Бау.ууу… Аз съм, Ташко…
- Чувствам се много изнервен от както г-н Ташков вече не идва, а някакъв нов се разпорежда. Наплашил е всички. Д-р Густи ходи като попарена. Непрекъснато и правят забележки. Ще намерят те, за такива никакви пари някой да им върши работата! Слушам и шофьорите и всички останали да мърморят зад гърба му. По-рано г-н Ташков им разрешаваше да си ходят след работа с колите и да ги паркират пред домовете си. Нали сутрин, особено през лятото излизат още в 5-6 часа, вземат ловеца си и обикалят заедно из града. Запетайкаджията и новият вече не им позволяват, но за тях самите това не важело. Мотаят се цял ден със служебните коли, които ге вземат сутрин и връщат вечер в къщи. Сега всички служители се щурат из приюта почти до обяд, докато излязат да ловят брачедите. А, след като върнат надвечер кастрираните и обезпаразитени кучета отново в града, оставят колите чак на паркинга на общината. Сутрин вървят пеша по половин час, докато стигнат до паркинга и започнат работа. Ако си мислят, че така се прави икономия на гориво, нищо подобно! Резултата е, че бройката на уловените и кастрираните спадна наполовина, а ухапаните хора се увеличиха…
Години наред в малкото оградено дворче на приюта, с десетина кучешки колиби, под навес от гофрирана ламарина се излежаваха десетина кучета на баш природозащитничките. Повечето бяха инвалиди, в пълния смисъл на думата, някои от които без лапа, цял крак, или глухи и слепи. На улицата са обречени, но тука изкарваха по няколко години. Тези „пенсионери по болест” бяха цената на разбирателството с екодружествата. Те не струваха финансово, абсолютно нищо на общината. Цялата им издръжка бе поета от екоактивистките, като периодично, с кола на частна ветеринарна клиника доставяха храна и консумативи за обгрижването им. Това бе заварено положение от всички предишни управители и Ташков философски го прие. От време-навреме жените почерпваха чичо Гочо и някои от работниците, ангажирани с наглеждането им. Тъй като вечер съм единствен охранител и сам на себе си шеф и мен ме издържаха от този параграф. Затова да знаете, нямам нищо общо с общината! Всички ми знаят адета, че не цепя басма на никой. Който и шеф да дойде, аз съм на поста си и лая срещу всички, даже и налитам. Досега няколко крадци са опитали зъбите ми и вече не смеят да припарят.
Една сутрин новият шеф дойде ядосан. Вече усеща, че е сбъркал и се е насадил на пачи яйца. Развика се нещо на работниците, след това и на д-р Густи. Все повече я товари с работата, която преди вършеше Ташков. Тя се дърпа, но няма спасение и започна да върши и нея. Нахока я за една закъсняла преписка и тя влезе разплакана в операционната. После мина покрай колибката ми до второто хале. Нещо си мърмореше под носа и изненадващо ме срита в корема. Беше с кубинки и ме заболя здравата. Инстинктивно скочих и го захапах за глезена. Той се разкрещя. Чичо Гочо и фелдшера Станко дотичаха веднага. Чичо Гочо хвана каиша на врата ми и започна да ме дърпа. Обувката остана в устата ми. Може би всичко щеше да бъде до тук, но той докуцука до халето и взе дебелата метална тръба от примките за лов. Опита се да ме удари с нея, но аз я хванах със зъби. Извика за помощ и тримата започнаха да я дърпат. Счупиха ми два зъба, докато я издърпат от челюстта ми. Разпореди да ме затворят в една от клетките на второ хале. Беше бесен. Разбрах, че иска да ме евтаназират веднага. Но д-р Густи и Станко отказаха. Ако иска да ги уволни! В яда си им заповяда до седмица да предупредят екозащитничките и независимо дали могат да подсигурят подслон, да освободят дворчето и пуснат в града „инвалидите”.
На следващата сутрин чичо Гочо дойде рано. Отвори голяма консерва „Педи гри”. Напълни ми купичката до горе. Сложи ми и чиста вода. Не ми се ядеше много, но така апетитно миришеше. Заговори тихо:
- Е-е-х Мъдьо! Защо не те разкарах от тук. Разбрах, че с новия няма да се погаждате. Ако те бяхме изселили, може би нямаше сега да си осъден. Половин година, откакто откраднаха Сара и вече си нямаш дружка тука. Знам ли? Сигурно пак щеше да се върнеш. С кого ще гледам вечер телевизия? Такъв умник като тебе не се намира лесно. Само какви са ти очите? Още малко и ще проговориш. Мамка и мизерия! Ако имах голяма пенсия, и час нямаше да стоя тук, да ме хокат и тормозят!
Седя още, гледа ме дълго и накрая отиде да чисти в първо хале.
Скоро чух двигателя на „Реното” на д-р Флорев. Обикновено повечето евтаназии вършеше той. Влезе в къщичката на персонала. Забави се за цигара и кафе известно време. След четвърт час влезе в халето. Дойде до моята клетка. Държеше пушката с упойващи стрелички. Зареди я с патрон сгъстен СО2. Знаех какво следва. Обърнах се странично и подложих на прицел хълбока си. Пушката изплющя и спринцовката се заби в задния ми крак. Обърнах се и захапах пластмасовия край с червени вълнени пера. Схрусках го, но спринцовката вече беше празна. Цялото и съдържание се бе изпръскало в бедрото. Раничката от иглата на спринцовката не болеше особено. Отначало реших да се съпротивлявам, но знаех, че е безполезно. Свих се в ъгъла на клетката и зачаках. По жилите ми се разля топлина. Стана ми топло и приятно. Зави ме се леко свят. Започнаха да изплуват образи. На мама, голямата кавказка овчарка. На братчетата и сестричките, цели осем на брой, с които се боричкахаме за млякото в гърдите и. После чух, гласа на стопанина, че ще остави само две, тъй като кучилото е дефектно. Бил се вредил и друг пес и го окепазил. Изплуваха и образи от бурната младост, на всички братоци и сестри от глутниците, с които бе бродил из града. На двете му любими кучки и как гордо обикаля, като баща на свое потомство. Дочу и пеенето на Сара и му се поиска да близне дългите и красиви, кафяви уши. Как всичко бе красиво и спокойно…
Почувства пръстите на д-р Флорев, които опипваха сред гъстата му козина, местото където туптеше силното му сърце. Езикът му вече бе изплезен, а зениците на очите силно разширени. Усети лекото бодване между ребрата на иглата на спринцовката и вливането на „Евтаназин” или може би „Т-61” в трепкащия мускул. Каквото и да бе, резултата бе предопределен. Ударите ставаха все по бавни. Постепенно спряха съвсем. Погледът му помътня и душата му отлетя през тунел от светлина към отвъдното, може би в кучешкия рай…
