Знаете ли какво изумява в хората, които са започнали буквално от нищото и са постигнали истински просперитет? Те се възприемат като късметлии. Казват: „Късмет, връзки, правилният момент.“ Или може би просто са имали достатъчно късмет да се родят с правилната личност. Но късметът няма нищо общо с това. Или по-скоро, почти няма нищо общо с това.

Не става дума за хора, които са имали достатъчно късмет да наследят нещо, или да имат връзки по рождение, или да имат начален капитал от родителите си, а за хора, които са започнали от нулата. Понякога от загуба. С дългове, без образование, в среда, която не ги е тласкала напред. Какво се случва вътре в тях, когато вземат решение, когато загубят всичко и продължат напред, когато другите виждат задънена улица?

Как работи мозъкът? Има специфични, измерими, възпроизводими психически характеристики. Не магия, не позитивно мислене, а структури и модели. Процесите, които протичат в главите им, са различни от тези на повечето хора.

Такива хора са били изследвани и данните показват, че хората, които са постигнали дългосрочни цели въпреки трудностите, споделят общи психологически черти. е коефициент на интелигентност, не социален произход. Неврологът Ричард Дейвидсън от Университета на Уисконсин е изследвал емоционалните стилове на мозъка и е установил, че способността за възстановяване от неуспехи е буквално видима на fMRI сканирания. Това не е метафора. Това е физиология.

Пет характеристики на мозъка на човек, който започва от нулата.

Първата е как мозъкът реагира на несигурността. Повечето хора се страхуват физически от нея, когато не знаят как ще завърши дадена ситуация. Амигдалата, мозъчната структура, отговорна за реакцията на заплаха, преминава в режим на тревога. Кортизолът се повишава, тялото се подготвя за опасност. И тогава мозъкът прави това, което прави най-добре – търси познатото, обичайното, безопасното.

Ето защо повечето хора остават там, където са били. Не защото са мързеливи. Защото мозъкът им казва: „Там! Където съм бил, където съм оцелял, там отивам.“

Но някои хора реагират по различен начин. За тях несигурността не е сигнал за опасност, а сигнал за възможност. Невролозите наричат ​​това висока толерантност към амбивалентност. Това е способността да държите няколко противоречиви сценария в главата си едновременно, без да бъдете отклонени от тях. Да не се нуждаете от незабавен отговор.

Но толерантността към несигурността не е достатъчна. Има нещо друго, без което всичко се превръща в хаос.

Второто – звучи сложно – е това, което невролозите наричат ​​идентичност. Всеки човек има визия за себе си. Кой е, откъде е дошъл, накъде отива. Повечето хора изграждат тази история около миналото. „Аз съм такъв, защото имах това.“ „Не мога, защото така съм бил отгледан. Не съм от онези хора, които…“

Между другото, мозъкът обича такива истории. Те създават предсказуемост. А предсказуемостта е сигурност. Но хората, които променят живота си от нулата, изграждат историята си по различен начин. Техният разказ е ориентиран не към миналото, а към бъдещето. Те не казват: „Аз съм такъв, защото…“ Те казват: „Отивам там, защото.“

Разликата е във възприятието. Когато човек гледа на дадена трудност като на нещо, което му е дадено, се активират определени области на мозъка. Когато гледат на същата трудност като част от своето пътуване, като материал за растеж, се активират други. Буквално различни. И това е видимо в изображенията. Това, което човек забелязва около себе си, буквално променя възприятието му. Нашият мозък е селективна машина. Той забелязва това, което съответства на вътрешната му потребност. Ако историята казва: „Аз съм жертва на обстоятелствата“, мозъкът ще събере доказателства в подкрепа на това. Ако историята казва: „Отивам там“, мозъкът започва да вижда път. Тази втора характеристика е разказ, фокусиран върху действието и бъдещето, а не върху обяснението на миналото.

Третата (следствие от втората), повечето хора я преживяват симетрично. Болката от загубата е приблизително равна на радостта от печалбата. Психолозите наричат ​​това отвращение към загубата. Данните му показват, че загубата на 100 евро се усеща психологически около два пъти по-силно от спечелването на същите 100 евро. Повечето хора живеят в тази асиметрия. И тя ги парализира. Но хората, които започват от нулата и продължават напред, имат различен модел на обработка на провала; те го преживяват. Те наистина го преживяват, не го потискат, не го отричат. Но след това правят нещо специално. Те извличат информация от провала. Не морал. Не самокритика, а информация. Какво точно не е проработило? Какво знам сега, което не знаех преди? Какво ще променя? И това не е позитивно мислене, както често се нарича; това е различен невронен модел за обработка на опита. Префронталната кора взема материал от лимбичната система и го преработва в данни, а не в преценка. При такива хора активността на префронталната кора се възстановява по-бързо след негативно събитие.

Четвърто, това е специален вид внимание към слабите сигнали. Нашият мозък получава огромно количество информация всяка секунда. Много повече, отколкото може съзнателно да обработи. Така че той филтрира. Той решава кое е важно и кое е фонов шум. И ето какво е важното. Този филтър не е неутрален. Той е настроен към вашите очаквания, към вашите собствени нагласи, към това, което вече знаете.

Повечето хора забелязват неща, които потвърждават техния мироглед. Пристрастие към потвърждение. Това не е недостатък на характера; това е основната архитектура на мозъка. Но за хората, които създават нещо от нищото, филтърът работи по-различно. Те забелязват несъответствия, аномалии, неща, които не се вписват в цялостната картина.

И ето най-интересната част, защото това ни води до петата характеристика, тази, която е може би по-важна от всички останали.

Петата е селективното използване на дискомфорта. Повечето хора възприемат дискомфорта като сигнал за „стоп“. Стана трудно, означава, че нещо не е наред. Означава, че трябва да спрете, да изчакате и да избягате. Това също е нормална мозъчна функция. Дискомфортът еволюционно е сигнал за опасност. Мозъкът иска да избяга от него. Но хората, които започват от нулата и продължават напред, имат различно отношение към дискомфорта. Те са се научили да различават два вида. Първият е дискомфорт-разрушение. Когато се чувствате зле, защото нещо наистина ви разрушава. Това е сигнал, в който си струва да се вслушате. Второто е дискомфортът от растежа, когато се борите, защото правите нещо, което никога преди не сте правили. Може да се нарече начин на мислене, насочен към растеж.

Изследванията показват, че хората, които възприемат трудностите като сигнал за растеж, а не като доказателство за своята неспособност, постигат значително повече в дългосрочен план. Това умение може да се развие. Мозъкът може да бъде преобучен. За да направите това, трябва да „хванете себе си“ в момента, в който мозъкът регистрира проблем като заплаха, и да промените модела. В началото това изисква усилия, но с течение на времето става автоматично.

 Обратната страна на монетата.

 Интересното е, че много от тези хора не са наясно със своята особеност и вярват, че нещо не е наред с тях.

 1. Човек с висока толерантност може да чуе да го описват като неорганизиран и неспособен да вземе решение.

 2. Човек, който е внимателен към слаби сигнали, изглежда прекалено чувствителен и тревожен, подозрителен и прекалено обмислящ.

 3. Някой, който обработва негативните преживявания като пакет данни, може да изглежда пресметлив, безразличен и спокоен за другите.

 И тук се крие капанът: човек може да започне да се „разбива“, за да отговаря на изискванията на средата си. Ако средата не вижда или не се интересува от уникалните характеристики на човек, тя му влияе. И той може да спре да се развива. Следователно, „осъзнаването“ на себе си и силните страни излиза на преден план.
Свикнали сме да обясняваме успеха с външни фактори: пари, връзки, време, късмет. Да, те играят роля и е чудесно да ги имаме. Но науката е отишла по-далеч и е разгледала хора, които не са имали нито едно от тези неща.

.