Много отдавна на събор в Константинопол (553 г. сл. Хр.), в името на духовното подчинение на хората, църковните отци са решили да премахнат доктрината за прераждането и да потиснат древната ведическа мъдрост относно преселването на душите и кармата. На мястото на знанието за прераждането се появила концепцията за божественото наказание, страхът от което се превърнал в заместител на вътрешното разбиране за отговорност за действията им. Хората започнали да живеят „единствения” си живот, изпълнен с тревога за неизбежното наказание след смъртта. 

Кармата е закон на мъдростта, а не за наказанието.

Истината обаче е като река. Дори планина да препречи пътя ѝ, водата неминуемо ще си намери път. Така забравеното знание се появило отново, ставайки достъпно за хората чрез разбирането на кармата като естествен закон на вселената. Не наказание свише, а спокойно размишление върху собствените действия. Като закон на природата, според който всичко се връща в първоначалния си вид. Измамените биват измамени, насилниците получават урок от насилието върху себе си, убиецът изпитва болка от собствената си жестокост.
Истинският смисъл на кармата се крие именно в осъзнаването на собствената отговорност, а не на вината. Вината най-често ни се налага отвън, създавайки чувство на безпомощност и депресия. Хората са склонни да обвиняват съдбата или Бог, чувствайки се като жертви на обстоятелствата. Но съвестта, вътрешният компас на всеки човек, тихо ни подсказва, че всяко действие има последствия, че законът за възмездието важи за всички ни „Каквото посееш това и ще пожънеш“ и ни призовава да размислим върху решенията си, да поправим грешките си и да продължим напред с разбиране и състрадание. 

Изповедта: Необходимо осъзнаване или ненужен ритуал?

Колко разумно е да се счита изповедта за необходим църковен обред? Защо Църквата упълномощава свещениците, които да съдят човешките грехове и да ги опрощават в името на Бог? Не изглежда ли това малко пресилено и абсурдно?
Всяко действие, което предприемаме, неизбежно влияе върху съдбата ни. Предателството, лъжите и насилието се връщат при нас, отразени в болка или страдание. Истинската отговорност възниква не когато се чувстваме виновни и търсим нечие опрощение, а когато започнем да разбираме последствията от действията си и искрено се стремим да станем по-добри. Съвестта е вътрешен компас, който насочва човек към истинско покаяние. Тя не съди, а по-скоро помага на човек да разбере грешките си, кани го да си прави изводи и да промени поведението си. Важно е човек да се научи да възприема живота не като източник на вина, а като училище за растеж и самоусъвършенстване. 

Потиснати чувства и порочният кръг на религията

Традиционните религии сочат естествените човешки емоции и желания, като гордост, гняв и стремеж към удоволствие, и ги обявяват за смъртни грехове. Това отношение поражда постоянно чувство на тревожност и гузност, принуждавайки човек да погребва нежеланите емоции дълбоко в съзнанието си.

Хората, подобно на животни в клетки, натрупват тези агресия се превръща в неконтролируем изблик на ярост, скритата гордост се превръща в арогантност и отхвърляне на другите, особено на тези, които мислят различно. Постоянната заплаха от наказание води до агресивни реакции срещу тези, чиито възгледи се различават, независимо дали са привърженици на други традиции, религии и мироглед. Това създава порочен кръг Постоянният страх предизвиква вина, което води до емоционално потискане, загуба на осъзнатост и нов кръг от страдания. Живеейки в това състояние, човек губи способността да се наслаждава на живота, да чувства вътрешна сила и да се свързва със света около себе си и с Божественото. Вместо радост и хармония, остават само вътрешен потрес, душевни мъки и здравословни проблеми. 

Време на промяна и просветление

Настъпи време на радикални промени в светогледа, символично наречено „Утрото на просветлението“. Остарелите представи за религиозната вина и наказание отстъпват място на съвременните възгледи за отговорност и развитие:

- Законът на кармата не е сурово наказание, а справедлив урок, който позволява духовен растеж.

- Осъзнаване, а не потискане на чувствата, защото важно е да ги разбирате, да не ги отричате, а да работите върху тях.

- Единство, а не разделение. Важно е да прегърнете целостта на своето същество, обединявайки светлата и сенчестата страна, намирайки хармония с вътрешния си свят и заобикалящата ни реалност. 

Ние не сме безпомощни грешници.

По този начин пътят не е в това да оценяваме себе си единствено като добри или лоши, а в приемането на всички аспекти на нашата същност, включително провалите и пораженията, виждайки ги като уроци и възможности за личностно израстване. Трябва да се освободим от бремето на страховете и вътрешните ограничения и да помним, че сме активни участници в собствения си живот, способни да избираме и насочваме собствената си съдба.
Нашият път не е да се чувстваме „добри“ или „лоши“. Нашият път е да станем създатели на собствената си съдба.