Успехът често се оказва фалшив… 

Стана ми интересно да следя конкуренцията между звездите на шоубизнеса у нас в предаването „Dancing Stars” по БТВ. Болшинството от тях, доказали се многократно в своята област на изява. Но, въпреки това смело нагазвайки в непривични за тях води, като някои безславно потъват в техните бързеи и водовъртежи. Извън блясъка на предаването и разгула на рекламите, гледайки задъханата им конкурентна борба си задавам въпроса „Какво по дяволите искат да докажат на нас и на себе си, подлагайки се, макар и богато платено на физическо и психическо изпитание и с мисъл за още по-високо покачване на личния си рейтинг? 

Поздравления, стигнахте зад кулисите. Защо, след дългоочакван връх, понякога ви се иска, не да празнувате, а тихо да се попитате: „Това ли бе всичко?“

Мислехте си, че там ще има щастие.

Е, не непременно вечно слънце, ангелски хор и личен оркестър от хора, които най-накрая са разпознали вашия гений. Но поне нещо. Облекчение. Радост. Вътрешното чувство  - „Успях“. Нормално човешко чувство, че всички тези години усилия, борби, тренировки, крайни срокове, съмнения, безсънни нощи и разговори със себе си от рода на „Хайде, страхливче, само още малко“ не са били напразни.

И сега успяхте.

Намерих си работа. Стартирах проект. Купих си кола. Изплатих ипотеката. Спечелих абонати. Започнах да печеля. Озовах се в престижен клуб, предаване, кръг, офис, чат, където хората използват думи като „мащабиране“, „стратегия“ и „точка на растеж“ с такава увереност, сякаш са заклинания за безсмъртие.
Отвън всичко изглежда красиво. Можете да направите снимка, да напишете благодарствен пост, да отметнете ниво, да приемете поздравления и смирено да отговорите: „Благодаря, това е само началото.“ Но вътре някой вече стои мълчаливо сред балоните и предпазливо пита: „А, къде точно е животът?“

Това е неприятния момент след успеха.

Изглежда сте спечелили, но по някаква причина не се чувствате като победител. По-скоро като някой, който дълго време е тичал към ярко боядисана врата, отворил я е и се е озовал в склад за реквизити. Там лежат очакванията на другите хора, кутии с надпис „Трябва да се гордеете“, прашни дипломи, табела с надпис „Успешен човек“, няколко маски на увереност и дребен, уморен техник, който ви казва: „Давай, следващата цел е вляво.“

И ти тръгваш. Защото спирането е страшно.

Успехът е страхотен в това, че се прикрива като „смисъл”. Той ти обещава - още малко – и ще царува мир. Още една крачка – и най-накрая ще се почувствате оценени. Още признание, още един резултат, още едно доказателство, че мястото ти на тази планета си заслужава.
Много удобна схема. Особено за свят, който се нуждае от безсмислени бегачи на бягащи пътеки с красив интерфейс, а не от живи хора.
Проблемът не е в успеха. Самият успех е красив, когато се превърне в плод на живо движение. Създадал си го - радвай се. Достигнал си, издишай дълбоко. Успешен си - празнувай. Въпросите започват там, когато успехът се превръща в патерица за вътрешната ти празнота.
Когато постигаш не защото искаш да изразиш истинското си аз, а защото се опитваш да докажеш правото си на тържествуване.

Тук пейзажът започва да се пропуква.

Защото никой връх не си заслужава, ако дърпаш към него детето в себе си, което все още чака одобрение: „Сега наистина ли ще ме обичат? Сега добър ли съм?“ Сега не е нужно да се притеснявам, че ще бъда отхвърлен, обезценен, забравен, сравняван с някой по-уснпешен и фотогеничен?"
Можеш да постигнеш много и пак да си гладен за успех.
Още по-опасно е, че можеш да постигнеш много и да се убедиш, че не си гладен. Просто трябва да си поставиш следващата цел. Да достигнеш следващото ниво. Да намериш по-скъп ментор. Да си купиш по-дебел дневник. Да усъвършенстваш мисленето си. Да излезеш от зоната си на комфорт, въпреки че зоната ти на комфорт те е видяла за последно преди десет години и все още те тревожи.
И тогава един ден заставаш насред собственото си „това проработи“ и осъзнаваш, че: радостта не е дошла. Това, което е дошло, е някакъв фон от поздравления, заетост, нови очаквания и странното чувство, че си станал собственик на дом, в който не живееш.

Ето къде ти е нужен шамар през лицето.

Успехът, който те оставя с чувство на празнота, не доказва твоята неблагодарност за постигнатото. Той показва, че не си достигнал своя връ,х или че не си стигнал до него такъв, какъвто си.
Трудно ли е? Да. Но е по-добре, отколкото да прекараш целия си живот в обновяване сграда, в която отдавна никой не живее.
Упадъкът не започва, когато загубиш. Понякога започва точно след победата. Докато я гонеше, беше ясно как да прогониш страха си. Но когато най-накрая стигна върха, гласът и вътре в теб затихна и възникна въпрос, на който не може да се отговори. „Кой съм аз, ако вече нямам какво да доказвам?“

Това е въпросът, който кара много успешни хора да потрепват нервно.

Защото трябва да живееш без доказателства. Не да впечатляваш, не да се изравняваш, не да вдигаш летвата, докато гръбнакът ти не се счупи, а да присъстваш в собствения си живот. Да видиш кое е наистина интересно. Където животът е жив. Където има радост без отговорност. Където работата ти не подхранва външна маска, а те разкрива.
Възможността за излитане започва там, където успехът се връща на правилното си място. Той престава да бъде Бог, витрина и заместител на любовта. Той се превръща в следа от движение. Един от резултатите, но не и доказателство за твоята стойност. Не можеш да станеш истински само чрез постижение. Можеш само да спреш да се криеш зад тях.
И тогава странната Празнота след успеха се оказва не проклятие, а честна врата за изход. Там можеш да видиш себе си без грим за първи път и да се запиташ - не „Как мога да стана още по-успешен?“, а „Какво в мен наистина иска да се прояви?“
Вече не става въпрос за кариерна стълбица. Става въпрос за завръщането към самия себе си.
Защото успехът без себе си е скъп наем за ролята на някой друг. А успехът в себе си е усещане за жизненото пътуване. Много приятно, земно и печелившо,