Хора с повърхностно разбиране на трудовете на Карл Маркс за комунизма, които не са разбирали нищо от практическите процеси на изграждане на комунизма в СССР и други социалистически страни, имаха следното опростено разбиране за обществена собственост:
„Общественото е мое и аз мога да се разпореждам с обществената собственост“. А тези с по-анархични убеждения просто вярваха, че ако някой работи във фабрика, фабриката е „негова“, което означава, че той притежава някакъв дял от собствеността. Човек би могъл да си затвори очите за това как хората, които все още не са достигнали до същността на научния комунизъм, разбираха този въпрос, ако не беше едно „но“. Това разбиране за обществена собственост беше използвано, за да се натрапи това като принцип на обществената собственост в Голямата промяна, и те го направиха успешно. Оказа се по-лесно да се подведат масите от „акционерското“ разбиране за обществената собственост към приемането на частната собственост. Всички онези миньори, които блъскаха каските си през 1989-91 г., настоявайки за по две Жигули, нямаха представа, че губят каквато и да е собственост. Те чисто субективно си го представяха като проста промяна във формата на собственост – отначало се управляваше по един начин, сега се управлява по друг.
Ясно е, че комунистите, лишени от знанието да обяснят правилно обществената собственост дори в собствените си редици, бяха принудени да преувеличават и опростяват много въпроси, описвайки сложните бъдещи явления в прехода към капитализъм, които все още не бяха се проявили напълно чрез познати и разбираеми аналогии и понятия. Те описваха обществената собственост чрез такива груби подобия като кооперация и корпоратизация. И това бе нормално за онова време. Но в светлината на поражението, което е резултат именно от това „опростяване“ на понятията, е очевидно, че подобно разбиране беше умишлено повърхностно и дори вредно.
И така, „обществената собственост”, строго погледнато, изобщо не е собственост, а форма на пълно отричане на собствеността. Или по-скоро, това е отричане на правото на всеки да влиза в каквито и да е отношения на собственост. Това може да се нарече собственост само доколкото отрича притежанието и съответно разпореждането с нея. Само по този начин такова явление като обществена собственост може да действа като „собственост”. То вече не е собственост, но като отрича всички други форми на собственост, сякаш играе на едно и също поле с тях и по този начин „слиза“ до тяхното ниво. Но ако това не е собственост, тогава би било по-правилно да го наречем ОРГАНИЗАЦИЯ НА ОБЩЕСТВОТО, чието първо изискване е премахването на всички форми на икономически отношения, които са спонтанни и неуправляеми – по-точно, всички форми на частната собственост. Днес терминът „публична собственост“ обаче се е утвърдил за това явление и той е и ще продължи да се използва като „исторически установен“.
В този контекст става ясно, че член на обществото няма и не може да има никакви „акции“ или „права на управление“ само по силата на членството си в обществото, или колектив. Би било абсурдно да се смята, че някой, само по силата на раждането си, получава правото да взема решения в предприятие или да получава определен дял от обществения продукт, определен без оглед на неговата осъществимост. Един единствен орган за планиране, използвайки научни изследвания, определя както конкретните стъпки за управление на производството и разпределението, така и формите и специфичния дял на личното потребление за всеки член. Належаща необходимост за обществото в първата фаза на комунизма бе свеждането до степен на елиминиране на капиталистически форми на управление – като например демократичните институции, на които им липсва компетентността да се справят напълно с управлението на все по-сложни производствени системи. Това означава, че правото на участие в управлението на обществото не е безусловно, както е посочено в демократичните конституции, а чисто условно. Неговият обхват не е равномерно разпределен между всички, а се определя от компетентността на всеки член и неговото участие в ключови процеси.
Обществената собственост е толкова сложен социален механизъм (не забравяйте, че под този термин разбираме системата на организация на обществото в разширената му форма), че е категорично опасно да се позволи на когото и да било, камо ли на глупак или дори на умен, но нечестен и често некомпетентен човек, да има достъп до нея. Едва с нарастването на компетентността се осъществява участието на членовете на обществото в управлението и организацията на обществената икономика.
В социално-психологически план, разбирането за обществената собственост като „моя“, като някакъв вид актив, в който индивидът има дял, също трябва да бъде премахнато и заменено с неразпределяне на какъвто и да е личен дял от собствеността или трудовия принос, пълно сливане с общото благо. Всеки член на организация определя своето място в обществото чрез своя дял от реализирането на разумни и правилни лични усилия, които развиват обществото. С нарастването на компетентността, тази форма на определяне на социалната роля ще преобладава все повече. За човек с научен мироглед, цялата тази игра на дялове от принадения продукт се превърна в игра с опаковки от липсващи в тях бонбони.
