Глава 14 – Любовни и други вълнения…

Мъдьо съм, но ако ви звучи вулгарно… може и Ташко.

Ох…Бях ви казал какъв мъжкар и сваляч бях. Но всичко продължи само няколко  години, докато ме намери „ескадрона на смъртта” от приюта. Посякоха мъжествеността ми! Както знаете и сте виждали, поне два пъти в годината летим на крилете на инстикта за продължение на рода. Луд съм по кучки! Иначе не съм луд. Не, че и при хората не е така. Нали виждам по улиците. Мъжете най-лесно се очароват от пълен сутиен, сочно дупе и празна кукленска главичка. Ще си изкривят врата, да се обръщат след някоя. При нас е мечтата на комунистите в секса. Общонародната собственост! Пълна слободия.

„Нема мое, нема твое.
Месечина, месечина,
ой и ой, ои и ой”.

Ех, Горане, Горане.е.е… Как обичам сръбското! Нямаме тъща, нямаме свекърва. Като първия човек от Библията сме. Единствено Адам не е имал тъща. По това знаем, че е живял в рая!

Боже…, какви сватби правим. Циганските ряпа да ядат! Нашите траят почти месец, а техните само три дни. Е, ако е на някой техен барон, най-много до седмица. То празник братче, душа не ти остава. Тичане, душене, близане, ухажване, докато стигнеш до основното ястие, може да изминеш и… 50 километра.  Правим глутница и тогава всички кучки са наши. Няколко мъжкара, като хукнем с  някоя женска – да избира, който си иска. Няма насилие, няма принуда, зорлан хубав не се става. В сила е правилото – „Да удариш жена не е джентълменско. Да я изчукаш е вече друго нещо!” Тя избира и затова потомството след това е шарено. Иди разбери, кое паленце от кой е. То и при хората вече става така. Викали му групов секс, или „столче” понякога. Коя на кое столче е сядала, можело само с ДНК експертиза да се разбере.

Веднъж шефа четеше някакъв вестник и прихна да се смее. Почна да чете на Густи, че в Америка  една родила близнаци – черно и бяло бебе едновременно. Открили Америка! При нас от памти века е така. Колко още има да се учат от нас.

И други общи неща имаме. Най-готините мадами са за шефа – водача на глутницата. В замяна, като намерим мръвка, първо на метресата. Като при хората – жените ви започват да се чукат за пари, когато разберат, че от любов не се живее. Да… и при нас противоположните полове се привличат, а еднаквите се отблъскват, освен ако не са педали. Не, че те се ползват с привилегии, и да искат равнопоставеност, но са курви по душа.

Всъщност, започнах с тази прелюдия, за да ви въведа в моя роман. Любовта на живота ми. Казваше се Сара…Както жената на библейския Авраам. И на седемдесет години била първа красавица!     Е-е-е, чак пък толкоз2  Най-милото и прекрасно същество на света. Тъй като вечер съм отвързан, а и колко пъти ме интернираха, можех да избягам, когато си исках, но все се връщах. Заради Нея! Ако ни видите двамата заедно, сме най-неподходящата двойка. И като ръст и като порода. Тя е чиста дакелка с клепнали до земята уши, а  аз мелез между кавказка и обикновена овчарка. Тя тежи четири-пет килца, а аз съм към четирийсет. Може би се влюбих в ушите и, както митничаря в Марчето Сапундгиева от предаването „Пълна лудница”, което следя редовно. Един ден ни я доведе една рускиня, от кучкарките.

Но ще ви кажа най-тъжното. Тогава при нас още работеше Велислав, едно младо момче от  Авренските села. Много-о-о  добричко. Грижеше се добре за нас. Пъргаво, работливо, много весело и постоянно засмяно. Често му оставяха Сара за няколко дни, или седмица. Много се обичаха двамата. Грижеше се за нея, като за малко дете. Вельо обичаше да пее и да свири на хармоника. Като засвири и Сара почваше да му припява. Ама такава певица, като от пансион за благородни девици. Сигурен съм, че знаеше и нотите. Понякога след обяд, преди края на работното време работниците правеха за час-два каре на карти. Що емоции, караници на ужким и майтапи. Понякога и шефа сядаше да играе с тях и Густи надничаше отстрани през компютъра. Понякога шегите им бяха доста солени и тя се зачервяваше от срам, но им правеше компания. Нали си беше хубавка, всички се перчеха пред нея, дори и шефа подхвърляше двусмислици за настроение. Но, един ден веселбата внезапно свърши.

Вельо се разболя от грип. Беше в началото на смяната му, която както знаете беше цяла седмица. Вдигна температура, и шефа му каза да си вземе болнични. Това щеше да му намали заплатата и той каза, че ще устиска и ще остане. Пиеше чайове с билки и аспирин, но не отиде на лекар и не взе антибиотици. Доктор Густи няколко пъти го зори, но той отказа. В неделя сутринта шефа с жена си мина с колата и донесе хляб и консерви, доставка от веригата „Пикадили”. Велислав му каза, че е по-добре и дори му помогна да разтоварят стоката. Външно беше бодър, но лицето му бледо.

В понеделник, рано сутринта, чаках да излезе и да започне да шета в халето. Външната врата беше затворена и се повдигнах на задните лапи и през прозореца видях, че е полулегнал на дивана и краката му са провиснали на земята. Излаях няколко пъти, но той не помръдна. Почувствах, че е станало нещо много лошо. През една дупка на оградата изтичах до къщата на чичо Гочо, която е в края на селото и започнах да лая. Той тъкмо си беше взел сака и излизаше. Видя, че съм разтревожен и взе да псува, като помисли, че циганите пак са ме замервали с камъни. Но аз тичах на зиг-заг, напред-назад и той забърза да разбере какво става.

Влязохме в двора и по пътеката до битовата сграда. Отвори вратата, която не бе заключена. Отиде до Вельо, извика го силно по име и го хвана за ръката. Възкликна, че е ледено студена.  Огледа го да не е удрян, но нямаше никъде кръв и синини по него. След това се обади ро телефона на шефа. След половин час всички бяха в приюта. Дойде линейка на „Бърза помощ” и кола на полицията. Разбраха, че е мъртъв.  Качиха го на линейката и повече не го видях никога. При аутопсията се разбрало, че е имал някаква вродена белодробна аномалия и това го е затрило. А бил само на 26 години! Като се сетя за него, нещо ме стяга в гърдите и вия  докато ми олекне.

После от разговорите на шефа с останалите разбрах, че родителите му били разведени и баща му се запилял в Италия и въобще от години не се е вяснал. Майка му получила инсулт и лежала парализирана и по-малката му сестра се грижела за нея. Вельо издържал всички с малката си заплатка. Язък за доброто момче. Но Господ обича добрите хора и си ги прибира рано…