.jpg)
Днес е поредният след политическите промени Първи май. Празнуван в цял свят като Празник на труда. Дори и в цитаделата на капитала - Америка. Началото е поставено на 1 май 1886 г. в САЩ, когато синдикатите провеждат неофициална национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на 8-часов работен ден. Право, извоювано с кръв от други, което ползваме всички ние и до сега. Отдавна от високоговорителите по площадите ни не кънтят бодри маршове, прославящи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Стана ми интересно, разхождайки се в Гугъл, че в сайт с информацията за празника на труда бе поместена и реклама на някаква погребална агенция. Каква символика, Господи!? Защото у нас този празник, макар и официален, неофициално е отдавна погребан и се е превърнал в обикновен почивен ден.
Тази сутрин в новините по БНТ в 8.00 часа, говорителят под сурдинка ни сподели, че според изследване на Световната федерация по труда за периода 2019 – 2025 г. заплатите на работниците са нараснали с 13 %, докато тези на мениджърите с 51 %. Ежегодно Форбс радостно ни известява, че са се пръкнали нови десетки милиардери, а за Безос и Мъск, целта е скоро да станат първите трилионери.
„Празник” - неглижиран и потъпкан, както и работническата класа, наричана преди - ръководна. Във времето, в което всички лицемерно се кичеха със званието работници, или труженици – „научен работник”, „партиен работник”, „работник на културния фронт”, че и криминалиста в МВР бе „оперативен работник”. Журналистите – „рабкори”, „селкори” и т.н. От години не звучи „Дружна песен, днес да екне”. Отдавна в радиата и телевизиите работника и селскостопанския труженик е „персона нон грата”, за разлика от политици, мутри, социолози, модни диви, кулинарни „шефове”, чалгаджии и подобните им. Неглижирани и онеправдани, те са превърнати в наемни и безправни роби на работодателя си, който за мижави заплати изцежда здравето и силите им. Вече липсва всякакъв интерес и стимул да са ударници, отличници, рационализатори и герои на труда за господаря си. Интересуват се само от собственото си оцеляване. С промито от медиите съзнание, от което са изтрити понятия като достойнство, солидарност и класова борба. Обвиняваните в казионност при социализма профсъюзи се трансформираха в „синдикати” и удобни „социални партньори”, уж защитаващи, но всъщност продаващи ежедневно интересите на обикновенните хора. Факти? Какви повече от всички последни места в клуба на богатия Еврепейски съюз, на който сме горди членове - по доходи, почасова ставка на заплащане, потребителска кошница и всякакви други индекси. Показатели, с които отдавна сме в „третия свят”, от който вече се измъкнаха т.н. „развиващи се страни”, които ни изпреварват по всички основни индекси за жизнен стандарт и икономическо развитие. Естествено по тези въпроси гузно се мълчи, или ломоти нещо неразбрано от политици, социолози и прочие анусолози на властта. Като комунистическите си предци, бръщолевят за светло бъдеще в началото на всеки управленски мандат и в края му оправдават неуспехите с предшествениците си, така, както през времето на соца се казваше „Валяй на прежнего”. Но вярва ли им вече някой?
С възторжено кудкудякане, журналистическия кокошарник възвестява всяко снасяне на поредния управленски предизборен запъртък. Как до края на мандата ще се вдигнат пенсии и минимални заплати, отдавна замръзнали под кота нула. При неизпълнение, естествено, оправданието е икономическата конюнктура. Интересно, защо кризата е винаги на плещите на бедните? И, о чудо, как във време на криза, в цял свят, включително и у нас се увеличава броя на милионерите и милиардерите. Защо, все още не знаем поименно, кои са нашите членове в милиардерския клуб?
Анатемосват подоходния данък и защитават плоския данък от 10 %, еднакъв за бедни и богати. Безкраен празник за последните! Вече и Световната банка ни „препоръчва” въвеждане на подоходен данък. Но как така да спадне интереса на инвеститорите към тази Мека на евтиния труд? Голата истина е, че поради ненаситната алчност на пръкналите се от нищото нашенски „капиталисти” и продажните ни управници и синдикати сме достигнали дъно, под което е невъзможно да се слезе.
За разлика от пустеещите у нас булеварди и площади от манифестиращи и протестиращи, на всеки 1-ви май, по света се надига цунами от недоволство и гняв на онеправданите. Тогава по улиците в света тече порой от милиони демонстранти, развели червени знамена, а не пембените парцали на КНСБ и издигащи лозунги с категоричните си искания. Няма да забравя как преди десетина години празника ме завари в Солун. Огромна манифестация с червени знамена, гръмки призиви за социална справедливост, пред която бледнееше всяка наша от времето на соца. И там властите явно се съобразяват с гнева им, защото трактори и тирове могат мигом да блокират пътищата и да парализират страната. Там общонационалните стачки са нормална практика. А за 35 годишния ни „преход”, да е имало дори една такава?
На принципа на махалото – „ляво-дясно, дясно – ляво”, в момента то неумолимо сочи в ляво. И който не се съобразява с действителността, като слугинажната на статуквото БСП, ще бъде изхвърлен на политическото бунище. Напрежението в социалните дълбини е достигнало критична маса, и въпреки привидното затишие, заплашва с катастрофален взрив. И той непременно ще настъпи.
Погребалната маска на един ИИ (Изкуствен...
Мокри сънища за преврат срещу Путин
При невидимите хора се родих,
При тях израснах,живях и работих-
при невидимите хора от крайните квартали,
при хората работещи в полето,
при минъорите в забоите
невиждащи небето в заводите-
при шофъорите по безкрайните шосета,
при невидимите хора с животните в оборите,
при невидимите хора по улиците с метлите,
за тях никога не стигаха парите-
при зидарите с протърканите ентерии,
с ръце напукани от цимента изгорели,
и при тях нямаше дебели.
С невидимите хора живях-невидим бях и аз-
Работници бяха те-работник бях и аз-
с техните тревоги и неволи,
но никога не чух и не видях,невидимите хора
за нещо да се молят-за тях това e срам и грях.
1.1.2026г. Андрей Денчев.
