БОГАТСТВОТО НА „БЕДНЯШКИТЕ”  ЕКСКУРЗИИ

 

(ЧАСТ ІІ )

 

 

         Но, преди да стигнем до курорта, трябваше да прекосим цяла южна Франция. Благодарение на отличната магистрала, това стана за около 7-8 часа. Образователните беседи за страната, изнесени от нашия Венелин и особено за френската история и гастрономия приятно ни унасяха в блажена дрямка. Късно вечерта бяхме в курорта. Пак се повтори търсенето пипнешком през нощта на хотела ни. Тъй като се оказа, че е един от многото на голяма верига. Въртяхме се в някакъв омагьосан кръг около четвърт час и с напътствията на дежурни администраторки от околните хотели спряхме пред модерната сграда на 7-8 етажен хотел с надпис H-TOP HOTELS, но той беше само един блок от съседните такива. Тъй като бяхме пристигнали след крайния час за вечеря, същата ни чакаше сервирана по запазените маси в опаковани със станиол чинии в сух вариант. След вечерята започна настаняване по стаите. Още с влизането на рецепцията ни направиха впечатление групите, галопиращи по стълбища, асансьори и коридорите младежи, които пееха и крещяха въпреки среднощния час. Считайки, че и те са закъснели туристи като нас, чакахме гюрултията да утихне. Но не би! Оказа се, че това са групи френски абитюренти от колежи, дошли да отпразнуват дипломирането си. Повечето от тях бяха цветнокожи, някои почти двуметрови дангалаци и яки „девойки” над 100 кг. Попаднахме в истински кошмар. Тези потомци на племето „шака зулу” вилняха цяла нощ. Крещяха, ритаха врати на стаи, дори строшиха една врата, жадни за секс, пияни и дрогирани до козирката. Тъй като съседните сгради оформяха вътрешен двор, с басейн в средата, крясъците им кънтяха в бетонния котел. Цяла вечер пищяха сирените на полицейските коли на патрулите, извикани от екскурзовода ни, опитващи се да ги усмирят.  За отрезвяване на някои от най-неадекватните, приятелите им ги хвърляха в ледената вода на басейна и те крещяха неистово. Едва призори дремнахме час-два и заизлизахме като сомнамбули за закуската. Всички с тъмни кръгове от умората на пътуването и безсънната нощ. И в трите вечери на нощуването ни в хотела сценария се повтори. Задавахме си въпроса - не е ли в състояние администрацията на хотела просто да ги изгони, или поне само тези, които нарушаваха реда? Наскоро френския вътрешен минисър бе направил изказване, че полицията не може да се справи с опазване на реда и законноста в предградията с имигранти. Но това не бяха младежи от гетото, а абитюренти от колеж. Но да не ги мисля французите. Скоро ще имат нужда техния „Чуждестранен легион” да усмирява гетата им, както баретите на Арлин Антонов нашето циганско гето преди години. Всъщност приликата с „гостите” за алкохолен туризъм и в нашите комплекси „Слънчев бряг” и „Златни пясъци” е налице. Отдавна вече големите курорти не са място за почивка, а за разтоварване от стрес на лумпени, с всички последствия за останалите, желаещи истински релакс.

            Преди презастрояването „Коста Брава” /див, скалист бряг/ е бил девствен и изключително красив. Тук са идвали да рисуват плеяда испански и френски художници, сред които и Салвадор Дали. Но сега е презастроен до невъзможност и е лика-прилика с нашите курорти. Има грандиозна програма на испанското правителство, след изплащане на вложените капитали, да бъдат разрушени няколко ХИЛЯДИ сгради и терените да се рекултивират почти до предишния им вид. Дали ще успеят?

            Днес програмата включва две от уловките на туроператора. За 15 евро транспорт до Барселона с обиколка на града, включваща посещение на стадиона Ноукамп на „Барса” и кратка обзорна обиколка на града. Част от туристите оставаха в града, а платилите 30 евро за посещение на манастира Монсерат продължаваха с автобуса. На връщане прибирахме останалите в града. Навлизайки в града, в далечината се появиха високи кулокранове, а под тях кулите на катедралата „Саграда Фамилия”. Преди това преминахме покрай свърхмодерна сграда с формата на куршум. Това е кулата Агбар, най-новият небостъргач на Барселона. Наричат я така, както и с вулгарно име, заместващо медицинското „фалос”. Но „Куршума”, бе по-точното, тъй като му липсваше чалма, за да е другото.  Автобуса се насочи към центъра. Излизайки на площада пред катедралата се озовахме пред внушителната сграда. Човешко гъмжило, основно от туристи я обграждаше отвсякъде. Вирнали глави нагоре, хората се движеха като хипнотизирани. Дори червения цвят на светофарите не ги стряскаше и  шофьорите внимателно ги заобикаляха, или направо спираха. Това е най-забележителната творба на архитекта Антони Гауди, видна от всички краища на града.  Тя е в процес на изграждане още от 1882 г. и довършването и се финансира основно от частни дарения. За 35 години при изграждането и прижие на Гауди е издигната едва една от кулите и. През 1926 г. нелепо е прегазен от трамвай. До момента са довършени 8 кули, а по план са общо 12. Прогнозите са, че при сегашните темпове, може да бъде завършена едва през 2032 г. Вътре също предстоят огромни довършителни работи. Впечатлението от сградата е зашеметяващо. Такова сюрреалистично преплитане на готически архитектурни елементи, геометрични и флорални орнаменти, човешки и животински фигури не се среща никъде по света и е запазена марка на този новатор в архитектурата, творил в стил „арт нуово”. Половин час обикаляхме църквата, снимахме и се дивяхме на това чудо-невиждано. След това автобуса дойде и бързо се натоварихме. Оказа се обаче, че двете сестри близначки липсват. Това наложи допълнителна обиколка из града, докато Венелин ги открие по телефона и почти в движение скочиха в автобуса пред Саградата. Насочихме се към Меката на футболните запалянковци и почитатели на Камата – Христо Стоичков. На огромния паркинг пред стадиона "Ноу Камп" остана автобуса, а ние разглеждахме спортния комплекс отвън. Влязохме и в магазина на две нива със всякакви сувенири, свързани с отбора. Феновете от групата закупиха фланелки и разни дреболии. За част от групата бе даден едночасов срок за посещение на музея на “Барса“. До изтичане на времето се шляехме наоколо. След изнервящо чакане за билети и вихрено топуркане и бегло разглеждане експонатите в музея, запалянковците бяха на линия и потеглихме за манастира, отстоящ на около 50 км. от града.

            Монсерат е високо в планината. Тесния път се вие над главоломни пропасти. Над нас се издигаха величествени масивни скали. Високо горе за момент се показа част от манастирския комплекс. Но докато го стигнем  пъплихме около половин час по 10 килиметровите остри виражи. Огромните канари на върха, всеки според фантазията си можеше да ги оприличи като хора, животни, или гигантски гъби. Най сетне стигнахме до площадка с достатъчно широк паркинг с няколко автобуса. Слязохме от нашия и запъплихме пеш по стръмнината.

Има няколко начина да се доберете до манастира Монсерат. С кола и зъбчатата железница /фуникуляр/ е най-бързо. Безспорно обаче ще успеете да се насладите на красивите гледки и природни картини, ако решите да преминете пътя пеша. Повечето от пристигащите тук туристи предпочитат обаче кабинковата въжена линия. В каменните обятия на планината бе сгушен внушителен комплекс от сгради, базилика, манастир и постница. Тук е най-голямото и свято духовно и културно средище на Каталуния. Казват, че е второ по значение след Йерусалим за католическия свят. В голямата базилика от 16 век са творбите, създадени от ръцете на безиименни и най-известни зографи, дърворазбари и архитекти, та чак до Гауди. А най старите останки от постройки са още от ІХ век. Най-интересен обект на средновековното изкуство е изключително ценната дървена фигура на Богородица с младенеца, наричана Черната Мадона, считана от векове за покровителка на Каталуния. Изключително ценни са златните барелефи, обграждащи маданота, изработени от Хоаким Рос. Целият внушителен храм е украсен  с хармонично съчетани дървени и златни пластики. Към манастира има огромна библиотека от 250 000 тома безценни старинни издания, както и хиляди древни ръкописи и манускрипти, включително първите текстове на каталунски език. Безценна е колекцията от картини на Ел Греко, Джордано, Караваджо, Сурбаран и други известни художници. Има дори произведения на Пикасо. Монсерат е светилище за каталунците и исторически архив за испанския народ. Той е средище и на традициите и народните занаяти на Каталуния, съхранило за потомството ценни образци от материалното и фолклорно творчество.

Но, най-вълнуващо е преминаването през стръмната галерия и самото поклонение пред Мадоната. Наредихме се в голямата върволица и вървейки нагоре по каменните стъпала се изкатерихме до високия олтар с прозорец, през който се виждаха от високо редиците на пейките долу в базиликата. За около четвърт час стигнахме пред самата статуя, затворена зад бронирано стъкло. Но част от ръката на Богородица придържаща малкия Исус бе извън стъклото. Преминаващите благовейно се докосваха до нея и тихо си шепнеха пожелания и молитви. Някои преминаваха бързо, а други се застояваха по няколко секунди, но напиращите отзад не позволяваха бавене. Естествено, всеки от нас си пожела Мадоната да помогне в решаване на проблемите му. След това преминахме през друга покрита галерия с множество ниши, в които горяха стотици разноцветни свещи, оставени от поклонниците. Но не какви да е. Дебели колкото китката ми и тежащи поне половин килограм. За такава свещоливница, нашите попове ще си оскубят освен брадите и главите...

След около половин час свободно време за самостоятелно разглеждане на комплекса и задължителната фотосесия се качихме отново на автобуса и потеглихме обратно. През целия обратен път на стръмното спускане се молех на Черната Мадона, да не изтърват спирачките на автобуса. Просто нямаше как да ни намерят в бездънните пропасти, встрани от пътя. Слава богу, тя ни закриляше и се приземихме благополучно в низината. След около час бяхме в Барселона, на площад “Испания”, където чакаше групата, която остана в града. След като ги взехме, по магистралата се завърнахме в Коста Брава. Както посочих преди, предстоеше втората серия от кошмара със „зулусите”.

Като достойнство на престоя в Коста Брава, мога да посоча обилната и питателна храна. Шведска маса, "на корем", без никакви ограничения и за закуска и за вечеря. Е, винаги трябва и да има и утешителна награда. След поредната почти безсънна нощ, компенсирахме със здраво хапване за закуска, а за отмъщение някои си взехме по нещичко от масите в торбичките за дояждане през деня. Нали сме българи, няма да се минаваме, я...Този път автобусите тръгнаха заедно, защото забравих да спомена, че освен нашия „Мерцедес” с табелата „Испания-1” ни следваше и втори „Неоплан” с табела „Испания 2”, като групата им водеше Николай - конкурента на наш Венелин. В общи линии двете групи рядко се засичахме и двамата спазваха студен, въоръжен неутралитет, като комуникираха само при служебна необходимост.  Явно, причината бе в егото и на двамата. След низините около Коста Брава, закатерихме подножието на Пиринеите. След около час на хоризонта се появиха заснежени върхове. Въпреки това напредвахме скоростно по магистралата с тук-там тунели и виадукти. В самото подножие на планинските масиви пътя стана двупосочен и се появи насрещно движение. Навремени се появяваха колони от спртисти колоездачи, които атакуваха баирите. Не напразно Испания, заедно с Италия и Франция са фаворити в този спорт. Тогава се влачехме с тяхната скорост, докато се появи възможност за изпреварване. Пътя вървеше успоредно, или пресичаше река Валира, буйна, на места бурна и пригодна за гребане в екстремен „рафтинг”. Минахме покрай езеро с неестествено зелена вода. Това била негова характерност според нашия всезнаещ Венелин и през прозорците побързахме да я запечатаме с фотоапаратите. Както и характерните за планината и за Андора къщи с дебели каменни зидове и черни покриви. Наоколо планината ставаше все по сурова, но се виждаха пасища, по които пасяха многобройни стада от овце и крави. През това време нашия гид ни сведе до знание основните данни за географията и историята на по-голямото от Монако и не така известно джудже.

            От изложението му научихме, че от селцето Андора, където нощувахме преди два дни, тези горди и независими хора са миграли чак до тук. Успели са да си осигурят през 819 г. благоразположението на епископа на Урхел и граф де Фуа и с „Писмо на свободата” са получили независимостта си като Principat d, Andora. Естествено нищо на този свят не е безвъзмездно и сигурно са се откупили към момента със злато и са поели ангажимента да пазят проходите между Франция и Испания. Основния им поминък е бил скотовъдство, което е развито и сега, както и лов, риболов и са вземали данък от преминаващите през прохода между двете страни. На малката и територия от около 700 кв. км. се издигат 20 планински върха с височина от 1800, до първенеца Кома Педроса 2946 м. Основното население е около 85 хил. души със завиден доход на калпак от 45 хил. евро. Официалния език е каталунския. Имат дори и конституция от 1866 г. но жените са получили право на гласуване едва през 1971 г. Естествено тук има и много обслужващ персонал, повечето с дръпнати очи, вероятно филипинци. Категорично такъв доход не може да се създаде от доене на мляко и стрижене на вълна. Защото Андора е една от големите офшорни зони на света и през две, три сгради се виждаха скромни табели, оказващи многобройните фирми и банкови офиси. Тук се въртят огромни пари, но под сурдинка. В момента в ЕС е на дневен ред изискването да се криминализира избягването на данъчното облагане и да се принудят офшорните фирми и банки да декларират оборотите си. Но, това си е техен проблем. Това джудженце се посещавало ежегодно от 9 млн. туристи, което осигурява 80 % от официалните им приходи, доста повече от туризма в България. Никой не е посягал на независимостта им, освен Хитлер, който я окупирал през периода 1940-44 г.

            Най-сетне се появи табела ANDORA и навлязохме в тясно дефиле и малко градче, разположено по двата бряга на буйната река Валира, озаптена в бетонно корито. Течението на бурните води бе такова, че е доста проблематично дали ще оцелееш, ако случайно цамбурнеш в тях. Затова бяха издигнати високи метални парапети, също и по пресичащите я мостове. Шофьора паркира автобуса с уговорка след 3 часа да ни прибере и отиде на паркинг. За около час успяхме да обиколим почти изцяло градчето. Както и покрай селцата, където минахме и тук сградите бяха облицовани с камък, какъвто тук има в изобилие. Посетихме основните обекти - църквата и правителствените сгради, минахме покрай реката и постояхме в градския парк. Всъщност, тук няма ярки туристически обекти и много за гледане. Но, като във всяко планинско селище, поразява факта, как  върху неплодородната и сурова скала хората са създали цивилизация и поминък, който им осигурява завиден просперитет. А това особено много важи за Монако, който всъщност е изграден върху огромната скала. Факт, предизвикващ нерадостната мисъл, че превърнахме, дадения ни от Бога и дедите ни земен рай, в адско място за съществуване.

            Мисля си обаче, че фирмата туроператор е по-добре да подмени маршрута до далечната, сива  и скучна Андора, с такъв до типичен, ярък испански град, като Сарагоса например, отстоящ на същото растояние. Така ще се почувства по-добре колорита, историята и културата на автентичната Испания.

Прибрахме се по светло и след вечерята се поразходихме около хотела. Тъй като до болка познавам Златни пясъци, не бях впечатлен от нищо. Хубавото е, че цялата им търговия е прибрана в нормални магазини и я няма циганията на подредените в шпалир по главната алея бараки, палатки и какъв ли не бит пазар. Прибрахме се да спим, и някак си пренощувахме в тревожен сън, накъсван от  ревовете на индивидите от човешката джунгла.

Сутринта, след закуската си прибрахме багажа и без съжаление се простихме с прехваленатната Коста Брава. Предстоеше ни почти целодневен престой с обстойно запознаване със забележителностите на Барселона и нощен преход към Франция. Първата ни спирка бе парка Гюел на този възхитителен Антони Гауди. Слизайки от автобуса, след кратък репортаж за обекта и инструктаж от Венелин как да не се загубим в човешкото гъмжило, тръгнахме из парка. За мен това бе изключително преживяване. Имах чувството, че се намирам сред декор на филма с Харисън Форд – “Храмът на обречените”. С причудливи каменни висящи градини и къщички с архитектура от приказките, скрити сред палмите и буйната субтропична растителност. И множество колони, поддържащи тези висящи градини и огромни тераси. Някои, недодялано първобитни, други класически, част от тях, както и обширните лоджии, облицовани с разноцветни керемични плочки. Всъщност това бе част от реализираната идея на Гауди за хармонично съжителство с природата. Може би първия зов за екологично отношение и съобразяване с нея. А не обратното, да наливаме бетон навсякъде. Парка бе изпълнен с хиляди хора, като голяма част бяха деца и групи ученици, които радостно щъкаха навред. Стотици гълъби и тук-там папагали кълвяха в краката ни, подхвърлената от хората храна. Имах чувството, че някой с магическа пръчица ни е телепортирал в света на приказките. Парка е построен като частна градина по поръчка на индустриалеца Гюел, с къщи за богати хора, включително и за Гауди. Място, в което да се избяга от градския шум и многолюдност, в досег с природата. Стила на Гауди е неповторим. Фотосите дават известна представа, но за да е пълна, трябва да се види на живо. Гледайки създаденото от него, изпитваш разнородни чувства – изумление, възхищение и накрая преклонение пред гения. А пред катедралата му – смирение и осъзнаване на собствената си нищожност пред величието на сътвореното.

            След беседата и разходката из парка, отново се качихме в автобуса. Слязохме на площад „Испания” и тръгнахме пеш с Венелин и колежката му, която му сътрудничеше и ненатрапчиво и скромно се обучаваше и опознаваше маршрута на дестинацията. Милото Норче, преди всяко потегляне на автобуса, тревожно оглеждаше за празни седалки и ни броеше, като съвестен стопанин животинките си. Много приятна и възпитана дама, която донякъде компенсираше изцепките на напористия ни гид.  Предстоеше да опознаем града, за да го обикнем искренно. Вървейки, бяхме осведомени, че града е основан през ІІ век.преди Христа от бащата на пълководеца Ханибал – Хасдрубал Барка. От там и тази съставка Барка е влязла в името му. Каталунците наричат града си БарКалона. След победата над Картаген става част от Римската империя. Града е втори по големина в Испания, а Каталуния е със силно националистично самосъзнание и заедно със Страната на баските се борят за независимост от Испания, въпреки широката автономия, която са придобили. Навсякъде се веят каталунски знамена и само пред държавните учреждения са клюмнали тук-там национални. От площад „Испания” се насочихме към градския парк „Хуан Миро”, като входа към него бе огромна, изградана от червени тухли Триумфална арка, увенчана с множество скулптури. По зелените морави на парка се излежаваха десетки хора, играеха деца, младежи ритаха топка, караха велосипеди и тичаха хора за ежедневния си „джогинг”. Насочихме се към вътрешността му, където имаше голямо изкуствено езеро, с мост към острова в средата му. Наоколо имаше множество скулптури, сред които и на огромен праисторически мамут, пред който се снимаха много хора. Стигнахме до внушителен „Глориет”, подобен на този в двореца „Шьонбрун” във Виена, с множество статуи и водоскоци. Беше изключително красиво, чисто и спокойно, въпреки човешкия поток. След това се събрахме на островчето, насред езерото, където Венелин ни разказа допълнителни неща за града, неговата история и култура. После, излизайки от парка, бавно се насочихме по тротоара на булеварда към пристанището. В далечината се виждаше високата колона, на върха на която Христофор Колумб, сочеше към морето. Всъщност пристанището отдавна е само яхтено и за пътнически кораби. Два гигантски круизера бяха пристанали от другата му страна. Пешеходната алея вървеше покрай самата вода. По стъпала можеше да се слезе и да си натопиш краката в нея. В далечината се виждаше хълма Монжуик, с едноименния замък върху него. А в близост бе красивата и внушителна сграда на старата митница, както и други старинни, с богата архитектура и орнаментика сгради. Седнахме по пейките да си починем за около четвърт час, преди да тръгнем през главната пешеходна улица към площад „Испания”. В пристанищния район е разположен част от олимпийския комплекс. Съборен е цял квартал, известен с пристанищни кръчми и истински вертепи с червени фенери, за да се построят съоръженията, дали друг облик на града. На Испания е оказана високата чест да организира през 1992 г. олимпийските игри. Основна е заслугата на испанеца и тогавашен прездидент на МОК Хуан Антонио Самарандж. Всички си спомняме дуета на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри в химна на олимпиадата - „Барселона”.

            Тръгнахме бавно по централната пешеходна улица, водеща от колоната на Колумб право към площад „Испания” в далечината. В късния следобед имах чувството, че целия град е излязъл да се разходи по тази силно комерсиализирана улица. Изобилстваше с павилиони, магазинчета за сувенири, подаръци и цветя. На няколко места статисти изобразяваха различни ренесансови, исторически и митологични герои. Желаещи заставаха до тях за снимка, срещу дребни монети. Гледах ги и си спомних Пурко – героя на Тодор Колев от Филма „Господин за един ден”. Вляво се появи покрит базар, подобен на истамбулския „Капалъ чаршъ”. Влязохме и около четвърт час разглеждахме отрупаните с лакомства, подправки и всякакви сувенирни стоки витрини. Но, цените не бяха по джоба ни. Накупихме само някои дребни сувенири за подарък на близките. От двете ни страни се издигаха типичните за архитектурата на Барселона сгради – кооперации от началото на 20 век. С дълги, непрекъснати балкони по протежение на цялата сграда за първите два етажа, по-нагоре, свързващи три жилища, две и най отгоре с индивидуални балкончета за всяко жилище. С тежки входни врати и скулпторни елементи над тях, а често и с изрисувани флорални мотиви по сградите. На нито един балкон нямаше пространа дори носна кърпа. Тук таме спуснати каталунски знамена и нищо друго. Няма я тази наша цигания с преустройване на балкони в кухни, отгоре на всичко, различно оцветени? Та нали ще им наложат глоба, която по размер би им струвала самото жилище!

            Площад „Испания” беше изпълнен с множество младежи и девойки в спортни екипи. Под звуците на оркестър започнаха да издигат няколкоетажна пирамида от тела, като най-горе се покатерваха малки, лекчки дечица. Изпълненията им се изпращаха с бурни аплодисменти. През това време дойдоха двата автобуса и се качихме в тях. Откараха ни до Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия, сега национален исторически музей. Предстоеше да видим и чуем цветната песен от светлини и музика на каскадата от фонтани, спускаща се от двореца надолу. За съжаление батериите на фотоапарата ми се бяха изтощили и не успях да заснема шоуто. Направих го с камерата на телефона, но снимките се получиха неясни. Около 22 часа потеглихме по обратния маршрут. Предстоеше ни по думите на Венелин да поставим рекорд на Гинес за галопиращо разглеждане на 3 френски и 1 италиански град в следващото денонощие. Това беше най – уморителния, но и най-изпълнен с впечатления преход в цялата ни екскурзия.

 

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg

 

сиромашки съборетини в сравнение с новите български хотели. Всичко е малко, оскъдно и мижаво.

Плажовете пък са направо отвратителни- едър, груб пясък, който наранява ходилата; камъни и скали във водата, която е ужасно студена. А бе, скапана работа! Не ходете там!

от негативните преживявания... да сте донесли
в сърцата си красиви незабравими спомени.
Чудесно се изявяваш като екскурзовод, Джани ...
Интересно ми беше да прочета и продължението.
Поздрави !

ти завидях за манастира Монсерат... сигурно е невероятно
усещането да си там, в неговата уникална атмосфера..