„Всеки приема края на живота си за края на света“ (А. Шопенхауер).
Материализмът гордо провъзгласява: „Материята е всичко, което съществува, защото мога да я докосна!“ Сериозно ли? В сънищата си вие също докосвате предмети, помирисвате неща и изпитвате 100% тактилно преживяване, но този ви мираж не съществува в реалността. Вие сте физически неспособни да докажете научно, че целият ваш свят не е създаден само преди пет минути, заедно с фалшивия ви спомен за „миналите години“.
Нашето убеждение, че сетивата ни предават истинската реалност и че мозъчните области под черепа са способни да генерират правилни логически заключения, е чист, неподправен мистицизъм. Защо хаосът от сблъскващи се електрони в мозъка трябва да може да ни каже истината, а не просто биологично изгодна халюцинация за оцеляване?
Ако животът беше атрибут на материята, тогава живите организми биха могли да се възродят след смъртта чрез възстановяване и регенерация на материалната си структура. Но животът винаги предполага определени цели (хранене, размножаване, самосъхранение), които са необясними от тази верига от физически и химични причини, докато „целенасочеността“ е присъщ атрибут на разума...
Човек не винаги може да проумее, че ако има битие, ако светът съществува, тогава нещо е превърнало небитието в битие. Най-малкото е имало действие. Смъртта не може да унищожи повече от това, което е дадено от раждането, следователно, тя не може да унищожи това, което единствено е направило раждането възможно. Какво е реалността за човек? Мозайка, образувана от мозъка от усещанията, доведени до него от нашите пет сетива. Мозъкът създава от тях сложна картина, наречена реалност – образи, преживявания и т.н. До каква степен картината, създадена от нашия мозък, съответства на това, което съществува извън нас, е отворен въпрос. Човекът е като зелев кочан, обвит в листа. Той може да знае само информацията за света, която листата пропускат. Ние знаем само това, което нашите пет сетива долавят. Това, което те не долавят, не можем да знаем.
Ако всички наши усещания, които човек нарича света, даден му чрез усещания, са творение на неговия ум, тогава изчезването на човек означава изчезване на образа, създаден от неговия мозък (в края на краищата, именно този образ хората наричат света). Дори ако реалността около нас е точно такава, каквато я възприемаме, и тя продължава да съществува след нашата смърт, това не променя нищо.
Ясно е, че психическият живот, животът на „Аз-а“, не е идентичен с биологичния живот на моя организъм. В състояния на кома или с тежко мозъчно увреждане, психическият живот може да липсва напълно, но от биологична гледна точка организмът продължава да живее.
Животът на „Аз-а“ не може да се отъждестви дори с живота на мозъка - тъй като комата, безсъзнателно състояние, е напълно съвместимо с неговото биологично активно, „живо“ състояние.
От друга страна, очевидно е, че не всички процеси в мозъка или тялото ми резонират в моя субективен вътрешен свят. Например, отделянето на жлъчка. Следователно, запазването на тези процеси не е априори необходимо условие за запазването на моето „аз“.
Оттук логично следва, че безсмъртието трябва да се разбира не като неограничено удължаване на биологичното съществуване, а като неограничено съществуване на конкретно индивидуално „аз“, на конкретна личност.
И така, или „Aз“-ът е фикция, или нашата личност е, поне частично, „потопена във Вечността“. Тя съществува отвъд сетивното преживяване на „сега“. Следователно, тя е безсмъртна. По същество ние сме безсмъртни и в двата случая. Ако моето „аз“ е фиктивно, това означава, че аз по същество изобщо не съществувам. И следователно, като нещо „несъществуващо“, аз не мога да умра. Безсмъртието на тяло без „аз“ е безсмъртието на растение. Ако материалистите са прави и „аз“-ът е просто илюзия, създадена от еволюцията, тогава буквално няма какво да умира. Колекция от химични елементи (въглерод, водород, азот) не може да „умре“, защото никога не е била „жива“ в личностен смисъл. Смъртта на купчина пясък е просто разклащане на песъчинки. Страхът от смъртта в тази парадигма е биологичен провал на системата.
Хората са свикнали да вярват, че реалността е същата, каквато я виждат. Но тази сигурност е безпочвена. Ние просто сляпо вярваме в нея. Абсолютно ВСИЧКИ наши възприятия за света около нас са концентрирани в дълбоко скрита област, както буквално, така и преносно – в черепа. Биоелектричните импулси от очите, ушите, обонятелните рецептори, вкусовите рецептори и други перцептивни сетива пътуват чрез „проводници“ под формата на нервни влакна до областите на мозъка ни, отговорни за обработката им. Самият мозък няма очи, уши или ноздри като такива. За да използваме компютърна метафора, това са просто „периферни устройства за вход-изход“ за информация, свързани със съответните функционални области на мозъка чрез „електрически проводници“ – неврони, например, чрез зрителния нерв.
Така ВСИЧКО, което попада в нашето зрително, слухово, обонятелно и допирно поле, се свежда до ИЗКЛЮЧИТЕЛНО електроинформационен образ „на малък екран“ в тъмнината на черепа. Нямаме други средства за интерпретация на заобикалящата ни реалност. Но тогава възниква логичен въпрос: кой гледа този „образ“? И кой го интерпретира вместо нас?
„Субективните състояния и всички психични явления – съзнателни и несъзнателни – се генерират от невронни мрежи, които очевидно имат адресат, който интерпретира техните текстове или поне просто ги чете. Кой е „той“?“
Синаптичните връзки, които постоянно се формират в мозъка, са по същество процес на придобиване на субективен опит, метод за обработка на данни, който също пристига изключително чрез „биоелектрични“ средства.
Просто свържете USB интерфейс към зрителния нерв и ще видим САМО „реалността“, която компютърът предава на мозъка ни. За съжаление е невъзможно, дори теоретично, да се заобиколи този единствен метод за възприемане на света. Както е казал Ридли Скот: „Най-доброто кино на света е мозъкът и осъзнаваш това, когато четеш добра книга.“
Следователно, целият ни опит е опитът от живота на нашата душа. Това, което няма контакт с душата ни, не може да бъде обект на нашия опит. Обърнете внимание, че самата възможност да си представим миналото и бъдещето като нещо различно от настоящето, вече показва свръхвремевата природа на нашата душа. А свръхвремевата природа е синоним на безсмъртие. Всъщност, моята душа, разбирана като реална, „емпирична“ личност, в никакъв случай не е нещо, което съществува „тук и сега“. В този момент това е някакво моментно състояние на преживяване и е едновременно моето минало и възможното ми бъдеще – цялата поредица от вече преживени и само предполагаеми моменти от живота ми, взети заедно.
Оказва се, че нашият „земен живот“ е комплекс от впечатления, състоящи се от потоци от информация, и при прехода към „живот, който не е земен“ (не е материален), ние не губим нищо освен начин да интерпретираме тези информационни потоци. Следователно, мозъкът, като интерфейс между материалното и идеалното, вече не е необходим. Функцията на интерфейса е ненужна.
Физически, материята съществува строго в безкрайно малката точка на настоящия момент. Миналото вече не съществува, бъдещето все още не съществува. Ако нашето „аз“ беше материално (съвкупност от атоми в мозъка), щяхме да бъдем здраво заключени в тази мимолетна точка. Щяхме да помним и възприемаме само една милисекунда от „сега“. Но нашето съзнание е способно едновременно да се държи за фрагменти от нашето детство, да планира за утре и да съзерцава вечността.
Душата свързва различни кванти време в единен, непрекъснат текст. Способността да наблюдаваме потока на времето отвън нас доказва, че Наблюдателят (нашето „Аз“) е над потока. Само някой, който стои на брега, а не се носи като треска в нея, може да наблюдава река. Това е пряко доказателство за безвременната (безсмъртна) природа на Личността.
Помислете - когато четете книга, очите ви виждат само черни фигурки (букви, йероглифи) върху бяла хартия. Скучен и монотонен импулс от цветовете черно и бяло пътува до мозъка ви по зрителния нерв. Но в този момент цели вселени, лица на герои, миризми и емоции разцъфтяват във вашето съзнание! Откъде идват те? Те не са в книгата, не са в електрическия сигнал от очите ви! Какво СПЕЦИФИЧНО нещо трансформира текста в образи?
Посмъртен режим (директно предаване): когато биологичният интерфейс е демонтиран (смърт), самият информационен поток не изчезва. Изчезва само необходимостта от грубото му механично декодиране. Душата преминава от възприятие чрез „огледало и гадаене“ към директен кохерентен резонанс с околната среда. Когато умрем, ние не губим опит; губим смущенията и ограниченията, наложени от сивото вещество на мозъка ни.
1. Науката не знае нищо за „материята“ – само спекулативни, абстрактни философски конструкции;
2. Всички наши субективни представи за материята са, отново, по същество променяща се виртуална „картина“ в нашето съзнание;
3. Когато заменим понятието „материя“ с понятието „нематерия“ във вътрешната ни картина на света, нищо не се променя, освен един от информационните (нематериални) фактори – интерпретацията на заобикалящата реалност и нейното значение.
СЛЕДВА...
сайтът е https://www . nderf . org/ (след копирането на линка в реда на браузъра изтрийте шпациите), а най-известната книга по темата е "Life after life" на д-р Реймънд Мууди, има я в нета, като минимум в оригинал и руския превод.
