Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2016 22:09 - БРАТСКИ СЕ ДЕЛИЛИ – БРАТСКИ СЕ ИЗБИЛИ!
Автор: djani Категория: Лични дневници   
Прочетен: 848 Коментари: 2 Гласове:
9

Последна промяна: 11.09.2016 09:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  БРАТСКИ СЕ ДЕЛИЛИ, БРАТСКИ СЕ ИЗБИЛИ!

Балкански пътепис - част ІІ


Надвечер, след двойно преминаване на граничните пунктове от Босна към Хърватия още по светло пристигнахме в градчето Неум на адритическото крайбрежие. Хърватската държава благосклонно е отстъпило 20 км. морска ивица на съседката си по причина, че в тази област живеят оновно хървати.  При положение, че имаш около 5 000 км. изключително нарязана и изпълнена с 1145 острова морска ивица не е толкова учудващо. Хотела е съвсем нов, но от свърхмодерното съчетание на стъкло и алуминий човек се чувства донякъде неуютно, все едно че е в операционна. Изгледа към морето е чудесен. Малко се затруднявам да кажа море, защото това е огромен тих залив, защитен отсреща с острови, където „вълните” стигат едва до глезена ти.  Рано сутринта слязохме до пристана с каменист бряг. Да се препичаш на слънце тук е възможно само по терасите на хотела в шезлонг,  или по наредените долу в редици стотици скъваеми пластмасови такива. Такова чудо и лукс да легнеш на кърпата си върху пясъка по Адриатика няма. Навсякъде е абсолютен камънак. Ако изключим продължителния курортен сезон, прекрасните градчета с яхтени пристани за яхтен туризъм и риболов, предимствата им се изчерпват. А и пребиваването в  огромните хотели, приличащи на термитници с безброй килии, подобни на общежития, където си в компанията на хиляди непознати е съвсем съмнително удоволствие.

След обилната закуска потеглихме към Дубровник – перлата на Далмация. Всъщност Хърватия се покрива с територията на тази бивша римска провинция. В далечината се показа дантелената плетеница на модерен мост, подържан от опънатите струни на дебели стоманени въжета. Под него си отдъхваше огромен круизер, готов да отплава след краткия си престой. Зад съвременния град е скрит стария Дубровник с крепостните си стени и средновековните си съкровища, оградени от тях. На площада пред стария град ни очакваше местната екскурзоводката Диана от смесен българо хърватски произход, говореща с малко странно произношение на думите. За нея Дубровник е най-красивият град на Адриатика. За хората, които са имали възможност да се докоснат до красотата на неговото географско разположение, архитектура и мек средиземноморски климат, това определение не е преувеличено. Още с влизането силно впечатление правят неговите всяващи респект крепостни стени и укрепления. Те са свидетелсво за бурна история и продължителни обсади. И днес старата част на града е оградена от крепостна стена с дължина 1940 м. Разхождайки се по нея постепенно навлизаме в средновековната атмосфера на Дубровник. От височината на крепостната стена ясно се виждат отделните цитадели и крепостни кули, бранели града през вековете. За природната красота на тази тясна крайбрежна ивица допринасят величествените скални масиви над града, влизащи в състава на Динарските планини. Както повечето средиземноморски градове през средновековието, Дубровник има добре изградена отбранителна система от крепостни стени. По време на византийското владичество на брега срещу острова с древния град Рагуза възниква ново славянско селище с името Дубровник. Предполага се, че това наименование идва от съществувалите там гъсти дъбови гори. Строените в Дубровник кораби се славели със здравина и надеждност. В средата на 16 в. флотът на града наброявал над 230 големи за времето си кораби. По време на своя разцвет дубровнишкият търговски флот се равнявал на този на Венеция и успешно му е съперничел. Освен в Средиземноорието някои от дубровнишките кораби излизали в просторите на Атлантическия океан и достигали до бреговете на Англия и Западна Африка.

Потапянето в атмосферата на средновековния Дубровник е възможно само след обиколка по неговите каменни улици и красиви градски площади. Впечатлява видяното по Плаца (Страдун). В миналото и днес това е най-предпочитаното място за разходки и срещи. Едновременно с това Страдун е и главната търговска артерия в старата част на Дубровник, съединяваща неговите западни и източни порти. В съвременният си вид Плаца е оформен след голямото земетресение от 1667 г. За съжаление голяма част от градското ядро с типичните архитектурни символи за Ренесанса са унищожени от него и стихията на последвалия го пожар. На мястото на готическите и ренесансови сгради с красиви фасади били изградени сравнително скромни барокови домове с еднаква архитектура и размери. Разрушените по време на земетресението катедрали и манастири били възстановени предимно в стила на римския барок. Своят първоначален вид запазили само отделни сгради, като палацо Спонза и отчасти Княжеският дворец. Той е единственото здание в града, в което хармонично са съчетани стиловете на готиката, ренесанса и барока. Запазена била и фортификационната система на града, която останала почти непокътната при земетресението. Неизменна част от атмосферата на тази красива пешеходна зона са множеството магазинчета, разположени в приземните етажи на сградите. Допълнителен уют внасят и кафенетата с изнесени навън маси и чадъри. Туристическата тълпа вече запълваше масите. В блъсканицата се разминавахме често с инвалиди на самоходни елетрически колички и даже старци, пъплещи с проходилка. Всеки искаше да навакса пропуснатото в живота и да се наслади като за последно на красотите на света.

След беседата на екскурзоводката не бе дадено 2 часа свободно време, в което всеки за себи си откриваше красотите на града, а някои предпочетоха интимна среща с местната кулинария. Преди да се разделим споделих с екскурзоводката Диана нещо, което тя не знаеше, но ни бе известно от престоя ни във Венеция. Че в миналото горите на Хърватия са изсечени за построяването на Венеция. Това е постигнато със забиването на милиони дървени пилоти - колове с диаметър 25-30 см, на дълбочина няколк метра от елша (Alnus), върху които се прави насип, върху който са построени сградите, издържали вече над 400 години. Защото елшата не гние и е здрава като стомана.

Около 14 часа потеглихме за градчето Будва, следващата туристическа перла, но собственост на миниатюрната република Черна гора (Монте негро). Вече недолюбвана от Сърбия, за напускане на федерацията с нея и лишаването и от излаз на море. Сред кратки трансгранични формалности и дори преминаване с ферибоот на един залив сме и в това туристическо бижу. И наистина е такова със стария си град, който е реставриран великолепно. Именно тук си изух обувките и си натопих краката в хладката морска вода. Облекчението беше почти моментално. Пошляхме се по древните руини, приличащи си доста с дубровнишките, но не така внушителни и достолепни. Но пък стария град бе доста по уютен и приятен в архитектурно отношение. Със сгради доста прилични на тези в южна Италия. Времето течеше, а нас ни чакаше път до албанската столица Тирана, където бе вечерята и нощувката. По пътя към границата се спряхме за фотосесия и покупка на сувенири от павилион на ръба на стръмния бряг над остров св. Стефан. Манастирския комплекс там е превърнат в изключително скъп хотелски, но достъпен само за милионери. От там отново запълзяхме по планинските чукари към границата с Албания.
      Както и в Босна, за служителите на граничния пункт шофьорите са приготвили торбички с напитки и някакви дребни лакомства, за да „смажат” формалностите за по-лесното ни преминаване. Познато нали? Встрани на тесните планински пътища се виждше по някой и друг бетонен бункер, една от атракциите от времето на свирепия сталинистки режим на Енвер Ходжа, настръхнал срещу целия останал свят. Когато са задължавали всяко семейство да си изгради с лични средства и труд бункер. По тази причина са и различни по големина – според броя на членовете на семействата. Изградени са около 700 000, от които са останали значително по-малко. Всъщност и от двете страни на границата между Черна Гора и Албания живеят албанци, които сами се наричат шиптъри (орли), каквото е и името на страната Шиптерия - Страна на орлите. Непосредствено след границата, преди влизането в столицата видяхме строителство на голям православен храм, за който екскурзовода ни Вальо, поясни, че се изгражда с руски дарения. Болшинството от жителите на страната са атеисти, наследство от диктатурата, когато религиите са били  забранени, но различните вероизповедания се стремят да запълнят вакуума със строежи на нови храмове. Предупредиха ни, че местните шофьори са истински джигити, почти не признаващи  правила и че нашите водачи тука винаги са на тръни. Пътуващи вече по магистрала, навлизаме в предградията на вече почти милионния град. На няколко килиметра от центъра, до сами оградата на пивоварния завод „Стела” бе и едноименния им хотел „Stella Resort”,  напълно отговарящ на тризвездния си стандарт.

Сутринта след закуската, състояща се от вкусни и напълно натурални продукти, без овкусители, оцветители и други гадости  се отправихме за градчето Круя, на около 30 км от столицата.  Това е родното място на националния им герой Георги Кастриоти Скендербег – албански благородник, взет от турците за заложник. Приел исляма, става османски военоначалник, но възстава, когато посягат на фамилните му владения и успява близо 40 г. да удържи независима голяма част от албанската територия. Заради военните му способности е наречен Искендер на името на Александър Велики. Отново изкатерихме планината и се добрахме до крепостта, където е и музея му. Разходихме се по градската калдаръмена чаршия, приличаща доста на тази в Мостар. Някои си накупиха сувенири, но предупредени от екскурзовода ни, никой не купи от фалшивия коняк за 2 - 3 евро бутилката. След час запъплихме обратно по серпантините и скоро, излизайки на магистралата навлизаме  в Тирана. Града има късмета да го управлява като кмет художника Еди Рама. Той преобразява сивия облик на града, като масово санира тухлените пететажни блокове от тоталитарното време и ги оцветява в свежи краски с много стенописи. Минаваме покрай стария каменен мост над рекичката, около който възниква през ХVІ в. града. По нататък виждаме строителството на нова голяма джамия с 4 минарета. Излизаме на централния булевард „Майка Тереза”, встрани на който е поставен бронзов бюст на новия папа Франциск. В знак на благодарност, че е признал светицата за албанка, а не македонка, каквито аспирации е имало от страна на Македония. Булеварда е доста широк, общо с 8 ленти за движение. По него има много нови сгради предимно обществени и на банки, включително и на нашата „Инвестбанк”. Наблизо се издига и внушителната съвсем нова сграда  на ортодоксалната православна църква на името на Спасителя. Точно срещу паметника на Скендербег в средата на булеварда се издига и пирамидата на мавзолея на Енвер Ходжа. Албанците, въпреки някои предрасъдъци спрямо тях се оказват много по-трезви и разумни от нас, като не я разрушават, а запазват огромната сграда и макар и затворена имат намерение да я ползват за обществени цели. Силно впечатление ни направи липсата на каквито и да е забулени жени. Всички са облечени по стандартната навсякъде в Европа мода и почти всяко девойче чуруликаше в модерния си телефон. За разлика от косоварките, които вече виждахме встрани от магистралата и впоследствие планинското шосе за Македония, където джамиите се виждаха във всяко селище. Преди отпътуването, в посочен от Вальо магазин си закупихме сувенири и истински албански коняк от 10 до 20 евро за 700 мл. бутилка. Е, аз пък предпочитам отлежал 10 годишен „Преслав”!

Навлизайки след границата в косоварските райони на Македония  минавахме през шпалир от албански национални знамена. Всяко селище започваше и завършваше с голям пилон, на който се вее албанското знаме. На практника  те са напълно автономни от централната власт в Скопие. Може би и мАкедонците, както сърбите през зъби ръмжат за Косово „Со курец си напраиха дръжава”! Защото разделението по етнически признак и при тях е вече факт.

Привечер акустирахме до хотела, отстоящ на метри от брега на Охридското езеро. Преди вечеря се разходихме из крайезерния парк за да подишаме свежия, хладен планински въздух, защото се намирахме на 700 м. надморска височина. Петнайсетина ентусиасти и смелчаци отидоха на нощна разходка с корабче. Предвид инцидента с потъналия преди време кораб с наши туристи, болшинството се въздържахме, а и през нощта освен светлините по брега не се вижда нищо особено. Сутринта натоварихме багажа си и потеглихме за града, отстоящ на 7 км. Спряхме в парк, където се намират прочутите Билянини извори, възпети в песента „Биляна платно белеше”. Обиколихме обратно на  часовниковата стрелка камъните  във водоема, внимавайки да не цопнем в него, за да изпълним местно поверие. Разказана ни бе и легендата за хубавата Биляна, любила и цар Самуил и брат му Аарон. Почти през цялата екскурзия от диска с македонски песни тя до втръсване белеше платното си и дори накрая някой се провикне „Абе, стига е прала гащите си”, на което всички ехидно си изхилихме. Нащракахме се за фотоспомен до фонтана с нейната статуя и продължихме към центъра на града. След показване на сборния пункт тръгнахме за среща с екскурзоводка. Получи се малко объркване, тъй като вместо екскурзоводка ни бе сервиран гид. Той ни показа паметниците на светите братя Кирил и Методий, на св. Климент и св. Наум до Капитанията и ни поведе по брега на езерото. Разглеждайки по маршрута множеството църкви от общо 83 в града се заизкачвахме по стръмен хълм към Самоиловата крепост. Големия наклон доста озори възрастната част на групата, но макар и дишащи като риби на сухо, превзехме заветния хълм. Там ни бе разказана почти цялата история на Македонското Самуилово царство. Но интересно, защо то няма и такава предистория? След огледа на възстановените руини заслизахме по леко наклонен павиран път. Запитах се, защо този пишман екскурзовод ни прекара по най-тежкия маршрут, а не по този, по който вървяха всички останали. Изостанал малко от групата видях  встрани голямата църква „св. Климент”. Потърсих наоколо хора от групата ни, но те бяха отпрашили надолу. Разгледах на спокойствие храма, в който се отслужваше тържествена литургия по случай празника на светите братя. Бавно заслизах през реновирания, всъщност реставриран изцяло стар квартал на града към пристанището.

Минах покрай античния амфитеатър, където видях старец с бастунче да разхожда дребно, едва пристъпващо старичко пуделче. Наведох се да го погаля. Той се усмихна  и попита откъде съм. Казах, че съм от Варна и че, не намирам особена разлика между къщите в Търново и Охрид, нали всички ние сме от един корен. Дори се престраших и попитах - „Защо предпочитате сърбите пред нас?” А той ми отговори така: „Преферираме србите, бидејќи они се мъжи. Бугарите пуштија германците през 41 година. Србите се биха со нив. Дадоа еден милион жртви! Не пуштија и НАТО. Знаеја дека ќе ги бомбардираат. И пак дадоа илјади жртви. А вие станавте членови на НАТО. Тие се мъжи и на нив може да се потпира, а на вас не може.”

Умислен продължих и скоро намерих съпругата, седнала на една пейка на двайсетина метра от паметника на Кирил и Методий. Наблизо претупалия разходката с нашата група дребничък гид, бе започнал беседа с втора българска група, че ден като днешния с множество български групи, година храни. Защото денят бе 24 май - празника на славянската писменност. Точно по обяд на площада течеше тържество с полагане на венци и цветя от училища и културни учреждения на града. Жена ми каза, че преди малко не са разрешили на група ученици от България да поднесат венец, защото това бил техен, а не наш празник. Това допълни за мен картинката за истинските ни взаимоотношения, за които политиците ни дипломатично премълчават. И това се случва при положение, че албанците са вече 40 % от населението на страната и че след 20 години  понятието Македония ще бъде може би не за тяхната държава, а за географска област на друга страна?! А военен сблъсък вече е имало през 2001 г. когато етнически албанци от Армията за национално освобождение нападат силите за сигурност на република Македония и от двете страни има десетки жертви. За сега положението е овладяно. Но докога? И кой би им помогнал отново?

Около 15 ч. се събрахме на сборния пункт и след минути потеглихме по планинските друмища за родината. Дремейки по пътя, преживях както кравичка сено впечатленията си от тази във всяко отношение красива като визия екскурзия, но предизвикала толкова противоречиви мисли.

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg



Гласувай:
9
0



1. barin - На Балканите е така, има неуредени ...
12.09.2016 15:31
На Балканите е така, има неуредени териториални въпроси. Мисля, че България е най-ощетена. Къде е най-красива природата- мисля, че е трудно да се прецени.
цитирай
2. djani - На Балканите историята смърди...
15.09.2016 13:19
barin написа:
На Балканите е така, има неуредени териториални въпроси. Мисля, че България е най-ощетена. Къде е най-красива природата- мисля, че е трудно да се прецени.

Всъщност, сърбите си го получиха за великосръбския си шовинизъм и ни най-малко не са за съжаление. Ние сме къде по ощетени и на път окончателно да загубим суверенитета си. А природата на целия полуостров е приказна. Не напразно сме люлка на цивилизацията на континента.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: djani
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1158749
Постинги: 348
Коментари: 2434
Гласове: 3833
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31