Всички търсят истината и всички са убедени, че търсейки я, знаят какво търсят. Не са малко и тези, които вече са намерели истината и се учудват и възмущават, че другите не споделят радостта им по повод на щастливата им находка. И защо, наистина? Защото, например, АЗ толкова ясно виждам своята правота, а на друг му се струва, че не притежавам никаква особена правота, и че моите „убеждения” нямат никакви предимства пред изказаните по-рано от други хора и в друго време убеждения. И главното е, защо така настойчиво да искам от другите да признаят моята правота? Толкова ли ми е нужно такова признание? Като че ли, не толкова...
Откакто свят светува, никой още не е успял да накара всички да признаят това. И католицизмът, наброяващ над милиард последователи е известил истината си на света с фразата. „Quod simper, ubique et ab omnibus creditum est” (В което вярват винаги, навсякъде и всички). Често виждаме, как някой, който е успял да събере около себе си неголям кръг от хора, получава пълно удоволетворение от това и си въобразява, че неговия миниатюрен кръжец е дори не целия свят, а цялата вселена. Че, не дузина слаби хора са видели в него пророк, а всички хора, всички разумни същества са с него и зад него. А също и това, че срещу него се борят само закоравелите и упорити врагове на света и на неговата истина.
Къде се крие тайната на тази слепота? Не е ли в това, че в действителност човек изобщо няма нужда от всеобщо признание, за което толкова много говорят идеолозите и политиците, и че по самата си природа истината не само че не може, но и въобще не иска да бъде такава за всички. Естествено, това мнение ще бъде неприемливо за мнозина, защото то съдържа в себе си непримиримо противоречие. Но това противоречие, не е достатъчно възражение срещу него. Защото противоречивостта е един от признаците за доближаване до истината. Защото тя свидетелствува, че човек е изгубил страха от това да има собствени критерии за истината. Ако хората не мислят така, то половината, и то по-добрата, най-интересната част от нашите мисли никога нямаше да бъде изказвана и човечеството щеше да е по-бедно в духовно отношение.
Редица истини, и може би най-забележителнитете, не могат да намерят общо признание. И най-важното, по-голямата част от тях не го искат и не го търсят. Защото се получава така, че когато нечии съждения получават всеобщо признание, когато станат ясни, достъпни и очевидни, тогава именно те стават пошли, бедни, жалки и нужни само на статистиката и историята. Премаме ли такова допускане? Къде са сега истините на аристокрацията, националсоциализма, комунизма? Накъде се е запътила и истината за „демокрацията” в уродливия и сегашен вид? Няма ли да приемете едно такова допускане? Но, приемаме, или не такова допускане, същността на нещата няма да се промени. Светлината на ежедневието ни няма да стане по-ярка от припламването на мигновените феерични пламъчета на идващи и отиващи си идеи и идеологии. Но, когато тези припламвания заразят съзнанието на хората, те стават безразлични към това дали други хора са съгласни, или не с тях и дали те са оправдани от теорията на познанието.
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg
Президентът Радев затяга контрола си вър...
Контролните разписки наистина трябва да ...
Владимир Владимирович Путин ЗАСТАНА зад ...
Олга Николова Скобелева- СВЯТИЦАТА, спор...
В живота си служа само с тривиалната аритметика. Религиите също са идеологии, на които са подчинени милиарди хора. Успешното претворяване на идеологиите в живота за мнозинството от хората би следвало да бъде критерий за успешност на всяка тях. На потвърдени от практиката и теорията истини...
В книгата за Винету не пише нищо такова...