БОТЕВ, ГЕРОИТЕ И... НИЕ!

 

 

 

Той остана завинаги на Околчица и в сърцата ни...

„Там, де плеснал коварния куршум

в челото вдъхновено и високо”

 

Втори юни е ден за почит към делото на Ботев и падналите за свободата на България герои. Със смъртта си те придават смисъл на саможертвите си, на страданията си, на провалите си. И хората ги разбират, макар и не винаги добре, развявайки знамена с възгласи и лозунги за „техния пример” и „техния подвиг”. В този ден те  са с тях и показват, че стадото може и да не бъде стадо, че доктрините рухват пред подвига и непокорството на един човек и че всеки един е НЯКОЙ, стига да го иска. И тогава Планината се разклаща и уж непоклатимата канара от върха и рухва...

Древните хора са казвали, че няма герой, който да е оценен приживе така, както е оценен след смъртта му. Впрочем, героите от митологията никога не умират от старост, никога не издъхват от болест в легло. Защо да остаряват, защо да проточват усилието, наречено живот? За да понесат същите поражения и да повехнат в сивотата на еднообразието и отрицанието? Те си отиват в разцвета на младостта от насилствена смърт и почти винаги, последния акт на техния подвиг е на практика самоубийство, извършено чрез ръката на този, който ги убива. Умират, за да не умрат, оставят се да бъдат убити, за да победят поне веднъж. Ето това е ужасната и гениална равносметка, която съчетава себеотрицание и гордост, алтруизъм и егоизъм, доброто и лошото, което си направил, хвърляйки се самоубийствено в обятията на смъртта. Това са те, неразбраните самотници. Непокорните. Поетите...

Поетът бунтар, героят единак е индивид без последователи. Той не  привлича масите по площадите, не прави революции, но ги подготвя. Макар че не постига нищо непосредствено и конкретно, макар че се изразява в дръзки стихове, постъпки и безразсъдство, макар че бива отблъскван, непризнаван и нараняван, той раздвижва водите на блатото, което мълчи. Подкопава дигата на конформизма, което смущава потисническата власт. В действителност, каквото и да каже, или да предприеме, дори и недовършена фраза, строфа или стих, дори неуспешното четническо начинание, то се превръща в семе, орисано буйно да разцъфти в аромат, който остава завинаги във въздуха, в пример за всички нас, които нямаме неговия кураж, неговата прозорливост, неговия интелект. И блатото знае, и властта знае, че истинския герой е той, че той е истинската опасност, която трябва дори да бъде ликвидирана, знаейки че той никога не може да бъде копиран и заменен. Световната история ни е доказала прекрасно и нееднократно, че когато един лидер загине, замества го нов, когато един борбен човек загине, замества го друг. Но когато загине един поет, или герой, получава се празнина, вакуум, бездна, която не може да бъде запълнена и трябва да се чака боговете да го възкресят.

Кой знае къде, кой знае кога??? 

Ами Кастро?
Ами нашият Димитров?
Ами Сталин?
Ами ПУТИН, ако щете? Той наследи ДВАМА идиоти - Горби и Елцин. Чеченски терористи завладяваха огромни зали в Москва и държаха "пленниците" си без вода и клозет. Нагледахме се как голи жени тичат по улиците, избягали от чеченския ад.
Путин пое ЛИЧНО командването на войната с терористите, разгроми ги и ги издави в нужниците. След като беше видял с очите си мръсна, нечовешка жестокост срещу руснаци, и жени в т.ч. (рязане краката на жена, например, и връзване на отрязаното място, за да не изтече кръвта и да спрат мъките. Или след убийството на съпруга руснак, простиране на червата му по оградата на къщата, за да се знае, че вътре има жена за безплатен секс...)
Това руският народ не забравя. И затова не хваща декиш бясната антипут пръдпаганда...