Запознаха се преди около 25 години. Станаха съседи по дворни места, след закупуване на пустееща хавра в навечерието на политическите промени. Единия – държавен служител, а другия по професия строител, бе волнонаемен технически ръководител в Строителни войски. Преминал през разнородни обекти и специалист по всичко, касаещо строителството. Местата им бяха срещуположни от двете страни на тесния, черен път и семействата им бързо се сприятелиха. Експанзивния и оправен строител вече бе успял, използвайки трудовачетата си, да си построи двуетажна вила със 100 кв. м. над позволените тогава от закона 35, с отделен гараж, да изкопае кладенец, да насади фиданки и да облагороди и съживи съществуващото лозе. Впоследствие ограниченията отпаднаха и срещу представен и одобрен проект в общината всеки строеше необходимата му площ, но не надминаваща по височина, разрешената по закон. 
След няколко години строителя помогна на новия си приятел да издигне вилата си, който вече бе успял да събере необходимите книжа и разрешителни и най-важното - сумата за грубия строеж. Предостави му квалифицираните работници от вече собствената си фирма. И така, регулярно до завършването и. Всеки завършен етап от строителството се отпразнуваше съвместно на обща „софра”. Доволният му приятел и клиент се отблагодаряваше с препоръчване на фирмата на съседа на многобройните си познати и контрагенти, като приятелството им постепенна премина във взаимоизгодна симбиоза, удоволетворяваща ги напълно. 
          По времето на строителния бум, фирмата на строителя процъфтя. Валяха поръчки и издигнаха няколко жилищни блока в различни квартали на града. Накупиха джипове, за шефа и сина му, а жените джиткаха с луксозни малолитражки. Построиха разкошна вила на самия морски бряг и се изнесоха там за постоянно от панелката.  Старата вила отдаде под наем и рядко се мяркаше наоколо. От почти ежедневни, срещите на нашите приятели станаха епизодични - веднъж, два пъти годишно. Сина, уж помагаше в бизнеса на баща си, но се увлече от хазарта. Дъщерята, учеща в престижен западен университет се залюби с холандец и пристана в страната на лалетата. Мила, родна картинка за мимолетното щастие на дребния ни и среден бизнес.
Но, дойде кризата. Останаха недовършени обекти и покупките на апартаменти замряха. В същото време кредитите за ново строителство оставаха необслужени. Сина бе задлъжнял на мутри. Набързо придобитото взе да се топи. Разпродадоха лъскавите коли и ги замениха с такива „секънд хенд”. Но, и това не бе достатъчно. С парите от продадената нова вила до морето удоволетвориха банката и мутрите. Решиха да се изнесат в Холандия, където зетя устрои тъста си, като шофьор във фирмата си за дистрибуция на цветни семена и луковици. И изчезнаха за няколко години. В старата им вила останаха само наемателите.
В един есенен ден, изненадващо, на старата им вила се появи съпругата на бизнесмена. Риголващия с права лопата в градината негов стар приятел, приближи до оградата и с очудване видя, че цялата е в черно, траурно облекло. Повика я и след минути узна от почерненета вдовица за трагичната им участ. Краха на фирмата, тревогите и тичането за насъщния са се отразили фатално на здравето на приятеля му. Преди месеци започнал да слабее и жълтее. Все отказвал да отиде на лекар, тъй като считал, че всичко е от преумора. Накрая зетя лично го закарал в болницата. Отначало предположили, че е проблем със злъчката, но починал на петия ден след постъпването. А предния ден бил на крака и разговоряли на пейка в парка на болницата с обнадеждената си съпруга. Но, взетите биологични проби след аутопсията показали наличие на вид фатална, скоротечна левкемия.
Взели решение да го кремират, тъй като сумата за транспортиране на трупа е била непосилна. С изненада разбрала, че в полета им за България има декларирана още една погребална урна на нашенец. Така, в  багажното отделение на самолета, тленните останки на родните гурбетчии поели в последния си път. Затваряйки житейския си кръговрат там, от където са поели и със сигурност без да постигнат „американската мечта” на повечето ни икономически емигранти за забогатяване. Препогребали урната в гроба на родителите му в централните гробища на морския град.
На следващия ден бяха в гробищния парк, за да запалят свещ и поднесат цветя на гроба му. Защото, все пак имаше късмета, праха му да почива в гроб и в нозете на родителите си. От двете страни на централната алея се издигаха няколко бетонни стени, с клетки за полагане на урни, затворени с мраморни, или бронзови плочки с имената на починалите. За мнозина бе упоменато и местото на кончината им. Почти без изненада  констатираха, че повечето бяха на хора, завършили земния си път далеч от страната. Поемайки по-нататък по алеята, видяха, че в момента  издигнат още няколко стени, по които работници монтираха напречни и надлъжни плоскости, оформящи клетките за полагане праха на бъдещите обитатели на новите стени на плача. Затворени при смъртта им с плочата на погрешките им, както е казал учителя Дънов.
Така, родината за последно се подготвяше да приюти праха на хилядите  си чеда, прокудени от мизерията, или подмамени от химерата за просперитет, далеч от нея. Защото, неумолимо, всичко завършва там, от където е започнало. А подчинявайки се на същата логика, поколението им ще завърши житейския си кръговрат в новите си родини, далеч от тази на родителите си...