Времето течеше. Дните, седмиците и месеците препускаха неусетно. Ежедневието налагаше своя ритъм. Валяха всякакви случаи, един от друг по-абсурдни. Ташков имаше чувството, че обществото става все по-импотентно  при решаване и на най-елементарни проблеми. Дежурното оправдание, че сме данъкоплатци и институциите следва да решават и най-дребните ни прищявки го дразнеха особено много. Всеки можеше необезпокояван да цапа и замърсява. Притежателите на кучета равнодушно гледаха, как любимците им се изхождат в пясъчниците и градинките, където играят деца.

В паметта  му се бе запечатала случка, при едно от излизанията му в чужбина. Бяха приседнали с жена си, уморени от пешеходене, на  пейка в парк срещу Колизеума в Рим. Младеж разхождаше едра хрътка по асфалтовата алея. Внезапно същата се опъна на ремъка и приклекна. След кратък напън издруса голяма мекица, подуши я и застана в поза „мирно” настрани. Без да се стеснява, момчето свали раничката от раменете си, отвори я и извади пластмасова лопатка и найлонов плик. Изгреба „мекицата” и я изсипа в плика. След това извади двулитрова бутилка с вода и изми петното. Прибирайки аксесоарите обратно се отдалечи и изхвърли плика в тумбесто кошче за боклук с щампован силует на куче. Всъщност най-много го впечатли рутината в действията му. Явно това не бе изолиран случай, а привична процедура. За тази висока еко култура допринасяха и солените глоби в размер на стотици евро, при констатирани нарушения, както разбра впоследствие.  А за това следяха бдителни граждани и общинската  полиция. А тя се състоеше от цивилни чиновници, облекли при проверките зелени светлоотразителни жилетки с надпис „Policia Municipale”. Ходеха на тумби по трима, плюс карабинер и нямаше отърваване, ако те приклещят, както бе видял веднъж и запечатал екшъна във фотоапарата си..

Беше го вбесил случай с директор на училище в един от крайните квартали на града. В двора на училището му бе умряла котка. По време на учебната година разполагаше с персонал от десетки души, но три дни звъня и искаше да дойде специализирания автомобил от 15 км, за да отнесе трупа на котето. Изглежда в училището нямаше права лопата и човек, който да изкопае надвечер половин метрово трапче в някой ъгъл на двора. На вилата си може да прекопае и декар, но не и по служба.

Директорите на предприятия, болници, училища, детски градини  и големи фирми в града го засипваха с жалби и молби за евакуиране на безстопанствените кучета от дворовете и районите им. В същото време техни служителки милосърдно носеха сутрин пликчета с хранителни остатъци и хранеха милите животинки. За сметка на това животните яростно охраняваха питателния си ареал на обитаване и именно там случаите на нападения и ухапвания бяха най-чести. Почти ежедневно шефовете на магазините от големите хранителни вериги викаха екипите, тъй като около тях се оформяха глутници и стръвно олайваха, идващите рано сутринта работници и снабдители от чужди фирми.

Веднъж в района на голямата корабостроителна фирма бе придружил двата екипа за прибиране на кучета в делничен работен ден. Още с появяване на колите и прострелване на първото куче, започнаха да се отварят бързо врати на канцеларии, складове и цехове и десетките кучета от района потънаха като че ли в дън земя. Половин час безцелно обикаляха и се принудиха да извикат шефа на охраната, упълномощен от директора да им окаже съдействие. Минавайки с него по канцеларии, намериха скрити под бюрата от женичките десетина животни и още толкова в цеховете и складовете…

Доблестните защитници на родината също не оставаха назад. Периодично двама адмирали – командващи военноморската база и Военно морското училище също искаха съдействие. Смелите командири не смееха да се скарат на милозливите си подчинени, хранещи животните, или случайно да вземат да гръмнат някоя подвижна жива мишена. А какво щяха да правят – пази боже, при истинска война, просто не му се мислеше.

Така стояха въпросите и с безразборно изхвърляните боклуци от балконите на блоковете, строителните отпадъци по нерегламентирани сметища, незаконното строителство и каквото ти дойде на ума.

Въобще всички институции и повечето граждани се държаха като Рада Госпожина от „Под игото” и чакаха своя Бойко Огнянов, тоест Общината и Ташков да ги освободят от неудобните проблеми.