Глава 5. В разнобой между закон и приложението му

За да изпълни набелязаната си програма, новият управител имаше нужда от верен помощник и съюзник. А такъв можеше да му бъде само д-р Густи. Фактически, тя бе професионалиста, обучен теоретически и практически да се справя с ветеринарно-медицинските проблеми на малката, но специфична служба. Чисто по женски, застаряващия елит на природозащитничките я ненавиждаше по две причини. Че беше млада и привлекателна и че с абсолютен външен непукизъм приемаше ежедневните заяждания, провокации и чисто женските им мръсотийки, тровещи ежедневието и.  Той пое ударите им, като разпореди по всички техни въпроси, да взема отношение лично. Поради голямата възрастова граница, а тя бе връстничка на големия му син, се отнасяше почти бащински с нея. Явно като дете на разведени родители, тя е чувствала дефицит от бащина топлота и в резултат откликна с доверие и уважение. Постепенно се създаде топла но принципта атмосфера и той почувства, че може да разчита почти за всичко на нейната лоялност и коректност. За това имаше и друга причина. С думи, погледи и често неприлични предложения, тя бе подлагана на неприкрит сексуален тормоз от бившите си началници, което и беше особено неприятно. В отношенията си с нея бе строго официален и дори дистанциран, което и допадна, за разлика от предишното грубиянско, фамилиарно  и даже дебелашко отношение. На докторката остави основно медицинската част от работата, като пое всички останали ангажименти и най-вече негативите на работата.

Започна едно относително нормално ежедневие, с изпълнение на рутинни задачи. Сутрин двата екипа от шофьор и ловец, отстрелваха по улиците на големия град с упойващи стрелички по 3-4 животни всеки, често по сигнали на граждани, които са имали проблеми и най-вече на некастрираните екземпляри. Непрекъснато се обаждаха истерично по телефона дами със слаби нерви, как животните били убивани и влачели труповете им, което уж лично наблюдавали. Беше го заболяла устата да обяснява, че всъщност животните са упоени, а колите не винаги имат възможност, поради трафика или недостъпност на мястото да отидат до тях и се налага кучетата да бъдат влачени няколко метра, докато се натоварят в пикапа. Една част от по-доверчивите и кротките се ловяха с примки, но  понякога яростно се дърпаха и съпротивляваха. От хората му се изискваше голямо самообладание, ловкост и опит, за да си свършат работата.  Лично ги беше инструктирал и многократно придружавал по време на работа. Все пак кучешкия инстинкт за самосъхранение е първичен и понякога имаше инциденти. Всеки един от работниците му беше многократно хапан и поне няколкократно имунизиран срещу тетанус и специфични заболявания. Само ако хората знаеха, за какви никакви пари работеха тези хора.

Гледайки предаванията по “Animal Planet”, го бодеше типичното англо-саксонско лицемерие в режисираните сълзливо-сантиментални  сцени в показваните приюти. Не се сочи реалността на яростната съпротива на животните при залавянето им, както и масовата евтаназия на неосиновените и излишни за изхранване в приюта животни. Дори и с богати донори, финансите им не бяха безгранични и подхода към излишните животни сурово прагматичен . Бе влязъл във връзка с  американски сайт, с  данни за прията в град във Флорида, с население колкото техния. Там  броя на евтаназираните скитащи животни /от котка до алигатор/ бе над 18 хиляди годишно, от които над две хиляди лаещи, а тук не повече от 20-30 бройки.

Сутрин в амбулаторията от около девет до обяд се кастрираха, заловените предния ден животни. Густи, асистирана от фелдшера Станко, бързо и прецизно си вършеше работата в малката операционна. Помагаше и един от двамата дежурни пазачи, които всъщност бяха и гледачи. Общината беше виртуоз в съвместяването като длъжност на несъвместими дейности, само и само да пести от заплати.  Така и тези двамата бяха гледачи, готвачи, пазачи, общи работници и каквото си помисли човек. Цяла седмица дежуряха денонощно там и се заместваха при отпуска в продължение на цял месец, като Гюро Михайловци. Ако трябваше да получават предвидения по закон извънреден труд, трябваше да се разписват за още две заплати.

Имаха голяма кореспонденция. Сами с Густи си пишеха всичко на стария компютър и печатаха материалите  на допотопния принтер, който често им правеше мизерии и се налагаше да пускат няколкократно устройството. Най-много го зореха непрекъснатите жалби до прокуратура, полиция и всякакви институции и организации, на които бе длъжен да отговаря, аргументирано и вежливо. Жалваха се всички - граждани, фирми и държавни ведомства от нежеланото кучешко присъствие. Имаше чувството, че и той ще залае срещу всички. Защото се въртяха в омагьосан  кръг. Причина и следствие се преплитаха в гордиев възел за изпадналата в бюрократична несъстоятелност държава. С противоречиви  нормативни разпоредби, изискващи солидно финансиране, което обаче липсваше, се мъчехме да решим проблем, който в други страни, в по-други времена, бе отдавна решен. Заимствахме закон за животните, като се сравнявахме с Германия и Швейцария, където от над 30 години такова чудо, като „безстопанствено” животно по улиците нямаше. С изградените преди десетилетия приюти, там без проблем прибираха единични изтървани екземпляри, които скоро си намираха стопани. И в Щатите и в повечето европейски страни, продължаваха да приспиват четириногите по целесъобразност. На въпрос към екскурзоводката на екскурзия в Италия, защо не вижда бездомни кучета по улиците, тя му зададе контравъпрос:

- „Знаете ли какво е обзщетението, което следва да плати муниципалитета /общината/ на нахапан гражданин или турист? И дали е целесъобразно парите от туризъм, събирани цент по цент, евро по евро, да се харчат за такива цели?  Кой ще посети плажове и антични обекти, осрани от кучета?”

Парадоксално, вместо кмета, районния прокурор викаше редовно Ташков на обяснение. Защо не се евтаназират изловените и останали неосиновени животни, които бяха около хиляда и петстотин годишно, както изискваше закона? Защо, след кастрация и обезпаразитяване,  ги пущаха отново на улицата? Самия той добре знаеше за съществуващата договорка на кмета с екозащитниците, и самоволната забрана в правилника за дейността на приюта за задължителна по закон евтаназия , копия от които му бяха предоставени, но не му стискаше да търси вината където трябва и накрая се задоволяваше само с кратката формална справка за годишната дейност на приюта. Последния път така се ядоса, че на излизаше от кабинета му промърмори:

- Който не знае какво му е, нека провери къде му е, и ако не го намери - това му е!