ЧАСТ ІІ
Емиграцията е доброволно, или насилствено напускане за дълъг период, или завинаги на страната си и заселване в друга. Обикновенно причина за това е отрицателна промяна в живота – природна, икономическа, или военна. Социолозите групират факторите за това явление като привличащи /изтеглящи/ и принуждаващи /изтласкващи/. И за профан в материята, като мен е видно, че преди четвърт век това непознато за страната ни явление бе истинска екзотика. Тогава, оградената ни с кльонове граница и строгия пропускателен режим правеха невъзможно излизането от страната и на най-възторжените любители на пътешествия и отчаяни авантюристи. Успелите да го сторят все пак, бяха дамгосвани с клеймото „невъзвращенец” и „изменник на родината”.
С падането на „желязната завеса” нещата коренно се промениха. Народа се юрна по света, като отвързан от синджир. Да си спомним, с какво детско любопитство, почти цялото население на източен Берлин отиде „на гости” в забранената западна част на града. Последваха опашките пред западните посолства, с всички перипетии по издаване на визи и задгранични паспорти и далаверите, свързани с това. Всичко това е минало, за което си спомняме със снизходителна усмивка. Пътуването с цел туризъм е вече възможно като детска игра. С пълноправното ни членство в Европейския съюз вече е възможен и престой за продължителни периоди от време и дори заемане, обикновенно на непрестижни работни места. Образованите, късметлиите и паралиите успяват да се установят и за постоянно. Примера им се следва от все повече следовници.
Обещанията на мутиралата в „демократични капиталисти” комунистическа номенклатура за светло бъдеще в родината ни останаха на книга. Разрази се небивал грабеж, политическа и институционална корупция. Икономиката се срина и в резултат стотици хиляди хора останаха безработни и се озоваха на социалното дъно. Според социологически изследвания, почти половината от българите виждат като единствен изход за оцеляване емиграцията. От прекрасната си родина, в която няма война, природно бедствие, масова епидемия, или природнен катаклизъм, а само страх от бедност и невъзможност дори за обикновенно физическо оцеляване, а камо ли за разширено възпроизводство. В последните години Терминал 2 на летище София стана нарицателен, като трамплин към мечтаното от мнозина емигрантско бъдеще. Не, че и останалите КПП – та остават назад в трансфера на човешки материал.
Прекрачвайки заветните граници, бъдещите емигранти се озовават в непознатия, но страстно мечтан свят. И започва трансформация на отделните човешки индивиди, досущ като в Дарвиновия труд за еволюцията. Под влиянието на новите условия на живот и чуждата среда, настъпват странни мутации, в резултат на което имаме след няколко, или повече години, съвсем различни от предишното си битие хора. Често в пълен контраст на това, което са били в родината си. Някои от тях, месеци след като са извън родината си, започват да говорят родния си език със странен, новопридобит акцент. Като мой познат, който след едногодишно пребиваване, казваше – „А, когато бях в КЕнада”. Идвайки в страната си, държат да парадират с материално, или интелктуално превъзходство в парвенюшки стил, а ла „Криворазбраната цивилизация”. Но това се касае за примитивите, не усещащи степента, в която се отдалечават от битността си на българи. Обикновенно хората на бизнеса и културата, които по-често общуват физически с родината, не го допускат. Но у всички наблюдаваме едно раздвоение на съзнанието. И парадоксално. То се усилва от наличието на съвременните средства за комуникация – стационарни и мобилни телефони, социалните мрежи на интернет и разбира се СКАЙП. В който илюзията за личностно присъствие е пълна. Но... в двуизмерен вид.
Модерните технологии до голяма степен намаляват нивото на носталгията. И най-вече на тази към близките. Но с нищо не компенсират живата връзка, прекъснатата пъпна връв с Отечеството. Всъщност носталгията от типа на тази в песента „Кажи ми, облаче ле бяло” е вече досаден атавизъм. Но защо ли възрастните винаги се просълзяват, когато я чуят? Може би за това, че вече тя нищо не говори на чуждоезичните им деца, все по-трудно сричащи българската реч? Именно тук се крие шизофренното раздвоение на отрасналия и възпитан в родината си индивид, потопен в чужда езикова, икономическа и културна среда.
Преди 3-4 години дъщерята на моя близка, изучена във Франция, емигрира със съпруга и двете си деца, естествено във Франция. Сега е лекарка в малко градче. За кого родителите й бяха построили вила в престижната курортна местност около града? За какво бяха блъскали десетилетия, за да я порастят и изучат? Внучетата им ще растат, без да са свидетели на най-милите и сладки моменти от живота им. На кого да помагат и да се радват? Спомних си, че наскоро бях водил разговор, смисълът на който бе, че освен «сламени вдовици», както наричат жените на моряците, командированите или работещите в чужбина, страната ни вече изобилства със стотици хиляди «сламени» родители, дядовци, баби, приятели, цял един народ и че цялата ни държава е сламена и обезкървена от емиграцията на младите и можещите. Уместното, но често еснафско родителско желание да изучат отрочетата си в чужбина се връща като бумеранг и троши съдбите им, обрича ги на безрадостна старост и вегетиране. Нежизнеспособната икономика и цялата ни балканска действителност е виновна за това, но много често сами си правим това, което друг не би ни сторил.
Преди година в английски емигрантски вестник, проявиха интерес към мой пътепис, в който правя аналогии и разграничение в манталитета на островитяните и нашего брата. Изпратих им също и два-три материала със социално-политическа тематика, свързани с актуалното положение в страната ни. Отговора на главния редактор бе, че тези теми не представляват интерес за читателите му. Хората, установили се за постоянно на Острова са загърбили тези проблеми и искат да забравят всичко, напомнящо им за бившата „родина”. Пазя дори и оригинала на мейла му. Което за мен е страшно и симптоматично...
Но какво чак толкова хубаво ги чака там? Европейския съюз е от години в икономическа криза, като особено потърпевши са южноевропейските страни. Значителна част от икономическите ни емигранти от тези страни се завърнаха обратно. Защото, например в град Херона, или Жирона, както му казват каталунците, градската управа е задължила магазините да заключват кофите за смет, за да не могат бедняците да търсят храна в тях. Полицията пренасочва бедстващите към социални центрове, за да получат подслон и храна. В момента в Испания, според данни на социалното им министерство има 1 милион и 700 хиляди семейства, в които всички трудоспособни не са на работа. Подобно е положението във финансово катастрофиралата Гърция, в Италия и Португалия. Можи би нашенците са привлечени от по-високия размер на социалните помощи? Но по-високия стандарт в цени и наеми, стопяват и това предимство.
На всеки бьлгарин му е ясно, че не може ей така да цъфне в една страна и от турист да му поднесат на поднос разрешение за работа и легален престой. Минаха тези наивни времена. Обаче по нашенски се тьрси по-лесното. Изтощителните официални процедури, целящи прецеждане на квалифицираната работна ръка от потенциалните метачи на улици и миячи на чинии, карат мнозина да търсят „втория” начин. И стават автоматично жертви на мошеници и измамници.
Богатата Норвегия е слисана от емигратнтската вълна, която поради кризита в почти цяла Европа приижда към тях. В момента хиляди испанци, гърци, българи и граждани от Третия свят, в който сме вече всъщност, търсят там спасение от безработицата. Но, вместо с предложения за работа и социална помощ, норвежците ги посрещат хладно, със затворени врати и непоносими цени, които правят пребиваването им там невъзможно. Да си припомним двата самолета роми, които бяха екстрадирани светкавично с малко джобни евро. Без всякакви обяснения и извинения. Норвегия отказа да се присъедени към ЕС, но подписа Шенгенското споразумение, което даде възможност за свободно влизане в нея на гражданите на държавите – членки. Страната обаче няма изградена система, която да посреща дошлите без пукната пара в джоба си. Правителството не осигурява настаняване, пари, или помощ. За самите норвежци, сблъсъкът с толкова много емигранти и нищета, в която изпадат също е стресираща. Те обаче не можат да им предложат помощта си, защото за самите тях, живота толкова далеч на север не е лек и изисква постоянна борба. Прииждащите не говорят трудния норвежки език, или перфектен английски и за тяхно съжаление не са политически емигранти, доскоро допускани с демократично снизхождение. Дори вече е опасно, защото могат да попаднат на мушката на снайпера на последователите на Брайвиг. А причините за това той е изложил в защитната си реч пред съда. Той пита: „Демократично ли е никога да не се попитат гражданите на страната, дали искат да посрещнат у дома си африкански и азиатски бежанци, нещо повече, дали искат да се превърнат в малцинство в собствената си страна?”
Нека да погледнем към Великобритания. Анкети там показват: 69% от хората смятат, че имиграцията е проблем, или много голям проблем. (Източникът на тази анкета е предоставен на съда). Друго проучване сочи, че 70% от британците са недоволни от политиката на мултикултурализъм и ислямизация на страната. Последното изследване показва как трима от всеки 5 британци смятат, че животът в собствената им страна стана тежък именно като пряк резултат от мултикултурализма (източник – в. "Таймс" от февруари 2010 г.) А някой счита ли, че отношението към българи и румънци ще е различно? Истерията, разразила се от очакваната имигрантска вълна от двете страни след отпадане на ограниченията в края на 2013 г. сочат за евентуалното отношение към бъдещите им „гости” и не дай боже съграждани. Естествено, това не се отнася за привилигированото малцинство на богатите, които отдавна се превърнаха в граждани на света, без оглед на цвят на кожата, националност и религия. Вече хилядолетия парите благоухаят и придават блясък и на най-тъмните субекти.
Възникнаха многобройни сайтове, предлагащи услуги за успешна емиграция. Примамката – образование, работа, успешен бизнес. Всъщност освен официалните държавни институции, работещи в сътрудничество със съответните социални и дипломатическа представителства на държавите -приемници на емигранти, повечето от тях не заслужават особено доверие. По тази причина мнозина, след няколкомесечно присъствие на черния трудов пазар се завръщат разочаровани с дребните си спестявания. Независимо от това, едно значително количество от сънародници продължават да работят и живеят зад граница. Благодарение на мизерния им бит и направени почти кървави спестявания, оказват финансова помощ на близките си – родителите и децата си в родината. По данни на статистиката ни, тези средства от преводите им са по-големи от чуждестранните инвестиции през последните няколко години. Тогава за каква икономическа политика за привличане на инвестиции говорим? Ситуацията у нас в момента е същата, както в Турция с първата вълна техни емигранти в Германия. Именно те положиха икономическите основи за бъдещия икономически възход на родината си. Но каква е цената?
Цената е шизофренията на погубеното поколение, живеещо в двата свята – на новата и истинската си родина. Аз лично нямам право на мнение и съм само безмълвен свидетел. Скъпите ми сънародници вече са направили своя избор. Всеки знае себе си! Но крайния потърпевш е България. Защото тя загива. И пак в заключение няколко стиха на Румяна Симова, които заместват цялото ми многословие:
СКАЙП
.. а мама ми говореше по скайп
и исках да я галя по ръцете,
върху които двойка паяци
годините ѝ в мрежа вплетоха.
И исках да ѝ кажа как ми липсва,
как зее празнина в душата ми,
да ѝ разкажа тъжната си истина
и колко до сега съм се напатила,
и колко ми тежи вината...
Вината, дето бавно ме убива..
И колко всъщност мразя скайпа,
и опашатите лъжи, че съм щастлива.
... а мама ми говореше по скайп-а
и виждах във очите ѝ надежда,
че мога с всичко да се справя,
и всичко покрай мене се подрежда.
И трябваше да ѝ спестя заблудите,
но нямах сили да го сторя...
Затова се втурнах като лудите
със кармата си да се боря.
... а мама ми говореше по скайп
и колко ласкав бе гласът ѝ,
и вярваше във мене до безкрайност,
и ме побиваха студени тръпки
при мисълта, че хората са смъртни
че утре може да потърся мама,
но с някой друг роднина да се свържа,
и да ми каже - Майка ти я няма...
.. .а мама ми говореше по скайп,
накрая ме целуна през монитора
и аз потънах като в тайнство
и топла обич се разля в гърдите ми...
2012г.
Р.Й.Симова
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
24.02.2013 16:37
Защото, ако не се вземат мерки, ще я вкара в гроба...
След като не можем да направим и тази жертва, да останем и се борим за страната си...
Емиграцията е продукт от,, проекта"ГЛОБАЛИЗАЦИЯ"Нали по този начин ще се затрият всички национални черти на нациите..Всичко е по сценария..
И пак съм отчаяна..искаше ми се България да се отскубне от този смъртоносен обръч,да направи прецедент в историята.Уви..
Емиграцията е продукт от,, проекта"ГЛОБАЛИЗАЦИЯ"Нали по този начин ще се затрият всички национални черти на нациите..Всичко е по сценария..
И пак съм отчаяна..искаше ми се България да се отскубне от този смъртоносен обръч,да направи прецедент в историята.Уви..
Което е ставало на цели племена и народи, сега се изнизваме поеденично. Западняците смучат евтина квалифицирана работна ръка, за образованието на която не са харчили нищо. Освобождаваме и бъдещо жизнено пространство за инвазия в бъдеще.
25.02.2013 07:49
Живеем в шизофреничен свят, такава държава и луднали хора. Боже пази България и целия свят!
Когато емигрирах със зелената карта през месец януари 2000 г. си казах, че емигрирам, за да се върна един ден обратно. Все още работя по въпроса. Ще се върна.
Когато емигрирах със зелената карта през месец януари 2000 г. си казах, че емигрирам, за да се върна един ден обратно. Все още работя по въпроса. Ще се върна.
За това, че коментара ми Ви е накарал да се замислите за явлението, което е вече с епидимични размири и със спорно значение за икономиката ни. Но в дългосрочен план пагубно...
Паричната помощ за близките се брои за инвестиция. Новите политикономисти мислят с гръбначния си мозък. Дори комунистите бяха по-адекватни...
11.07.2023 18:48
