ПСИХИАТРИЧНО, ИЛИ ПОЛИТИЧНО?

/Инсталация от нета/

Много хора, все по-често си задават въпроса – „Полудявам ли, или целия свят е луднал?

Садомазохизмът е общото название на садистични и мазохистични наклонности и практики. Садизмът се определя като сексуално или несексуално удоволствие от причиняването на болка или унижението на друг човек. Мазохизмът се определя като същото, от получаването на болка или унижение. Садомазохизмът може да бъде термин от психологията и социологията, когато обозначава сексуални и социални практики, които изглеждат като садомазохистични. Терминът садизъм произлиза от името на френския философ на сексуалността, революционер и писател Маркиз дьо Сад. Терминът мазохизъм произтича от името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох.          

Рядкост са хората, които са само садисти, или мазохисти. Но у нас тези наклонности са вече рязко поляризирани. Управленците-садисти и мазохистичния ни народец. Сега желанието за болка и наказание в народеца ни е почти неистово. Също и желанието за подчинение, особено пред жена, желателно с очила, с камшик и в кожени гамаши. Може би му нашепват, че е дошло времето за определена жена премиер, или президент? Какво се върти в размътеното му съзнание? Да надникнем...

„ Ах, тези фантазии с каки, които ме бият...а може би и с мъж? Кой друг освен ТОЙ, който да се грижи за мен като господар за куче /каракачанче/. Да ме бие, но когато трябва, а не безогледно. Да ме храни от чиния на пода, да пия от паничка с вода, също от пода, като истинско куче. Да имам нашийник и верижка, да скимтя, вместо да говоря, да пълзя в краката му, да му нося пръчка, покорно да лежа до ботушите му. Като роб, да ме използва за всичко, да свиквам да бъда със стъпала по-низш, да лягам в краката му, да спя до тестисите му. Храна, вода, тоалет – всичко да е само по негова заповед. Разбира се, не мога да свикна с такова отношение отведнъж и завинаги. Това се учи. Постепенно се привиква. А като едно изживяване встрани от сивата реалност, е просто  превъзходно и терапевтично изживяване! А защо "терапевтично" ли?  Ами защото сваля от раменете ти стреса и отговорността да бъдеш себе си... Просто си един роб, подчинен, принизен до куче с нашийник... и с господар, който възпитава. СВОБОДА В ОКОВИ !

Има ли алтернатива?

Оръжие не е необходимо. Мирно въстание няма, но въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да бъде използвано. От огромните митинги преди години разбрахме, че срещу армията и полицията е необходима тълпа, която да навлезе в редиците ѝ и да се побратими с тях, не по-малко ощетени и унизени от системата. С охранителите-пазванти на собствеността е още по-лесно. Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония. Ето защо процесът на съпротивата съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Пресния пример е от 1989 година. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст.  

В наше време краят на режисираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни” и други дворци има и днес, но те са оставени по-скоро на атаките на туристите, отколкото на въстаниците. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите магистрали и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на обществото. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка..

Два века капитализъм и пазарен нихилизъм ни отчуждиха от най-важните неща – от самите нас, от другите като нас, от света. Измислицата за „свободата на личността и словото“ се разложи със същата скорост, с която беше оживяла.  Двубоят се води в полето на идеите, или по-скоро в начина, по който думите, жестовете и животът са неразривно свързани и биха могли да олицетворят последователност между думи и дела. А това рядко се прощава!

Бунтуващите се, не са обвинявани в написването на книга, нито във физическо посегателство срещу паричните потоци, напояващи капитала. Обвинени са в това, че евентуално са се изправили срещу тези потоци с тежестта на своята политическа идея и позиция. Възможността зад всеки индивид да се крият лоши помисли, а зад всяка мисъл – действията, към които призовава. Възможността, изразена от идея за друга политика – анонимна като генезис, но популярна, широко разпространена и неуправляема – такава, каквато не може да се набута в склада на свободата на словото.

Едва ли има съмнение, че младите са първите, които яростно се изправят срещу властта. Последните изяви - бунтовете през декември 2008 г. и в началото на тази в Гърция, през пролетта на 2012 г. в САЩ – „Окупирай Уолстрийт” и на много места в обхванатата от криза Европа са просто предупредителни сигнали в това отношение. Победата на  социалистите във Франция и предстоящото в Гърция на СИРИЗА – също.

Традицията сочи, че всичко започва с „обществено движение“. Особено в момента, когато фалшивата европейска левица, чийто разлагащ се труп, лицемерно се опитва да възкръсне и да си върне авторитета сред масите. Всъщност, именно тя е вълноломът срещу цунамито на промените! На улицата обаче тя вече няма авторитет и монопол. Вижте само как при всяка нова мобилизация на масите, наред с всичко друго, което левицата все още се осмелява да подкрепя, непрекъснато расте пропастта между хленча на нейните искания и ожесточеността и решимостта на съпротивата.

Нещата са построени така, че има две реалности едновременно. Едната е медийно-регламентираната реалност, с ясно разграничени положителни и отрицателни герои и идеологии. Другата реалност е светът на хората, борещи се за оцеляване на трудовия пазар и продаващи труда си на безценица. Престъпността е точката на съприкосновение на двата свята. Тя е „най-интимната“ същност на модерното общество, нейната най-дълбоко скрита тайна. Разрешена за „висшите класи“, забранена за „низшите“, престъпността е инструмент за легитимация на класовия ред. Войната и политическите убийства са прерогатив на държавата-суверен. По-малките престъпления са разрешени на богатите – кражбите, експлоатацията, измамите. На низшите класи е запазена ролята да се възхищават на хората, дръзнали да нарушат моралните норми – виж „Кръстникът”. Остава отворен въпросът, докога подобен тип шизофренно общество може да остане стабилно? Може би, докато низшите класи не се събудят от матрицата и не решат да подредят живота си без господари, властници и паразити. 

Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за движения. Класическите форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, често успяват да яхнат вълната на недоволството, но не я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Синдикатите – все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все по- „правителствени“. Техни представители стават и министри. Протестиращите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления.

Медийната индустрия днес включва дори социалните мрежи и сайтовете.

Влиянието на „четвъртата власт“ върху ежедневието на хората е огромно и продължава да расте. Те обсебват извънработното ни време с помощта на телевизията и свеждат социалните ни контакти до натискане на клавишите във „Фейсбук”. Цялата медийна индустрия е ориентирана към това, да ни откъсне от личните ни проблеми и да ни навре във виртуалните. Проблемите, на които медиите безрезервно отделят внимание, са колкото може по-просташки и далеч от политиката (да не си развалят по погрешка отношенията с „богопомазинете”). Безработицата, ниските заплати, мизерната градска среда, мизерните условия на труд, унижението пред мутрите – всички те са представяни едва ли не, като някакво „природно бедствие”. Всякакъв опит за решаването на тези проблеми е разглеждан единствено през призмата на въпроса „какво трябва да направи правителството?“ и като единствено средство за решаването им се представя действието на казионните организации. Резултатът от дейността на тези организации е виден за всички. Едва ли някой вярва, че партиите и синдикатите могат да променят живота им към по-добро. Едва ли разхождането до забутан парк, където ни позволяват да поврякаме е най-удачната форма на протест. Трябва да се постави ясно основния  въпрос - „държавата срещу обикновенните хора”, вместо въпросът за „съвестта” на отделните политици.

Всичко това изостря ситуацията. Протестиращите го разберат и някои ще се отдръпнат. Други обаче ще прозрат, че това е единственият начин „народът да е суверен“, дори и по някой по-незначителен въпрос.

Именно това е пътя,  днешното стадо от апатични, затворени в себе си индивиди да се превърне в общество от задружни и свободни хора.

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg