Положението ни днес е почти трагично. При сриването на тоталитарния режим имаше ранени и премазани. Не толкова човешки жертви, а илюзии. Всички сме заложници на тези руини, които сами създадохме. И както винаги децата ще плащат за греховете на родителите си. Те са най-големите жертви на всеки преход. Но и в руините има надежда. Понякога най-красивите цветя никнат на гробището.
По принцип бъдещето има по-голям потенциал от миналото. А какво става с дискредитираната ни утопия? Всички ние, които говорим за бъдещето сме повече, или по-малко утописти. Всъщност семената на настоящето са посети във вчерашната ни утопия. Защото без утопия живота губи хоризонта си. Не от идеята за по-добро бъдеще следва да се пазим, а от професионалните оптимисти, както и от професионалните песимисти. И едните и другите ни тласкат към бездната. Професионалните оптимисти за светлото комунистическо бъдеще, от които страдахме повече от когото и да е ни тласнаха от розовите облаци на социалната и политическа заблуда в днешната бездна. Не по-малко разрушителните черни пророчества на професионалните песимисти ни тласкат към неверието в самите нас. Време е да изпълзим от бездната. Време е да си повярваме без илюзии, да посрещнем трезво различията си, без да губим надеждите си.
Какво ни остана днес? Вече не сме забулени в розова мъгла, а сме затворени като в чистилище. Да погледнем управляващите. Какво е Бойко Борисов? Просто един комунист, задушил наполовина комуниста в себе си. Това не е толкова обвинение, колкото факт. Той и подобните му не могат да бъдат други, поради предишната си, свързана с партията кариера. А какво са досегашните водачи на БСП? Също половин комунисти, искащи да изглеждат истински такива в очите на пенсионерите с партийни книжки. Господа западните капиталисти, желаещи да инвестират у нас би трябвало да си отдъхнат. Днешния елит на Социалистическата партия е придобил здрав вкус към частната собственост. Вече никога няма да я забрани. Защото предпочита да има банкови сметки в Лихтенщайн и вместо старите държавни резиденции собствени такива на брега на Женевското езеро например. . Колкото и да се нуждае страната от една нормална Социалистическа партия, наблюдаваме поредната схватка за власт в този разцепен клиентелистки клан, който е обречен да си отиде.
Така и не успяхме да стигнем до социализъм с човешко лице. Ще успеем ли да го постигнем с капитализма? Според истинските политически критерии, това сега е диктатура, не по-различна от тази при социализма. Защо не следваме успешния трети път на китайския модел от смес на социализъм и капитализъм, извел страната им на челна световна позиция? Измамени от стари погрешни идеи и страхуващи се да тръгнем към нови сме избрали един безкраен пълзящ прагматизъм.
От този идеен вакум изпълзяха всякакви идеологически зарази – носталгия към миналото, комплекси за малоценност, патриотарство, управленска мегаломания и безкраен егоизъм и индивидуализъм. Вече трябва да сме научили, че празната душа е по-страшна от празните джобове.
У нас, както и навред по света се нуждаем от хора във властта, които са едновременно носители на идеи и способни управленци. Но изборите винаги се превръщат в национално състезание на посредствеността. А нормално е света да съди за една страна по политиците, които си избира. Разчистят ли се остатъците от посредствеността, поколението родено в прехода ще може да разпери криле. Да не се надявам на това, означава да се присъединя към кохортата на професионалните песимисти...
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
