Сутринта на третия ден от парижкото ни приключение бе обявено, че първо ще посетим кв. Дефанс в покрайнините на Париж, където е всъщност финансовото и икономическо Сити на столицата. Някои възроптахме, че сме се нагледали на МОЛ – ове и офис сгради, но нашия фюрер бе непреклонен, че има какво да видим. Така, след смяна на две-три линии в метрото се озовахме на последната спирка в сърцето на Дефанс. Излизайки на повърхността, попаднахме на площад, окръжен от множество свърхмодерни многоетажни сгради от стъкло и метал с ясно очертаните килийки на хилядите офиси в тях, в които се трудят като пчелички безброй чиновници и роботизирани фирмени служители. Нещо, като вертикални медни пити. А кои ли бяха търтеите там? Дистанционно, нямаше как да разберем. Повъртяхме се, нащтракахме футуристичния пейзаж и се гмурнахме  обратно в метрото.

По обратния маршрут се придвижихме до спирка непосредствено до Триумфалната арка на култовия бул. Шанз Елизе. Набързо се увековечихме на фона и. Никой не изяви желание да се покетри на върха и, тъй като гледката от трите площадки на Айфеловата кула е несравнимо по-обширна и ефектна. Но, тя е втората след кулата най-забележителна и посещавана атракция. След победата през 1805 г. над обединената руско-пруска армия при Аустерлиц, Наполеон Бонапарт разпорежда изграждането на арката. Завършена е едва през 1836 г. като по нея се открояват скулптурните групи „Заминаването на доброволците през 1792 г.”, „Тържеството от 1810 г.”  „Съпротивата от 1814 г.”, и „Мирът от 1815 г.” Барелефите са епизоди от битките при Абукир, Жеман, Аркол и Аустерлиц и погребението на генерал Марсо. Под Арката е и гроба на незнайния воин. Интересен факт е, че на 7 август 1919 г. пилота Шарл Годфроа преминава със самолета си биплан през тесния отвор на арката.

След като я удостоихме с вниманието си, запрепускахме по дългия 2 км. булевард. В ушите ни звучеше, а и повечето си тананикахме едноименната песен на Жо Дасен. За всеобщ потрес и повод за майтапи разбрахме, че старото име на Шанз Елизе до 1709 г. е било Гранд Кур, каквото и да означава. Но, така е с езиците. И името на Путин означава едно, но мнозина си въобразяват друго. Освен Триумфалната арка, по него са разположени руската църква „Ал. Невски”, парка „Монсо”, Малкият дворец – „Пти пале” и големия дворец „Гран пале”, построени в стил „ар нуво” специално за световното изложение през 1900 г. Боже, каква красота, разкош, импозантност и простор. Съперничат на всички видяни от мен дворци в Париж и Европа. Естествено, установихма това, след като ги посетихме.

Вървяхме покрай нескончаема редица от бистра, ресторанти, кабарета, вкл. и върлия конкурент на „Мулен руж” – кабарето „Лидо”, с не по-малка слава от него. Болшинството сгради бяха масивни кооперации с портиери и бодигардове, означаващо, че не са обитавани от случайни хора. Явно удоволствието да живееш на Шанз Елизе е доста скъпо. На партерните етажи блестяха витрините на суперлуксозни магазини и модни бутици, където продавачките /пардон консултантките/, млади, стройни и подбрани по калъп момичета бяха по-шик и от най – готините ни манекенки.

В дъното на булеварда е пл. „Конкорд”, на който бяхме още първия ден. Сред него е стояла статуята на крал Луи ХV. Същата е съборена от въстаналия народ и там е поставена гилотина. 2 800 глави на аристократи и властващи са се търкулнали там, включително неговата и на Мария Антоанета. Така тя си го е получава за надменната фраза към гладуващия народ – „Като няма хляб, да ядат пасти”. Там са и красивите два фонтана – на реките, олицетворяващи Рона и Рейн и на Морето – на морския дух на Франция.

Побързахме да влезем в двореца Пти Пале, където се помещават експозициите на Музея на изящните изкуства. Останалите влязоха в Гран Пале, където е Музеят на откритията, свързан с основите на техниката и индустрията. Част от групата бяха инженери, строителни техници и въобще хора практици, та им бе простено. За Пти Пале и експозицията в него нямам думи, за да опиша възторга от изумителния му интериор и безценните произведения на изкуството – живопис, скулптори, средновековни религиозни творби, мебели, бижута и всякакви изящни предмети от ХVІІ до началото на ХХ в. Грандиозния портик е с фрески, изобразяващ месеците  на годината, а на таваните са изрисувани портрети на бележити художници, извън библейските и алегорични сцени. Подовите мозайки на обширните зали, коридори и стълбища бяха друг обект на изумление и възхишение. Из залите щъкаха и класове от малки 6-7 годишни дечица с учителките си. Зарибявани от малки с красота, а не с чалга култура.  Наистина в тези дворци Париж може и в момента да организира световно изложение, тъй като красотата им не е помръкнала ни най-малко. Но за това способстват и високите такси за посещение на експозициите и туристическите обекти, вариращи между 10 и 20 евро.  А някои така раздробени и комбинирани, че ако искаш да видиш всичко, се изръсваш до 30-40 евро. Защото подържането на всичко това е скъпо, а Париж е най-туристическия град на Европа. Също така и с най-висок БВП от столиците на ЕС.

След събирането на сборния пункт се реши групата да обикаля из центъра и да се влезе надвечер в Лувъра, когато намалее потока от посетители. Но ние, 7 отцепници решихме да го направим веднага, за да имаме достатъчно време за разглеждането му. И се оказахме прави. Разделихме се с останалите и се наредихме на огромната опашка от няколкостотин души. Но се оказа, че се движим с бързо темпо и след половин час бяхме пред касите и през входа на голямата стъклена пирамида се шмугнахме в тунела към входа на музея. Така започна изтощителната ни обиколка. Тъй като със съпругата сме били преди в Ермитажа, Бритиш музеум, Ватиканския музей, тези във Виена и на други места имахме опит. Снабдихме се с план на музея от информацията и с химикал набелязахме маршрута през основните зали, посветени на различните световни цивилизации, древни и по-съвременни. Оставаше да ги обиколим. Макар и бавно движейки се и с присядане по пейки из някои от залите, може би сме навъртели 10, че и повече км. Това е най-величествения парижки дворец. В него през Средновековието са живеели френските крале, а през 19 в. и Наполеон ІІІ. Основите му са положени още от ХІІ век в крилото Сюли. В музея се съхраняват и са изложени колекции от тези времена, както и много нови експонати след превръщането му в национален музей. Започваме обиколката си с експозицията на древногръцките произведения на изкуството. С Венера Милоска, Артемида със сърната, Статуята на богинята Нике от Самотраки, част от фризовете на Партенона и много други. Още преди 2 хилядолетия в обработването на мрамора са достигнали такова майсторство, че статуите са като живи с гънките на облеклото си и изпъкналите жили по крайниците. А особено голите женските фигури са толкова нежни, че ти се ще да ги докоснеш. Изкуството на Египет и месопомските цивилизациине не е толкова живо и изразително, макар че е монументално, но  някак застинало. Следва ренесансовото изкуство с множество експонати от Италианското възраждане с произведения на Фра Анжело, Рафаело, флорентинските художници и венеца на всичко това – портрета на Мона Лиза на Леонардо да Винчи. Милата, тя ни гледаше със същата снизходителна полу усмивка иззад бронираното стъкло, както преди 18 г. през лятото на 1996 г, когато сина ми я бе  запечатал на фотолента. За мое възмущение снимките в близък план станаха мътни и  разфокусирани, заради блъсканицата на тълпата пред нея. Жена ми си мърмореше нещо, след което се разплака. После ми сподели, че е гледала всичко с очите на покойната си леля, чията неосъществена мечта бе  да види Париж, Лувъра и Мона Лиза. Последваха обиколките из залите с арабското и японското  изкуство. Покрай множеството витрини с лепени грънци от цял свят минавахме почти на галоп. Естествено бижутата от древността до кралските се радваха на особеното женско внимание. Влизайки около 12.30 ч. се изнизахме навън след 19 ч. Около 18 ч. се засякахме вътре с основната група. Бяха уморени от маршировката из града и после установихме, че са издържали в музея само около  2 часа. Така приключи програмата ни за деня. 

            По един от мостовете над Сена, чийто парапети въпреки забраната на кметството бяха отрупани с катинари от туристи, пожелали си нещо с надеждата да се сбъдне, стигнахме до музея. Тренирани вече във висене на опашки се наредихме на поредната. Срещу 11 евро можехме да разгледаме почти цялата колекция. Музеят всъщност е префасонирана гара. Но сама каква! В нефът, или бившия перон висок 39 м. са изложени множество скулптури и цели внушителни групи. Открояват се „Малката балерина” на Дега и „Балзак” на Огюст Роден. В страничните ниши на бившите чакални са изложени множество картини на известни художници. Но най-силно е привличането към залите с картините на импресионистите на последния етаж. Там са изложени десетки картини на Клод Моне, Едуард Мане, Огюст Реноар, Камий Писаро, Алфред Сисле, Тулуз Лотрек и останалите. Съзерцаваш непосредствено „Закуска на тревата”, „Пияч на абсент”, „Картоиграчи”, „Бал в Мулен дьо ла галет”, „Катедралата в Руан”, „Къпещите се” дебеланки на Реноар, „Стая в Арл” на Ван Гог и просто не ти се вярва, че това са те. Така познати от албуми, филми на „Дискавъри” и биографичните книги за същите творци. Да, изживяването е уникално и си струва всеки цент и евро. Отделна е насладата от разкошния интериор и останалите експонати. Излязохме препълнени с впечатления, които в следващите дни и седмици щяха да се уталожат. За това ще спомогнат и направените над 1000 снимки, за проследяване на всяка емоция от видяното. Прибрахме се по тъмна доба след кратко лутане в метрото, но картата на града и транспортната мрежа ни ориентира.

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg