Какво ни кара искрено да заемаме коренно различни позиции по един и същ въпрос, рискувайки безопасността, здравето и дори живота си? Защо ужасните събития, които се развиват в света днес, не създават единодушие сред хората? Напротив, те поляризират обществото още повече, въпреки факта, че вероятността от ядрен апокалипсис сега е по-висока от всякога. 

Първо, нека разгледаме какво казва науката по тази тема. 

Човешкият мозък защитава установения си мироглед като част от своята личност. Когато се сблъскаме с информация, която противоречи на нашите възгледи, се активират когнитивни защитни механизми, което прави споровете безполезни. Хората са склонни да търсят и приемат само информация, която потвърждава настоящите им убеждения, и да игнорират или критикуват всичко останало.

Ефектът на обратния удар гласи, че излагането на опровергаващи факти може не само да не убеди човек, но дори парадоксално да засили първоначалните му убеждения. 

Изисквания на социалната идентичност:

Убежденията често ни обвързват с определена група (семейство, политическа партия, общност). За мнозина признаването, че грешат относно фактите, означава „предателство“ на своята група и рискуване на социалния им статус.

 Приоритет на личния опит:

Личните истории и негативните преживявания предизвикват повече доверие и емоционална реакция, отколкото сухата статистика или научните аргументи.

 Илюзия за истината:

Често повтаряната информация започва да изглежда вярна, просто защото е позната, дори и да е невярна.

 Когнитивните отклонения са систематични грешки, „капани“ за мисленето и нелогични заключения, които карат човек да възприема погрешно реалността и да взема ирационални решения. Те възникват автоматично поради информационно претоварване, ограничена памет или опити на мозъка да работи по-бързо, използвайки стереотипи. Никой не е имунизиран срещу тях.

Всички гореспоменати причини обаче се опитват да обяснят феномена на субективното възприятие, без да обясняват основните причини за противоположните позиции, които хората заемат, противопоставяйки се на обективността, рационалността и логиката.
В крайна сметка хората са устроени по такъв начин, че често действат не от обективната реалност, а от мита, който е в основата на техния мироглед. Реалността обаче обикновено се развива паралелно. По този начин реалността може директно да „крещи“ за едно нещо, докато образът в главата ни ще „крещи“ за точно обратното. Между действието и човека винаги има плътен слой субективност. И в крайна сметка можем да се „сблъснем“ в тази реалност, като в стена, и да се разбием...
Следователно, за хората няма факти без смисъл; фактите, на които им липсва смисъл, изчезват; фактите винаги са интерпретация. Без интерпретация няма факт. Това, което няма смисъл, не е факт. 

„Чистите“ факти, незасегнати от концептуални твърдения, не съществуват – всички те са заредени с теории, т.е. са резултат от определена интерпретация или интуитивно представяне. Но първото и второто може да се различават между различните изследователи... 

Мозъкът е интерфейсът между идеалното и материалното - между обекти, явления, събития и техните значения. Колкото повече знам за един обект, толкова по-богато и по-дефинирано е неговото значение. На много езици „смисъл“ и „прозрение“ са една и съща дума. 

Видимият свят е картина, в която човек може да разбере мистериите на съществуването. Или, може да се каже, светът е текст, който може да бъде прочетен, ако човек е усвоил основите на тълкуването на разкритите символи. Тоест, в човешкия ум се случва среща между картина и зрителя на тази картина.
Светът се разкрива на човек именно в тази форма, за да може чрез този поглед да се разбере смисълът на този свят и неговата цялостна структура. А от друга страна, човек вижда света точно такъв, какъвто трябва да го види, за да разбере смисъла му. Но на върха на йерархията на значенията стои етиката – принципите, залегнали в основата на човешкото поведение и представите за доброто и злото.

Вярванията действат на три нива: умът, душата и духът. Затова изкуството често ни помага да променим позицията си, заради силата му да ни принуждава да виждаме събитията не с ума си, а със сърцето си и чувствителните си души. Душата е театърът. Тя плаче, смее се, радва се и съчувства. Но чувствата ни не играят решаваща роля. 

Духът е първичен. Фундаменталните ангажименти се установяват само на нивото на духа. И именно те определят цялата последваща йерархия на ценностите. Следователно, основата на вярванията е нашият дух – именно този дух дава възможност на човек да умре за това, което му е по-скъпо от собствения му живот, което може да бъде най-висшата ценност, за да умре за нея.