Изкушението да се правят сравнения и търсят аналози и разлики между света на живата природа и човешката икономика е толкова силно, че учени като Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър и Фридрих Хайек с готовност му се поддават. Както конкуриращият се бизнес търси печалба, така и листата на дърветата се разтварят към слънцето, затъмнявайки и оставяйки хилави по-задните от тях. Но съвременните бизнес мрежи отразяват и другото лице на живия свят. За да оцелееш трябва да си сътрудничиш. Трябва да сътрудничиш поне пасивно. Ако си част от стадото, стратегията ти е да следваш масата и да не се отличаваш. Или, спираш да мислиш за себе си, тоест губиш инстинкт за самосъхранение като индивид, изграждайки клетките на кошера, или мравуняка на вида. Дивият свят показва и много по-сложно „икономическо” поведение, когато инстинктите на агресия и страх се потискат в името на взаимната полза.

В почти всички общества, а в модерните като правило повече, има съществен брой индивиди, които напълно заслужават да бъдат наречени икономически паразити. Те правят обществото по-бедно на ресурси и потенциал и с това директно ощетяват работещите и творящите му членове.  Но както лесно можем да се досетим, не само мързелът е проява на икономическия паразитизъм. Има организации и индивиди, които полагат наистина големи усилия, но в крайна сметка си остават само едно - социални паразити. Класата на безделниците и в най-развития свят се стреми да доказва, че е богата и няма нужда да работи. Другият важен момент е, че паразитите - било индивиди, било организации, било институции - смучат далеч не само пари. Емоционалният паразитизъм е също толкова вреден, колкото корупцията и мързелът.

А нима някой попита  българските трудещи се, дали са съгласни с отнемането на основни техни права, гарантирани от Кодекса на труда, за което претендира Българската стопанска камара с небезизвестния си председател Божидар Данев – бивш агент на ДС. В края на м. януари 2014 г. бяха предявени 28 искания, които анулират голяма част от правата на работниците. В сатиричен стил в сайта „Бъзикилийкс” е поместен памфлета „Божидар Данев: Някой трябва да озапти българския работник”. В това измислено интервю всъщност се отразява цялата арогантнаст на номенклатурно кадесарския ни едър български бизнес и неговата паразитна същност.

В книгата „Намаляването на работното време като път към устойчивост” се издига тезата, че увеличението на производителността на труда в развитите общества вследствие на автоматизацията и роботизацията, незабавно трябва да се размени за намалени работни часове, вместо за продължаващо повишаване на консумацията. В противен случай скоро и няколко планети няма да са ни достатъчни. Манипулираното постмодерно общество не разбира значението на думите дълг и безделие и априори им се присмива. Според него единствено повишената консумация може да оправдае полагането на повече усилия. В един момент консумацията действително се превръща в задължение, както огромният дълг от 17 трилиона $ на САЩ. Труд, който бива заплатен, предимно, за да може индивида да започне да консумира (и да влиза в дългове), говори за нещо повече от порочен кръг – това е то истинският паразитизъм.

Паразити ли са банките? По данни на БНБ за първите 11 месеца на 2010 г., след като са платили приблизително 72 млн. лева данъци, банките в България са спечелили 583.5 млн. лева. Приходите им са нето 3.5 милиарда лева, в това число 2.66 млрд. лв. нетни приходи от лихви и 687 млн. лв. (почти 20%) приходи от такси и комисионни, след приспадане на разходите за събиране. Оправдани ли са тези приходи? Не, но те искат не просто да печелят, а да контролират обществото и могат да си позволят да го правят, защото на практика те разпределят ресурсите му. Претенциите на финансите не спират дотук. С подкрепата на банките, инвестиционни фондове влизат в произвеждащи предприятия като „инвеститори” и ги принуждават да вземат несвойствени пазарни решения.

Народът е гъвкава субстанция, но част от институциите са застинали от времето на основаването си. Те са като каменни сгради, които периодично се нуждаят от излъскване, понякога ремонти. Някои институции още с раждането си са замислени като паразити. Как иначе да разгледаме прослойката на прислужниците на богатите, която и в началото на ХХ век e 15 % от работната сила на Великобритания? Ярко пресъздадено в сериала „Замъкът Даунтън”. В хода на събитията и с промяната на времето други органели са загубили своята първоначална конструктивна функция и сега са закърнели, но продължават да смучат социална енергия. Ограниченият характер на производството и платежоспособната консумация предполагат първи принцип в икономиката да е стремежът към ефективност. Той обаче подминава институциите и е пренебрегван от политиците.

Държавата винаги е обвиняем номер едно в разследването на социалния паразитизъм – и очевидно има защо. Гражданите трябва да окажат натиск върху държавата, за да получат от нея поне някаква форма на взаимноизгодна симбиоза. В цялата си грижа за потребителски права тя начислява ДДС върху приходите от благотворителност, третира безработните като самоосигуряващи се, а субсидира със стотици милиони неизгодни за народа проекти. Разбира се, трябва да погледнем паразитизма и по-широко от икономиката. Ефективността не е всичко – с този девиз безсмислени организации и учреждения се оправдават, защо продължават да теглят социални ресурси. Това са десетките държавни агенции, дирекции, дублиращи се държавни и общински органи. На България, президентството например може да струва в пари „само” 10 млн. лева годишно. Всъщност е създаден политически полюс с дестабилизиращ потенциал в една скромна парламентарна република. Президентството отнема телевизионно време и обществен вот, който може да се използва не за изява на безгрижен шоумен без пълномощия, а примерно за първия в България народен референдум. Държавният апарат като цяло лапа наистина големи дялове от българската пита. Системата /бюрокрацията/ с главно С в бюджет 2011 г. получи 6.11 млрд. лева (в това число и финансирането на съдебната система с почти половин милиард). Това е повече, отколкото разходите за здравеопазване, образование и наука взети заедно.

Транзакционните разходи, или „парите, които плащаме, за да се въртят парите”, се крият навсякъде около нас. Нобелистът Дъглас Норт ги оценява от 10 до 25 % от икономическия продукт в света. Същевременно подкупите в най-различната им форма, традиционно са транзакционните разходи с най-голяма частна ефективност. Допитването до гражданите на ЕС показа, че е повсевместна за всички страни членки. Има теория, според която всичко, на което ставаме свидетели в социалния живот, е „нормално”, защото било „естествено”. Но, ако някоя институция бъде закрита, а обществото продължи да функционира, без да губи ефективност и вариантност, въпросната институция се оказва всъщност излишна. Нагледно илюстрирано от безкрайните административни реорганизации, непроменящи нищо.

Няколко думи и за лидерите популисти на местно и национално ниво. Лидерът-популист не дава отчет за действията си именно защото е „нашият човек”, след като управляващият е уж народът. Лидерът – популист не само отхвърля, но и пренебрегва тези, на които дължи обяснение за действията си. Разбира се, той не е сам. Обединява около себе си синдикати, партия, бизнес интереси, които черпят сила и капитали от държавата и хора, които просто искат да спечелят, без да дадат нищо от себе си. Това, което общество трябва да разбере е, че не само богатите, както се пее в един от най-разпространените на протестите лозунги, а тази установена корупция е неговият основен враг. У нас популизмът и корупцията са успели да се наложат толкова успешно, че изкореняването им изглежда като невъзможна мисия. Годините преди и след освобождаването ни от османско владичество са изиграли много важна роля за приемането им. Според някои, единствената възможност да бъдат изкоренени паразитизма и популизма е пълната катастрофа, от която ще проличи, че той е една безизходна ситуация. Единственият начин за преодоляване пагубните последствия на популизма е образованието. Съществуването на една критична маса хора, които да знаят и разбипат това е достатъчно, за да промени нещата.

 Дезинфекцията в широкия смисъл на думата е комплекс от методи и средства за унищожаване на заразното начало във външната среда. Успешното провеждане на дезинфекцията зависи от резистентността на паразитите и прилаганите методи и средства. Крайно време е да бъде проведена такава с крути мерки и ефикасни средства. Обществото вече е узряло за такава. Диагнозата е поставена. Следва безапелационното и провеждане.

По материали от Интернет.

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg