Когато хората бъдат попитани защо се страхуват от смъртта, най-честият отговор е „от неизвестността“. Всъщност смъртта остава една от най-големите мистерии на човешкото съществуване.

Интересното е, че както убедените материалисти, така и вярващи се страхуват от смъртта. Макар, че отговорите им на въпроса какво се случва след смъртта са коренно различни. Някои са сигурни, че няма нищо след смъртта. Други са убедени в съществуването на някаква форма на задгробен живот. Но страхът си остава.

Защо е така?

Може би причината се крие не толкова в липсата на отговор, колкото в отношението ни към самото търсене на отговор. 

Капанът на окончателните обяснения, или когато истината се превръща в догма

Човешкият ум се стреми към сигурност. Искаме окончателен отговор, който ще ни позволи да разрешим въпроса и никога повече да не се връщаме към него.

Най-важните въпроси на човешкото съществуване обаче – за живота, съзнанието, смъртта, смисъла на съществуването може и да нямат окончателни отговори. Всяка концепция за задгробния живот, независимо дали е идеята за нищото, рая, ада, прераждането или паралелни вселени, остава само модел на реалността. Може да е убедително, вдъхновяващо или логично, но все пак си остава чисто човешка концепция.

Психологически подобни концепции изпълняват важна функция. Те помагат за намаляване на тревожността пред лицето на неизвестното. Но в същото време те могат да се превърнат в някакъв вид прегради, ограничаващи способността да задаваме въпроси и да останем отворени за мистерията на съществуването.

Всеки окончателен отговор, който твърди, че е истина, блокира фундаменталното свойство на нашия ум да се съмнява и следователно – да анализира, синтезира, да си представя и да мисли. 

Всяка идея става догма в момента, в който престане да бъде обект на изследване.

Догмата предлага утеха: „Отговорът вече е намерен. Няма какво повече да се търси.“ Но в същото време тя спира вътрешния стремеж на човека към истината.

От психологическа гледна точка догмата често изпълнява защитна функция. Тя помага да се избегне сблъсъкът с това, което причинява страх, несигурност или вътрешно объркване. Сякаш изграждаме психологическа стена между себе си и неизвестното.

Потиснатият страх обаче не изчезва. Той просто променя формата си. 

Страх или тревожност?

Важно е да се прави разлика между страх и тревожност.
Страхът обикновено има специфичен обект. Разбираме от какво точно се страхуваме.
Тревожността е различна. Нейният обект е неопределен, или напълно липсва. Това е чувство на вътрешно безпокойство пред лицето на нещо неясно и неразбираемо.

В много случаи човек не се страхува от самата смърт. Той се страхува от неизвестното, от загубата на контрол, от изчезването на познатия си образ за себе си, от невъзможността да види отвъд границите на собствения си опит.
Следователно смъртта се превръща в символ на крайна несигурност – нещо, което не може да бъде контролирано или разбрано.
Оставяйки за момент настрана готовите отговори и идеологическите вярвания, възниква интересен въпрос: какво точно причинява нашия страх?

Плаши ли ни прекратяването на съществуването? Или загубата на близки? Или невъзможността да се изпълнят, или довършат  важни задачи? Или самата среща с непознатото?
Отговорът може да е различен за всеки човек.
Може би истинската психологическа нагласа не се крие в намирането на окончателен отговор за смъртта, а в изследването на собствената връзка с нея.

 Отвореност към непознатото

Парадоксално, намаляването на страха често започва не когато намерим отговор, а когато спрем да изискваме крайна сигурност в живота. Защото и в камия живот тя липсва. Неизвестното престава да бъде враг, когато приемем възможността да живеем редом с него.

Смъртта остава мистерия. Но именно тази мистерия може да ни мотивира да не затваряме въпроса, а да продължим да изследваме себе си, живота си и мястото си във вселената. Може би смисълът не е да притежаваш абсолютната истина, а да можеш да поддържаш жив интерес към най-дълбоките въпроси на човешкото съществуване…