Балкански пътепис – част І

       ЗАБЕЛЕЖКА: Снимките от това интересно пътуване са публикувани в дневника ми във Facebook от м. юни 2016 г. Софтуера на Блог.бг ми прави номера и не мога да помествам снимките, които са на хард диска.

        Така се казва в епиграмата на Радой Ралин от книжлето му „Люти чушки”. И всички биха се досетили, че отговаря напълно за нашите си балкански нрави. Именно по тази причина отлагах едно цялостно запознаване отблизо с тази действителност при ежегодните ни екскурзии, макар че при пътуванията из Европа винаги се минава през територията на бивша Югославия. В автобусната екскурзия „Балкански калейдоскоп” на туроператора „Бохемия”, първата ни спирка е Белград. По статистика, той е с население около 1.4 млн. жители, почти колкото София. Но, както в повечето столици и тук живеят и се трудят много временно живущи и приходящи. Още с пристигането ни, водача на групата – симпатягата Вальо ни предаде в ръцете на колежката си Моника, която ни разведе из забележителностите на града – центъра на столицата и крепостта „Калемегдан”, от където е видна величествената панорама на вливането на р. Сава в Дунав и мостовете над двете реки. Там тя накратко ни запозна с историята на града, като мимоходом отбеляза, че е бил и в границите на Първата българска държава. Всъщност истинското му основаване и името си води именно от времето на българския княз Борис І. Дори е наричан Алба Булгарика. Тя не пропусна да отбележи и бомбардировките на НАТО, следи от които още са запазени умишлено на няколко места в града. Интересно, как ли след евентуалното приемане в ЕС, сърбите биха преглътнали, както нас и бъдещо членство в същия, уж отбранителен пакт. Беше пропуск на организаторите да ни заведат до катедралния и патриаршески храм „Св. Сава”. Рано на следващата сутрин го запълнихме, за завист на останалите, като притичахме около километър от хотела до него със съпругата и за втори път се насладихме на белоснежната му красота. Вътре се правеше реставрация на стенописите и освежаване на цялостния интериор по скелетата, зад спуснати огромни, прозирни мрежи. Един кран „Либхер” се бе разположил в средата на храма и бе протегнал стрелата си почти до купола. Но, в предверието стояха основните икони и се палеха свещи от богомолците. На връщане към хотела вниманието ми бе привлечено от две стройни жандармеристки, обикалящи наперено пред правителствена сграда и важно оглеждащи минувачите. Крадешком ги заснех, докато разговаряха помежду си, а после и огромния билборд, изобразяващ доблестните сръбски въоръжени сили. На преден план доминираше лицето на красавица във военна униформа, като тези на предишните две грации с униформи в маскировъчен цвят. Ех, ако можеше войната да има същото красиво лице...

           Цялата ни група бе изявила желание да посетим „Къщата на цвтята” – резиденцията на легендарния им президент Йосип Броз Тито. Защото той е направил невъзможното – да примири хървати, сърби и бошняци след колосалните злодеяния на католиците – усташи срямо православните сърби, съизмерими с холокоста спрямо евреите. Вече е малко известно, че Югославия е дала 1.2 млн. жертви през ІІ – та световна война, което я прави най-потърпевша спрямо броя на населението и. Закономерно там е била и най-силна антифашистката съпротива, начело на която застава Тито. През 1947 г. е сключен договор за дружба и сътрудничество между България и Югославия, подписан от Тито и Г. Димитров, но разтрогнат веднага през следващата година, поради влошените му отношения със Сталин. Защото никоя от велките сили е нямала интерес от решаване на Балканския въпрос, който продължава и сега да е горещия картоф в политиката, въпреки благите приказки на политиците. През 1961 г. той основава и ръководи Организацията на необвързаните страни, неучастващи във военни блокове и наброяваща над 120 държави. Това го прави един от най-влиятелните и уважавани световни лидери.  Музея е разположен в разкошния парк на бившата му резиденция и там са изложени само малка част от хилядите подаръци от държавни глави, оргнизации, предприятия и обикновени граждани. Интересен е контраста от подаръците на враждуващите Фидел Кастро и Джон Кенеди – комплект пури и аксесоари към тях и писмени принадлежности за бюро в работния му кабинет. Изобилстват верноподанически писма от деца, старци, работници, селяни и интелектуалци, работнически колективи и снимки, снимки, снимки. На погребението му през 1980 г. присъстват 209 делегации от 127 страни, което го прави най-представително досега в съвременната история. И сега музея се посещава от многобройни групи от бившите републики с носталгичен спомен за просперитета на силната държава под негово ръководство. Но, всичко изградено от този съвременен Мацини, обединителя на раздробена Италия и направил същото за Югославия е съсипано в следващите години. От голямата федеративна държава са останали враждуващите отломки, говорещи почти еднакъв език, опитващи се вече сами да се оправят в сложната международна действителност.

След „Къщата на цветята” разгледахме и Историческия музей до него, където бе изложена патриотарска националистична експозиция на движението „Соколи”, подбно на нашето „Юнак”, съществувало до началото на ВСВ. Беседата на местната екскурзоводка бе на сръбски, но схванахме почти всичко. По обяд се качихме на очакващия ни автобус и потеглихме за Сараево.
         С излизането от магистралата и навлизането в еднолентово двупосочно платно започва безкрайното спираловидно изкачване и спускане по мощните гърбини на Динарските планини. От двете страни на пътя зееха бездънни пропасти, и буйно се прескачаха водите на малки и по-големи планински реки, подхранени от пролетните дъждове. Навлязохме след граничния пункт Заворник в Република Босна и Херцеговина, в която населението е около 40 % бошняци (мюсулмани), толкова хървати (католици) и около 20 % сърби (православни). Това население явно от векове живее в непрекъснат страх от посегателства от страна на различната от тях общност, отразил се дори в архитектурата на къщите в селата и малките градчета през които преминавахме. Повечето от тях са с двускатни покриви, като къщите гледат към улицата. В таванското пространство на почти всички има по две миниатюрни прозорчета, наречени „очички”, през които, ако отвън се вика, или  има подозрителен шум, да се надниква безопасно, предпазвайки се от евентуална стрелба, или да се отговори на такава. За разлика от нашите опустяващи села, тук се строят непрекъснато нови къщи по на 2-3 ката с минимум 10 стаи за младите семейства. Много местни работят традиционно като строители - гастарбайтери, но спестяват пари и ги влагат в строежи на къщи, хотелчета, бензиностанции. Самите те строители, задружно с роднини и съселяни за кратко време си построяват къщите. И това не са някакви колиби, а съвременни жилища с ПВЦ дограма, топлоизолация и измазани с мазилка в топли цветове. Прекарват половината от годината в чужбина, но задължително се завръщат късно през есента и престояват до пролетта. Живеят в общност на семейства и роднински кланове, като някои от къщите са построени направо в „нищото” – в страни от пътя, насред полето, в гората и по баирите. Как се оправят с комуникациите и узаконяването им е просто енигма за такива като нас.

         На свечеряване навлязохме в столицата Сараево и автобуса се закатери по хълм, на който бе кацнал х-л „Сарай”, в който предстоеше да нощуваме. Макар и в процес на реновиране на външната мазилка и не така лъскав, като модерните си събратя, хотела напълно оправдава името си. Стаите са почти малки апартаментчета, със сепаре с малка гарнитура и масичка за приемане на гости и отлична баня с вана. В хладнта планинска вечер бе пуснато дори парното, за да  прекърши въздуха. На сутринта след закуската в 6.30 ч. се спуснахме първи до близкия център с търговската чаршия и го разгледахме на спокойствие, преди да го нагази туристическото стадо. А той напълно задоволи любопитството ни с пъстрата мозайка на разнообразните архитектурни стилове, отговарящи на господството на Отоманската и Австроунгарска империя в този колоритен град. Тук е огромната сграда на градската Община, построена в архитектурен стил на шпаньолските евреи, както и синагога, православни църкви, католически катедрали и  джамии.

И всичко би било прекрасно и да не повярваш, че тук е била зимната олимпиада през 1984 г. по пистите на околните планини, ако не са пораженията от близкото минало. А те са не само материални, но и дълбоко навлезли в психиката на хората. Мрачната статистика за войната в Босна и Херцеговина (1992-95 г.) сочи, че броя на убитите тук възлиза на 100 -110 000, а броя на разселените при етническото пррочистване лица е 2.2 млн. души. Документирани са към 2007 г. 97 207 жертви – цивилни и военни, от които бошняци 66 %, сърби 25 %, хървати 8 % и по-малък брой албанци и роми. Има и масови изнасилвания, като броя на потърпевшите жени е около 50 000. Голяма част от жертвите са деца и старци. А материалните щети са видни почти навсякъде. На места дупките по сградите от куршуми и шрапнели са оставени нарочно незапълнени, а другаде само замазани, но ясно видими. Този град е съдбовен за европейския мир. Именно тук е пукнал първия куршум, дал началото на Първата световна война с покушението срещу австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му Софи Хохенберг от сърбина Гаврило Принцип на 15.юни 1914 г. (Видовден), който ден се превръща в такъв и за половината свят. За това разказва музея на Гаврило Принцип, обявен тук за национален герой. Раните от последната война са почти зараснали, но винаги готови да се отворят. Защото въпреки външните изяви за интеграция, трите общности са като масло и оцет, т.е. не се смесват. Видяхме две сватби с кавалкади от автомобили. Мюсулманската в Сараево, предвождана от зелено знаме с полумесец и хърватска в Мостар с развято национално знаме на Република Хърватска. Въпреки трагичната история на сараевските Ромео и Жулиета – бошнячката Адмира и сърбина Бошко, убити от снайперисти, когато притичват през моста Връбаня над река Милячка, разделяща тогава града на две зони. В православната църква св. Богородица в центъра на града, където запалихме свещи  и казахме, че сме българи от Варна и че катедралата ни носи същото име, една женичка сподели, че тук за православните е много тежко.

След 9 ч. групата ни направи задължителната обиколка на центъра на града по двата бряга на р. Милячка, минаваща посред него. След това гида ни даде свободно време и сборен пункт в близост до Общината, чиято сграда е била взривена и впоследствие построена изцяло отново.  В 13 ч. потеглихме за прословутото с моста през р. Неретва градче Мостар, където също са се водили сражения. По продължение течението на пълноводната р. Неретва за около 2 часа пристигнахме там. Пътя отново бе през долината, разсичаща планината, като на места реката бе широка като езеро. Пристигайки в Мостар се насочихме направо към чаршията с прословутия мост над Неретва, от който да скочат срещу събрано от туристите възнаграждение винаги има готови няколко полуголи младежи. Разходката по чаршията с десетките магазинчета и кръчмета, както и изкачването и слизането по дъговидния мост е истинско приключение, особено за по-възрастните. Излъскания калдъръм от заоблени, гладки, речни камъни  е изпитание за запазване на равновесие и току виждаш някой разперил ръце, търсещ опора в околните, за да не се подхлъзне и просне по каменната настилка. Прави впечатление навалицата от турски туристи, които се чувстват у дома си, защото почти навсякъде тук се веят турски знамена. Но, наоколо се щураха туристи от много държави, включващи и весдесъщите японски групи, от които не можеш да се вредиш за подходящо място за снимане. В центъра, където е хърватския квартал, до католическата църква е издигната висока камбанария, която надхвърля по височина всички минарета на джамиите в града. Личи си съперничеството във всичко, въпреки щедрите турски дарения за възстановяване на ориенталските сгради след войната.

След като разгледахме моста и чаршията със задължителната фотосесия и покупка на сувенири, потеглихме за градчето Неум на Адриатическия бряг, където предстоеше да нощуваме.

Следва...

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg