АТЛАС ИЗПРАВЯ РАМЕНЕ (Не, по Айн Ранд)

                                                              

Русия необратимо скъсва със Запада. Напрежението преди всичко със САЩ достигна точка, при която независимо дали ще има пряк военен конфликт, червените линии са начертани не просто географски, но и цивилизационнно и идеологически. Независимо от това дали ще се въведат санкции, разбираемо е, че фундаменталния и необратим разрив е налице. Кой ще стреля първи, или дали въобще ще стреля има второстепенно значение пред това, което вече се случи и което и двете страни все още не са осъзнали напълно.
Руската менталност, както и общочовешката не понася резки промени и често дори във война живее с вътрешно усещане за мир и стабилност. Дори има поговорка, че „руснаците дълго запрягат”, но веднъж направили го се втурват с хиперзвукова скорост, за да наваксат изоставането и няма кой да ги спре. Защото реалността отдавна се е изменила необратимо и сега това е пределно ясно. Макар че либералната парадигма все още доминира в образованието, хуманитарните науки, културата и въобще в мирогледа, наследено през последните 30 години от прозападното влияние. И въпреки това тя вече скъсва с всичко това. Тя е просто принудена да се откъсне от западния свят с неговите правила, стандарти и протоколи. От глобалния свят, в който не и е отредено място, освен като васал, което за нея е крайно неприемливо.
Сближението със Запада през 90 години на миналия век бе възприето от него като победа и започна да се държи с Русия като с победена. При това като с опасна страна, готова всеки момент да се реваншира. От там и разширението на НАТО на изток и нарушаване на всички дадени обещания на Москва при нейната доброволна капитулация. Така Запада е постъпвал винаги с повалените си противници. Версайлския договор беше толкова унизителен за Германия и съюзниците и, вкл. България, че желанието за мъст и реванш беше предрешено. По същия начин Запада постъпи и с Русия.
Но при Путин Русия укрепна, стана притегателен полюс и започна да се държи суверенно. От това Запада не направи никакви изводи и продължи да се държи с Русия като с излязла под контрол „обезумяла регионална държава” според Барак Обама, която следва „да се постави на място и да и се даде урок”. Путин беше готов да дружи със Запада и да приема правилата на играта, ако те се спазват от двете страни. Но за Запада това бе неприемлриво и не пропускаше случай да припомни, че при демокрацията всички са равни, НО НЯКОИ ПОВЕЧЕ. Тази Оруелска животинска ферма обаче не устройваше Путин и той побърза със запрягането и е в готовност за стремителна хиперзвукова езда.
За Русия това е принудителна мярка, тя просто реагира на натиска. Но зад това стои по-дълбока реалност – цивилизационната особеност на Русия, нейната идентичност и законите на геополитиката. В нейната история Запада винаги е бил „другия”. Както и да се е стремяла да се сближи с него, всичко е свършвало с противопоставяне и война. Между себе си и „другия” винаги е необходимо поддържане на дистанция. Ако тя твърде много се съкрати, като при допир на различни полюси прехвърчат искри. Което се случва днес с придвижването на НАТО до границите и.
Макар и неохотно Москва е вече опозиция на Запада с неговите либирализъм, глобализъм, постхуманизъм, джендърство, хегемония, двойни стандарти, постмодернизъм, край на историята и т.н. Русия вече е тръгнала по свой собствен цивилизационен път и започва да формира своя идеология, с която да стане отново притегателен център за страни, желаещи да се изтръгнат от задушаващата постколониална политика на Запада...