страни от БРИКС), премина към опит за поглъщане на центъра на системата (ЕС и другите близки съюзници на САЩ). 

Може това да е от полза за Съединените щати (макар че е съмнително), но за системата подобна борба е разрушителна, независимо кой я печели и дали изобщо има победител. Първо, това хаби и без това оскъдните ресурси. САЩ харчат повече в перманентни войни, отколкото биха могли да спечелят от хипотетична победа. Второ, Вашингтон няма да може сам да се отърве от хегемонията, която не би могъл да постигне заедно със съюзниците си. Трето, европейските елити, за да се спасят, могат да променят външнополитическата си ориентация, засилвайки опозицията спрямо САЩ и правейки геополитическото положение на Америка безнадеждно (от гледна точка на възстановяване на хегемонията). По-вероятно е обаче самите европейски елити да се променят и е възможно това да се случи чрез употреба на сила и с неясни перспективи за Съединените щати. Като цяло, ориентацията на „реформите на Тръмп“ към запазване на системата неминуемо води до увеличаване на ресурсния дефицит и неизбежното ускорено разрушаване на системата.  

Не бива да се радваме на това, тъй като системата е глобална и всички останали, бидейки част от нея ще усетят последствията от нейния колапс. Друго нещо е, че за Русия и Китай, които са в периферията на системата им, и не са натрупали такъв товар от противоречия и задължения, не би трябвало да са толкова катастрофални за тях, колкото за американо-европейския и център.

Освен това, с минимален късмет и правилен подход, може да се появи добър шанс за нова система, за която все още не знаем нищо, освен че тя трябва да възникне на мястото на старата.  

Защото никога, нещо не възниква от нищо.