Размисли от бивша феминистка

Джанис Фиаменго,

 

 

Безкрайната война на феминизма срещу мъжете, семейството и самата цивилизация,

 

 

Джанис Фиаменго, родена през 1964 г., е професор по английски език в Университета в Отава. Постъпвайки в академията като емоционална млада жена през 80-те години на миналия век, първоначалното и възприемане на феминизма сигурно е било почти предрешено: „Усетих неговия еуфоричен екстаз и самоласкателната му убеденост в морална чистота“, признава тя. Тя е изучавала всички стандартни феминистки текстове и в продължение на много години е приемала валидността им за даденост. Но книгата и „ Богинята, която се провали“ не е нейната лична история. Каквото и да е било разочарованието и, тя започва да се изказва срещу движението след 2012 г.

Проф. Фиаменго знае, че ключов елемент за успеха на феминизма е силното, естествено пристрастие в полза на жените, което характеризира и двата пола: синергията между предпочитанията на жените към вътрешната си група и мъжкия защитен инстинкт. Има достатъчни и  обективни изследвания върху този вечен феномен. 

По-късни проучвания установяват, че пристрастието към вътрешната група при жените е четири пъти и половина по-силно от това при мъжете. През 2019 г. британските психолози Мартин Сийгър и Джон Бари разработват концепцията за „Гама пристрастие“, за да опишат „несъзнателните предразсъдъци срещу мъжете и момчетата“, наблюдавани в склонността както на мъжете, така и на жените да симпатизират повече на жените, отколкото на мъжете.

Подобни изследвания са ценни, но както и в голяма част от социалната психология, те просто потвърждават нещо, което винаги е било широко известно. От мъжете се очаква да поставят нуждите на жените и децата на първо място. Както посочва Фиаменго, феминистките никога не биха могли да постигнат успеха, който имат, ако мъжете бяха дори малко подобни на егоистичните грубияни, както те ги изобразяват. Дори половин век феминистка ярост не е успяла да премахне естественото романтично пристрастие на мъжете в полза на жените.

Другата страна на мъжкото предубеждение в полза на жените е това, което авторката нарича „празнината в емпатията“ – често шокиращата неспособност или нежелание на много жени да съчувстват на мъжкото страдание. Тя разказва, че след потъването на „Титаник“ група оцелели жени се организирали, като построяват паметник на мъжете, пожертвали себе си в полза на жените, отстъпвайки им място в спасителните лодки.

По време на Първата световна война хиляди британски жени участват в масов ритуал на опозоряване срещу мъжете, като се обръщат към всеки мъж, когото виждат в цивилно облекло, за да му поднесат бяло перо като символ за неговата малодушие. Те съпътстват жеста с думи, изразяващи ясно яростното им презрение: „Защо не се запишете? Вашият Крал и Родина ви искат. Ние не.“ Това продължава през цялата война и пера са давани дори на ранени мъже в отпуск, или на непълнолетни момчета. Един шестнадесетгодишен младеж е толкова унизен от тормоза, че излъгва за възрастта си в наборната комисия, за да се запише, и е незабавно убит на фронта. Фиаменго споменава и за офицер, награден с Викториански кръст за храброст. В деня на награждаването си той се преоблича в цивилни дрехи, само за да получи бяло перо от тези минувачки: „Той приема упреците без дума и слага перото при своя Викториански кръст. Той казва на приятелите си, че вероятно е единственият мъж, който някога е получавал в един и същи ден емблемите за храброст и малодушие.“ По-късно мъжът е убит на фронта.

Подобни нагласи продължават и до днес, тъй като феминистките се хвалят онлайн, че са се „къпали в мъжки сълзи“ и ликуват от различни случаи на мъжко страдание.

Приликите между феминизма и марксизма отдавна са отбелязани от политолози и социолози. Наистина, още през 1884 г. Фридрих Енгелс изрично прави паралел между потискането на съпругите и на пролетариата. Най-важното е, че феминизмът възприема марксисткия ментален основен принцип, според който обществото се представя като конфликт между невинни и виновни групи. Както отбелязва Фиаменго, това прави феминизма неспособен да утвърди каквито и да било принципи на справедливостта:

„Той е неспособен да разшири емпатията си към онези, които е бил научен да вижда като потисници“ или „да изисква отговорност от онези, които е бил научен да вижда като жертви“. Поради тази неспособност „една от най-големите лъжи на феминизма е декларираната от него цел да отхвърли традиционните западни полови разпоредби, за да освободи мъжете, както и жените, в равноправно партньорство“.

Тази последна забележка е полезно напомняне. В по-оптимистичните дни на ранния феминизъм, през 70-те години на миналия век, движението наистина твърдеше, че се стреми към освобождаването както на мъжете, така и на жените от традиционните устои. Женският кариеризъм, например, би облекчил тежестта върху съпрузите да бъдат единствени издържащи семействата си. Подобни твърдения вече до голяма степен са изчезнали.

Паралелът с марксизма също е поучителен. Официално, социалистическата революция е трябвало да освободи буржоазията, както и работническата класа от „отчуждението“, което характеризира капитализма. Синовете на капиталистите един ден щяха да се обединят със синовете на пролетариата, за да изградят безкласовото общество на бъдещето, а злощастният, но необходим етап на „безмилостна класова борба“ щеше да остане като спомен. Но марксистки практици като Ленин бързо станаха твърде заети с убиването на класовия враг, за да се тревожат особено за изцелението му от капиталистическото му отчуждение.

Подобно развитие може да се наблюдава и във феминизма: един разведен съпруг не би постигнал успех в съда, като се позовава на предполагаемата феминистка цел за намаляване на тежестта му като издържащ семейството. „Последното нещо, към което се стреми феминизмът“, отбелязва Фиаменго, „е освобождаването на мъжете от техните традиционни роли и задължения.“ Феминистките опортюнистично редуват своята изрична егалитарна идеология и обръщения към традиционните представи за мъжкия дълг. Логическата последователност не е важна за тях.

Страстната вяра в собствената жертва създава разпознаваем тип личност, който размишлява върху оплакванията и интерпретира всички преживявания през призмата на жертвата. Вярата в жертвата не е задължително да има връзка с действителна виктимизация. Личността на жертвата се характеризира преди всичко със силна нужда страданието ѝ да бъде признато. С тази нужда идва убеждението за безупречен морал, произтичащата от това неспособност да се приема критика или несъгласие и дълбока липса на емпатия към онези, възприемани като врагове. Изследователите също така установиха, че хората с личност на жертва вярват, че са оправдани да си отмъщават на онези, които изглежда че ги потискат. Дори когато им бъдат представени факти и доказателства, които да опровергаят убежденията им, те не желаят да се откажат от своя мироглед. Гневът към другите и вярата в невинната жертва създават токсична смесица от самодоволство и морална слепота.

Фиаменго отбелязва, че много млади жени преживяват нещо като религиозно обръщане, след като „открият“ феминизма: „Последователките се чувстват пречистени, преродени, изпълнени с цел и плам... Всички житейски неудовлетворености имат смисъл и могат да бъдат приписани на потисническата система. Нищо не е по собствена вина.“

Очевидно е, че не всички жени са феминистки. Американските консерватори отдавна се утешават от добре потвърдения факт, че мнозинството от жените изразяват резерви към този етикет. Но всички радикални движения включват малко, твърдо ядро ​​и много по-голяма и с неясно вникване в проблема периферия, а периферията на феминизма сега се простира дълбоко в западното общество. Фиаменго пише, че макар да се опитва да запази разграничението между жени и феминистки, това понякога може да бъде трудно.

Авторката не си прави илюзии, че феминизмът може да бъде реформиран:

„Дори днес, половин век след прилагането на програми за равноправно наемане на работа, както и на непрестанните кампании за овластяване на жените в училищата, университетите и властовите органи, много жени все още са гневни, като де опитват „да поправят” мъжете. Това трябва да бъде спряно. Никога няма да стигнем до момент, в който феминистките ще решат да прекратят войната между половете, приемайки, че мъжете са направили достатъчно за тях. Никога няма да дойде момент, в който страданието на момчетата и мъжете да е по-важно за феминистките от собствената им сила.

Жените под тяхно влияние могат да разрушат всяко общество, към което принадлежат, просто като откажат да бъдат съпруги и майки. Феминизмът води до такъв отказ, като директно подкопава способността на жените да обичат. Не по-малко от другите враждебни сили, той е смъртоносна заплаха предимно за западната цивилизация.”

 

 

Термините "раждаемост" и "демография" отсъстват, така че въпросният плач на авторката е чисто лицемерие, публицистика, към която вече от много години се отнасям с абсолютно презрение и отвращение. Да не говорим за пълното отсъствие на засягането на най-страшното детеубийството, на неродени дечица, узаконено и финансирано на практика във всички т.н. "християнски" държави, с изключение на Малта и Полша, но уви, с много малък ефект, защото всички останали фактори са налице: никой не може да спре полякинята да отиде в някоя съседна държава и да убие детенцето в утробата си и бащата не може да направи абсолютно нищо, за да го спаси, да спаси собственото си детенце. В Русия законът, който узаконява и финансира убийството на неродени дечица, е приет от болшевиките през 1920 г. и си е все така в сила, вече 106 години, и пътят на Русия, както и практически на всички останали "християнски" държави, е този на вече умрялата реално Южна Корея, по линка на материала в реда на заглавието на коментара.

Истината или се казва цялата, или изобщо не се произнася.

И не е вярно, че феминизмът нямал особено голяма опора сред мнозинството жени, това е някаква самозаблуда, в най-добрия случай.

Тук, на блог.бг, на доста народ задавам въпроса имат ли право на живот неродените дечица, до този момент единственият участник, който след известно замисляне ми отговори, че "определено имат право (на живот)", е shtaparov. всички останали мълчат.

Определено, всички участници и участнички тук, с изключение на shtaparov, са феминисти, без значение на пола, и не дават пет пари, че България умира, защото раждаемостта ни е под 2,1, минималният брой деца на българска жена, който гарантира възпроизводство на нацията и функционирането на толкова обичаната от всички социална държава.

Та въпросната госпожа е застанала разкрачена с по 1 крак в двата лагера, на прост български език.

Дано само не се разчекне.