От СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ 

Всички герои и събития в книгата са плод на фантазията на автора. Ако има случайна прилика, някои просто са попаднали в типажа на героите! 

Авторът 

ПРОЛОГ 

Какво са искали палачите на Инквизицията? Признание за злото, за принципа на Злото. Трябвало е обвиняемите да бъдат принудени да кажат, че са били виновни, поради намеса на принципа на злото в божествения ред. Така признанието възстановява една успокояваща нормалност, а наказанието, премахването на Злото е само триумфално увенчаване на произвеждането на Злото като причина. По същия начин ние употребяваме и злоупотребяваме  с животните в медицинските лаборатории, или в обитаемите модули на космическите ракети с тази експериментална стръв в името на науката. Какво признание се стремим да изкопчим от тях под скалпела и електродите? Хората, които някога са принасяли в жертва животни, не са ги приемали като такива. Дори Средновековието, което ги е осъждало и наказвало подобаващо като човешки личности, е било при това много по-близко до тях от нас, които се ужасяваме от тази практика. Приемали са ги за виновни, тоест равни, с което са им отдавали чест. Ние не ги приемаме за нищо, на тази база сме „хора" наравно с тях. Вече не ги принасяме в жертва, вече не ги наказваме и се гордеем с това. Причината обаче е просто в това, че сме ги опитомили, още по-лошо, превърнали сме ги в един по-нисш свят, който вече дори не е достоен за нашата справедливост, а за социалното ни „милосърдие”. Вече дори не са достойни за наказание и смърт, а само за експерименти и клане, като месо за магазините.

Че тяхното зверство, дивост и непонятност, радикалната чуждост за разума, които те предполагат, не съществуват, а напротив най-животинските, най-причудливите, най-ненормалните поведения се обясняват чрез науката, чрез психологически механизми, мозъчните връзки и т.н. Животинското и неговият принцип на несигурност трябва да бъдат премахнати от тях. Следователно експериментите не са средство за постигане на определена цел, те са съвременното предизвикателство и наказание. Те не са основа на някакво откритие, а изтръгване на признания за науката, както някога се е изтръгвало изповядването на вяра. В този смисъл всички, включително и ние сме животни, лабораторни животни, които постоянно биват подлагани на опити, за да бъдат изтръгнати от тях рефлексни поведения, които са признания за рационалност от последна инстанция. Животинското трябва навсякъде да отстъпи място на рефлексното, прогонвайки реда на неразгадаемото, на дивото, което за нас се въплъщава именно от животните, заради тяхното мълчание.

Животните далеч преди нас са минали по пътя на либералното изтребление. Всички аспекти на модерното отношение към тях – от научните  експерименти до индустриалното им форсирано отглеждане във фермите, повтарят перипетиите и на управлението на хората. На конгрес преди време  в Лион, европейските ветеринари споделиха тревогата си от психическите смущения, които се развиват в индустриалните ферми. Зайците развиват патологична тревожност. Стават копрофаги и стерилни. Смъртността нараства спонтанно. Истерията  на пилетатап в пренаселената  ферма засяга цялата група, Канибализъм при свинете. Животните се самонараняват. Телетата започват да ближат всичко, което ги заобикаля, понякога до смърт. „Налага се изводът, че животните във фермите страдат психически.

Хубав пример за абсурд,  познати са ни аналогичните опустошеия, до които водят „добрите намерения” за цивилизоване и демокрация при примитивните туземни и племенните общности.

Животните реагират физиологически! Изключително откритие!? Рак, язви на стомаха, инфаркти на миокарда при мишките, свинете и пилетата! В заключение, изглежда единствения лек е пространството – „малко повече пространство и голяма част от наблюдаваните смущения изчезват. Във всеки случай, тогава съдбата на тези животни би била по-малко злощастна". И така в днешната загриженост за отглежданите животни за пореден път се съчетават морала и правилно разбраният интерес.  „С природата не можеш да си играеш, както си искаш." Тъй като проблемите са станали достатъчно тежки, за да навредят на доходността на бизнеса, това спадане на продукцията може да доведе животновъдите да възстановят едни по-нормални условия на живот за животните. „За да имаме здрава ферма, ще трябва вече да мислим и за психическото равновесие на животните.“ И се предвижда времето, когато и животните, подобно на нас хората, ще бъдат прашани на село, за да възстановят психическото си равновесие.

Никога не е имало по-добър израз на това до каква степен „хуманизма“,„нормалността“,„качеството на живот" не са нищо повече от перипетии на рентабилността. Паралельт между тези животни, „болни от принадена стойност” и човекът на индустриалната концентрация, научната организация на труда и заводите с поточни линии е изключително ясен.

И  там мениджърите (човешките  „животновъди”) са докарани до рязко преосмисляне на начина на експлоатация, въвеждайки и изобретявайки  „качеството на труда“, „разнообразяването на задачите“, откривайки „хуманитарните" науки и „психо-социологическото“ измерение на завода и фирмата. Единствено неизбежната кланична смърт прави случая с животните по-трагичен и поразителен от този на хората на поточната линия. Животните не разполагат с друго средство срещу индустриалната организация на смъртта, освен самоубийството. Всички описани аномалии са израз на това. Тези съпротиви са провал на индустриалния разум и като следствие понижение на продукцията. В логиката на рефлексните поведения и на животното-машина, в рационалната логика тези аномалии са непонятни. Край­ната цел – смъртта като хранителен ресурс.

Товарните животни са приучени да работят за човека. Животните, призовани да отговорят на въпросите на науката са в лабораториите. Животните за консумация са превърнати в индустриално месо. На тях им се случва всичко, което се случва и на нас. Нашата съдба никога не е била отделна от тяхната и това е един вид горчив реванш срещу Човешкия разум, който се изразява да установява   абсолютната привилегия на Човешкото над Животинското.  Би било твърде дълго да възстановяваме генеалогията на съответните им статути, но пропастта, която днес ги разделя, която позволява да пращаме животните за  изпитания вместо нас в космоса и в абораториите, която позволява да заличаваме видове, докато ги „архивираме” като образци в африканските резервати, или в преизподнята на зоологическите градини - защото в нашата култура няма място за тях, така както няма място и за мъртъвците. Всичко това е покрито с една расистка сантименталност (Ббетата панди, „Четирите лапи” на Бриджит Бардо и прочие лицемерия), тази пропаст, която ги разделя, е вторична спрямо опитомяването, както истинският расизъм е вторичен спрямо робството.

Дори убийството при лов все още е символно отношение, за разлика от експерименталната дисекция. Дори опитомяването все още е символно отношение, за разлика от индустриалното отглеждане. Необходимо е само да си спомним в патриархалното минало статута на добитъка в селските общества. Разказа за Белчо и Сивушка и взаимната свързаност между човек и животно. И не бива да смесваме статута на опитомяването, който предполага земя, патриархално семейство, система на родство, част от която ca животните, със статута на единственото животно, който ни е останало извън резерватите и фермите като домашни любимци - кучета, котки, екзотични птици, хамстери, всички те препарирани от любовта на господаря им. Траекторията, измината от животните, от божественото жертвоприношение до гробището за домашни любимци е предизвикателство на екологичната сантименталност, ясно показваща вулгаризацията на статута на човека. В частност нашата сантименталност спрямо животните е сигурен знак за презрението ни към тях. Животното става достойно за човешкия ритуал на обич и закрила, доколкото е низвергнато в статут на невинност и инфантилност. Сантименталността не е нищо друго освен безкрайно деградирала форма на расистко състрадание.

Зверовете не говорят. Но именно това ни прави интимно близки с тях. Разбира се, караме ги да говорят по всякакви начини, един от друг по-малко невинни. В басните и приказките те ни изговарят моралните императиви на човека. Всеки ден в лабораториите те доставят своето „обективно“ послание - анатомично, физиологично, генетично. Последователно служиха за метафори на добродетелите и пороците, за енергетичен и екологичен модел, механичен и формален модел в биониката. Те никъде не говорят истински, защото дават само отговорите, които се искат от тях.

Нито зверовете, нито туземците познават понятието „природа" в нашия смисъл. Те познават само ограничени и маркирани от тях територии, които са затворени пространства на взаимност. Териториите им бяха отнети и въпросът, който те ни поставят е следния: ЗАЩО?

Животните обаче не задават въпроси. Те, Зверовете не говорят. В един разрастващ се свят на словото, на принудата към признание и слово, единствено те остават неми и поради това изглежда се отдалечават от нас зад хоризонта на истината. Но именно това ни прави интимно близки с тях.  Зщото мълчат...