„Синият диамант на надеждата” е най-загадъчният скъпоценен камък в света. Всички човешки страсти, високи и ниски, са преминали през него. Не е чудно, че е наричан Диамантът на човечеството. Но историята на една от последните собственички на синия диамант е мистична и почти невероятна.

Късно през една майска нощ на 1912 г. Евелин Маклийн, известна нюйоркска красавица, се втурнала в църква близо до дома си и се обърнала към свещеника: „Искам да благословя този злощастен камък!“ И красавицата рязко откъснала от огърлицата си – огромен, сапфирено син диамант, заобиколен от искрящо разпръснати малки камъчета. Свещеникът мълчаливо го поставил върху кадифената възглавница, вдигнал кръста и... изведнъж всичко наоколо извило с  писък, като в страшна приказка, а камъкът засиял със зловещ син пламък...

Прозвучала гръмотевица. Дъжд се излял от небето. Счупено стъкло се посипало от прозорец на църквата. Евелин изкрещяла, ужасено. Но отеца не се поколебал; Ръката му отново прави кръстен знак над зловещия син диамант. Отново и отново. И всичко утихва...

Евелин се върнала у дома, едва жива. Тя пъхва огърлицата с прочутия си диамант на тайно място, колебаейки се дали да го носи. О, защо изобщо бе купила този ужасен камък? В края на краищата, тя беше предупредена, че той носи само нещастие на притежателите си. Но дали сериозно е обмисляла това преди две години, през 1910 г., когато съпругът ѝ я заведе в Европа за да се забавляват? Обратно в Париж, Евелин Маклийн, тогава 24-годишна американка, се опитвала да се забавлява колкото може повече. Не пести нито усилия, нито пари. Какво има да се спестява? Дъщеря на милионера златотърсач Том Уолш, Евелин е „неприлично“ богата още от детството си, а сега се беше омъжила за красивия Едуард Маклийн, чийто баща притежава вестникарската компания „Вашингтон Поуст“.

Но цялото пътуване бързо ѝ стала скучно – тя копнее за нещо необичайно, нещо вълнуващо. Тук се намесва Пиер Картие. Известният бижутер разпилява купчина от скъпоценни бижута пред отегчената Евелин: „Те ще ви донесат щастие, госпожо!“

Красивата милионерка само свила рамене: „Имам купища от тях. А, живота е толкова скучен. Неслучайно един циганин беше ми казал: „Аз съм „обратна“ на другите. Единствените скъпоценности, които ще ми донесат щастие, са тези, които носят нещастие на другите.“ „Така, че търся диамант с красиво проклятие!“

Защо ли, тогава Евелин изтърсила това?! Тя си помислила, че Картие бързо ще я остави на мира. Но известният бижутер се ухилил дяволито и донася на красавицата синя кадифена кутийка. Евелин я отворила и ахнала: вихрушка от най-чистото тъмносиньо избухннало в пламъци пред очите ѝ.

„Това е Синята надежда! Най-скъпият диамант в света!“ - чува красавицата съблазняващия глас на бижутера. „Камък с древно проклятие. За това ли мечтаехте, госпожо?“

С омагьостващ жест Картие извадил диаманта и го завърта във въздуха, демонстрирайки взаимодействието на неговите фасети: „Нарича се още Синята корона, или Синият французин, въпреки че, както виждате, камъкът не е син, а по-скоро с метличино-сапфирен блясък . Историята му е започнала с престъпление. През 1660-те години френският пътешественик Жак Таверние го откраднал от свещен храм в Индия. Там диамантът е поставен като трето око на челото на статуя на Буда. Свещениците на храма проклели крадеца, проклятие, което преследвало Таверние дори след като напуснал Индия. През 1668 г. той донесъл камъка в двореца на крал Луи XIV, след което тръгнал на друго пътешествие до далечна Русия. Там, в заснежените гори, бил разкъсан от вълци.

Луи XIV се влюбил в индийския диамант и наредил да го шлифоват. От 112-те карата останали само 67, но камъкът се превърнал в брилянт. Никой суверен в света не е имал такова нещо! Луи го носел на синя лента около врата си и един ден си позволил да го даде на любовницата си, мадам дьо Мотеспан, за да се похвали с него. Но щом видял прекрасния камък на гърдите ѝ, той осъзнал, че тя всъщност не е чак толкова красива. Чувствата му скоро охладнели. Но и самият Луи нямал късмет с камъка: синият диамант бил на него в деня, в който бил убит от гангрена.

Проклятието на индийските брамини станало още по-силно. Кралица Мария Антоанета, която постоянно носила „Синия диамант на короната“, завърши дните си на гилотината по време на Френската революция. Херцогинята на Ламбал, на която бедната кралица бе дала диаманта за съхранение, също е насечена на парчета от разярената тълпа.

Революционерите конфискували кралските бижута и са ги изложили за народа в Мебелния склад. Но охраната била крайно недостатъчна. Банда, водена от известния парижки крадец Пол Миет, открадва съкровищата. Водачът дал на съучастниците си прозрачните диаманти, вярвайки, че не са по-ценни. Цветните камъни, включително синият, останали при него. Бандата скоро била заловена, но липсвал „Синият диамант на короната“. След това Миет бил затворен, където проклятието го сполетяло: няколко дни по-късно той бил наръган до смърт от съкилийниците си. Но синият камък никога не бил намерен.

Десетилетия по-късно той се появил отново – закупен от известен амстердамски бижутер от крал Джордж IV на Англия. По това време камъкът бил значително отслабнал, тежейки вече 44,5 карата. Но станал още по-красив и, най-важното, не загубил магическата си дяволска сила. Животът на Джордж тръгнал надолу: той бил силно задлъжнял. След ранната му смърт камъкът бил продаден на търг. В крайна сметка се озовал в ръцете на известния лондонски банкер и колекционер на бижута Хенри Филип Хоуп. Оттук и днешното му име – „Синя надежда“. Но силата на зловещия диамант съсипала и семейството на банкера – наследниците му били разорени, а банковата къща фалирала. 

Картие се прокашлял след дългата си реч и погледнал Евелин. Тя била хипнотизирана от синия диамант. „Тя е запленена – ще го купи! Трябва да вдигна цената!“, помислил си бижутерът с възторг. През май 1911 г. Едуард Маклийн платил нечуваната тогава сума от 180 000 златни долара на Картие за „Синята надежда“. Съпругата му, Евелин, вече носела огърлицата денем и нощем. Майката на Едуард обаче била бясна заради камъка. „Син е като труп!“, крещяла тя на снаха си. „Свали го, за да не го виждам!“ Евелин гордо се засмяла в лицето на свекърва си: „Тогава не го гледай!“ Камъкът в огърлицата пламнал със зла светлина. Свекърва ѝ ахнала и заслонила очите си, крещейки: „Диамантеният дявол!“

На следващия ден тя се разболяла. В бълнуването тя викала снаха си, крещейки: „Отърви се от диаманта! Ще ни унищожи всички!“ Ексцентричната снаха само се подсмихвала. Но напразно. Месец след смъртта на свекърва и, любимият брат на Евелин починал внезапно. Тогава тя изтичала до църквата, за да освети камъка.

Но това не помогнало! Евелин стояла в детската стая, гледайки отчаяно празното легло на сина си. Само преди няколко дни синът ѝ Винсънт играел там с диаманта в дланта си. Тя му беше дала камъка да си поиграе с него. Тя се смеела: „Синът ми и диамантът ми – това са моите надежди!“ Беше се хилила до смърт... Преди два дни малкият Винсънт бил блъснат от кола. Той дори нямал десет години!

Евелин се втурнала към телефона и набра Картие: „Как можа да ми продадеш този ужасен камък, Пиер?! Добре, преди десет години бях глупаво момиче, но трябваше да знаеш какво означава проклятие!“

Бижутерът въздъхнал и тихо казал в слушалката: „Нямаше проклятие. Измислих го, разказах ти няколко псевдоисторически приказки. За да го продам на по-висока цена...“

В другия край на линията ръцете на г-жа Маклийн трепереха. Каква реклама! Дали това наистина можеше да е истина? Не, Евелин не повярвала на бижутера и отива на следващия ден в националната библиотека. От редица стари източници тя научва за предишните собственици на синия диамант. Руският княз Канитовски го бил купил на търг за любовницата си, танцьорка в известния парижки вариететен театър „Лорънс Лад“. По-малко от месец по-късно князът, в пристъп на ревност, застрелял танцьорката направо на сцената.

Показателно е, че танцьорката носила прокълнатия син камък същата вечер. Няколко дни по-късно някой също застрелял Канитовски на улицата близо до театъра. След смъртта му диамантът бил закупен от турския султан Абдул-Хамид II, който украсил с него любимата си наложница Зобейде, но скоро в пристъп на ярост намушкал младата красавица до смърт. Но по-малко от година по-късно султанът бил убит при дворцов преврат. Дори пазителя на султанското съкровище бил обесен под подигравките на тълпата. Накратко, всеки, който е докосвал диаманта, загивал. С ужасяваща последователност камъкът унищожавал собствениците си. Нима Картие не знаел това?! Евелин се хванала за главата и отново се обадила на бижутера. Но тнелефонът мълчал...

Евелин се опитала да се отърве от диаманта. Но поради злата прокоба и високата му цена никой не искал да го купи. Затова тя започна да подхвърля из дома си огърлицата, чудейки се дали някой ще я хареса. Понякога готвачката я намирала в буркан със сол, понякога прислужницата го вадила от саксия. Евелин давала „Синята надежда“ на приятелки да го поносят, слагала го на врата на любимото си куче и го пуска из парка на разходка. Дори хвърляла диаманта през прозореца, за да си играят с него таралежите в двора. Надявала се камъкът да не се върне, да изчезне. Но дяволският диамант продължавал да се връща. Нещо повече, само в ръцете на Евелин той светел с мистериозна, примамлива светлина, а в ръцете на други едва проблясвал.

Тази свързаност с диаманта не донася на Евелин нищо друго освен проблеми. Съпругът ѝ я изоставил заради млада манекенка, след което се пропил до смърт и починал в психиатрична клиника. Вестникарската компания „Вашингтон пост“ трябвало да бъде продадена, за да се изплатят дълговете. От миналите десетки милиони останали само бижутата, начело със страховитата „Синя надежда“.

През една нощ през декември 1946 г. Евелин не можела да заспи, нямала достатъчно въздух, сякаш някой я душил с невидими лапи. Отърсвайки се за секунда от илюзията, г-жа Маклийн осъзнала, че спи с огърлицата. На сутринта била събудена от полицията. Оказало се, че през нощта 25 - годишната ѝ дъщеря е починала от свръхдоза опиум. Нищо чудно, че майка ѝ толкова не харесвала шумната ѝ компания...

...Евелин се скитала обезумяла из студения град. Началото на 1947 г. било ужасно, с проливен дъжд и мъгла. Трябвало да вземе такси. Но шофьора щял да попита: къде да отиде? И къде да избяга от тази ужасна лепкавост на диаманта? Или от диамантеното проклятие?! Г-жа Маклийн затворила чадъра си и застанала немощно под проливния дъжд. На следващия ден развила двойна пневмония. Починала на 61-годишна възраст. Изпълнителите на завещанието и открили прокълнатия диамант, небрежно оставен върху радиото в кухнята. Диамантът светел с тъжна синя светлина, сякаш оплаквал собственичката си.

През април 1947 г. 74 броя от бижутата на Евелин Маклийн са продадени на търг, за да се изплатят дълговете на семейството. Всички те, включително „Синята надежда“, са закупени от Хари Уинстън, доайенът на нюйоркските бижутери. Но този мъдър „крал на диамантите“ не запазва диаманта за себе си, а го дарява на Смитсониънския институт във Вашингтон. И отново диамантът „Синята надежда“ е „задействал“ проклятието си. Пощальонът, доставил камъка до института, е блъснат на връщане от камион и губи крак. Крадецът, който се е опитал да открадне диаманта през първия месец от излагането му, незабавно е заловен и хвърлен в затвора, където се е отровил. Втори крадец, след неуспешен опит за кражба, се е предал на полицията и се е обесил в килията си.

Днес синият диамант бавно се върти зад блиндираната стъклена витрина върху кръгла кафява мраморна стойка. Взети са уникални мерки за неговата защита. Първото докосване на стойката, върху която е монтирана, ще накара „Синята надежда“ да падне в един от въртящите се отвори на брониран контейнер за съхранение отдолу.

Учените вече имали възможност да изучат диаманта. И тогава те открили неговото безпрецедентно свойство: ако камъкът бъде облъчен с ултравиолетови лъчи, той свети в продължение на няколко минути, като нажежен въглен. Или като око на вещица. Може би като окото на Бог... или на дявола?

И всеки американец вече може да стане свидетел на злото заклинание на този красив диамант. В края на краищата, Синята надежда принадлежи на всички американци.

Така че – Боже, пази Америка!